Журналист за бежанския център във Варна: Няма държава, никаква!

От фейсбук профила на журналистката Доротея  Спасова

След поредна вечерна смяна в бежанския център във Варна...няма държава!

Никаква!

Няма държава!

Има хора - чудни, прекрасни, които правят чудеса в опити да обърнат света...

И фирми, които носят, даряват, извозват, изхранват...

Ами, ако не са те? Какво правим?

Къде мамка му са всички онези 400 хил.+държавни и общински чиновници, на които им плащаме заплатите?

Къде ще сложим всички тези хора, които след месец ще останат и без онези 3 месеца легло с три хранения в хотел? Щото идва сезон?

И след месец по Великден, ще има едни хотели, които ще трябва да отворят и за туристите, някои от които платили преди месеци?

Къде ще отидат майките с децата, които имат по два ката дрехи и целият им живот и на децата им се събира в две раници и куфар?

Онези, които нямат дом, пътищата до родните им места са с кратери от бомби, мъжете им са нейде да воюват и не се знае дали има къде да се върнат?

Няма място на което да седнат, да сготвят, да сложат спокойно децата си да спят... в държава, в която не разбират езика - колкото и да е близък, в която нямат работа, а агенцията за бежанците им издава номерчета за издаване на статут за началото на май...

А 24/7 пунктът, който уж работи за издаване на временен eu хуманитарен статут, вероятно бачка след 18 в бленуванията на разни държавни чиновници...

Пък Варна е фул, пука се по шевовете. И хотелите са фул, и по Златните, и по Дружба, и към Слънчев бряг, Обзор...

Вие знаете ли какво е да кажеш на майка, на която бебето ѝ реве, че нямаш къде да я настаниш?

На спасили се по чудо и пътували с дни, че "на сегодня все!"

Щото аз знам!

И другите в центъра знаят!

Как намествате 9 души, от които пет деца в две двойни стаи - щото само това има и то след моления и луди прозвънявания от няколко души тук и там, за да може "поне да легнем"...

Одеса, Днипро, Миколаив, Харкив, Чернигив, Киев... тазвечерните ми истории.

Като Наталя с трите си дъщери от Чернигив, измъкнали се с хуманитарен коридор, синът ѝ останал да воюва, снарядът паднал почти до тях, докато преминавали по последния оцелял мост.

Или Тетяна от Харкив, чиято фамилия всеки ден засичала с колко се приближават взривовете и накрая успели да се качат на влака.

В град с над милион и половина жители, в който само вокзалът стои цял, засега...

Или Христина, с баща грък, майка украинка, родена в Узбекистан, руски паспорт и постоянен адрес в Миколаив...

А хората, които идват стават все повече...