Яна Маринова: Хората страшно много си вярват, но е важно да действаш и не толкова страшно да се провалиш

От Фейсбук профила на Яна Маринова

Хората страшно много си вярват. Но не в това, че е важно да действаш и не е толкова страшно да се провалиш или да те боли. А в това, че колкото и пъти да се проваляш, не е по твоя вина - просто такава ти е съдбата.

Около 20 годишна бях, когато близък човек ми каза - "Истината е в това да не се съобразяваш с резултата. И да те е страх, и да не получиш нищо за усилията си, и да загубиш всичко - постъпи, както добрия от книгите."

Добре де, разсъждавах на глас, кой е добрият? И ги заизреждах. Граф Монте Кристо, Есмералда и Квазимодо в "Парижката Света Богородица"... И майката на Есмералда, продължавах мислите си, нищо, че е била "лоша и лека" жена, тя сама се обрече на глад и лишения, за да си плати греховете, колко хора ще го направят, а!? Малко. Повечето са страхливци. Те, затова замерват Квазимодо с мръсотии... Само защото е грозен!? И вързан!?! Егати колко са подли и тъпи! Така де, диалогът със себе си продължих дълго и изчерпателно. Но.

Започнах да правя правилните, но трудни неща. Каквото и да ми коства. Но не, както дотогава, само в спорта, ученето и работата си, на което така или иначе бях свикнала от трудното си детство и тинейджърство. А в чувствата си. Съзнателно избрах да стана майка толкова рано, почти дете. Сега разбирам, че интуитивно съм усетила, че в моя случай само любовта на майката към детето може да изхвърли демоните ми в бездната. Страхът дали ще се справя с това да не създам поредния простак, насилник, мързеливец или пристрастен към властта егоцентрик в лицето на сина си ме принуди да се срамувам от всяка своя съзнателно грешна стъпка. Не, че не грешах, но вече бързо загрявах къде съм оплескала нещата. Извинявах се и се поправях. И тогава всичко си дойде на мястото. Ден след ден, стъпка по стъпка си създавах навик да наблюдавам себе си и действията си. Да не повтарям проявите на агресия, самодоволство, безхарактерност и т.н.

И малко по малко започнах да се превръщам в човека, който подозирах, че мога да бъда. А резултатът не закъсня - нещата вече някак си се подреждаха по мой вкус.

Пътят е дълъг и труден, като изкачване в планината и усещането за мечката наоколо... Но си струва, защото е толкова красив! Изпълва сърцето ти със сила и щастие.

Псп: Ще се радвам на всички истории, които ви идват наум, когато четете и ви се прииска да споделите. Това, че не отговарям често или не успявам да харесам написаното от вас е чисто техническа невъзможност. Чета всичко и съответно се кефя или ядосвам.