Журналистка разобличава Илиян Василев: Мисли си, че никой вече не помни…

Виолета Радева – журналист и участник в БЗНС, Фейсбук

Неотдавна приятели и колеги, които ме познават от десетилетия, ми обърнаха внимание на един пост във Фейсбук от 12 ноември на представящия се като енергиен експерт, като политически анализатор Илиян Василев, бивш посланик в Москва, назначен на този пост от Иван Костов и осветен от комисията по досиетата на Държавна сигурност като агент на две управления с псевдоним „Сашо11”.

Съжалявам, че късно видях този пост. Иначе следващите редове щяха да се появят значително по-рано. А ги споделям на профила си във Фейсбук, защото никой не би им дал място, тъй като сайтове и всякакви телевизии винаги охотно публикуват и канят Ил. Василев, както и подобни на него, но не и техни евентуални опоненти. Впрочем, част от фактите, които следват, съм описала много по-обстойно в книгата си „Обол за лодкаря Харон”...

В поста си от 12 ноември 2019 г. Ил. Василев казва:

„Да споделя нещо от моите спомени за 10 ноември и по-скоро след това, не за друго, а защото изтриха историята. Пак същите – номенклатурата и печелившите на прехода. Дължа го на моите приятели и колеги от онова време. Никой от тях няма да намерите след олигарсите, богатите, властниците. Мнозина от тях вече не са сред нас. И няма кой да разкаже тази история, която беше скрита. Както и много други такива.”

След няколко реда, посветени на Горбачовата перестройка, тогавашният сътрудник на секретаря на БЗНС Ангел Димитров, отговарящ за международните връзки на Съюза, твърди, че западните страни започнали да си задават въпроса кои могат да бъдат силите, които да променят България. Анализаторите заложили на „замяна на Живков с номенклатурен вариант на преход”. Така Луканов избрал участниците в Кръглата маса.

„На първо време не участваха истински репресираните – казва агентът на Първо главно с псевдоним „Сашо” и допълва: „Можете да съдите по това какви „дисиденти” са били по текущите им превъплъщения – Доган и Кошлуков”.

„Но имаше и друг вариант, който не даваше покой на номенклатурата и пазещите я – продължава г-н Василев. – И западните страни се интересуваха от него. Имаше една партия – БЗНС, в която освен върхушка и прочие близки до властта имаше и доста интелигенция, която членуваше на принципа на по-малкото зло... Партията имаше структури в цялата страна и възможността за използването им за обструкция на режима след Живков беше напълно реалистична, макар и доста проблематична пред вид на 45 години стерилизация на партията. Такъв опит бе направен – и малко преди и основно след 10 ноември.”

Дотук няма нещо, на което сериозно би могло да се възрази. Нататък обаче следва текст, който мога да определя като манипулативен, за да не кажа някакво по-остро и по-точно определение. Ще го цитирам така, както го е написал Ил. Василев:

„Преди това образувахме с няколко души, основно от Земеделско знаме и от градската организация една група, която да заяви публично желанието си БЗНС да излезе от властта и да стане част от неуправляема от БКП промяна. Правехме митинги, в един момент бяхме повече от хиляда души, с хора в цялата страна. Коко Петрини беше нещо като пръв, имахме и нещо като ръководство. Аз бях говорител. Баща му Александър Петрини също се включи, както и много репресирани. И тук започна паника на Луканово Лиловите хора и репресия, която трудно може да се опише, то не бяха обслужващи журналисти, които след това се оказаха агенти /!осветеният като агент Ил. Василев явно е убеден, че новите поколения не знаят този факт, а вече няма кой и да помни!/, които да ни атакуват от медиите, не бяха дискредитации, не бяха агенти отвътре които да ни убеждават, че Луканов знае най-добре. И до ден днешен не мога да си обясня ранната и странна смърт на Коко Петрини. И не беше само той. Но не това ни „смачка” – ние разчитахме само на себе си. А Лукановата опозиция си имаше достъп до всичко и пари, и медии, той си я отглеждаше. Това което ни изпрати в отвъдното като група беше фактът, че Западът се договори с Луканов и легитимира неговата версия за преход, за опозиция, за институции. Това обезмисли и нашите опити, или поне на групата ни. Защото междувременно започнаха да привличат членовете ни с атрактивни оферти от Лукановата опозиция. Били сме младотурци, били сме всякакви. Още тогава знаех че ни лъжат с фейк опозицията и фейк прехода на Луканов. Опитах се, каквото беше по силите ми да направя. Не успях. От тогава не се занимавам с партии и политика. Не само защото тогава ме уволниха заради политическа дейност /което беше абсолютно логично/, но и защото шансът за промяна през партиите и през Системата в контролирана среда са загуба на време. Онази номенклатура направи преход за да гарантира че ще остане на власт до този момент. И успя.”

Илиян Василев изглежда наистина вярва, че никой вече не помни как след Лукановия „фейк преход” и поемането на властта от Иван Костов, той беше назначен за посланик не къде да е, а в Москва. Сам принадлежал към „онази номенклатура”, според неговия израз, той не само остана във властта, а се изкачи по кариерната стълбица. Достатъчно е да прегледа човек биографичната справка за него в Уикипедия, за да се убеди в това. В своя пост във фейсбук Ил. Василев наистина не се впуска в подробности кой и как създаде тази група в БЗНС. Негови почитатели, разбрах това от хората, които ми обърнаха внимание върху този текст, го посъветвали да предложи своята дисидентска история в някакви сборници, посветени на антикомунистическата съпротива у нас преди 1989-1990 година!

Заради истината, заради „историята”, както се изразява Ил. Василев, каквото и да означава това, ще си позволя да опиша събитията непосредствено след 10 ноември 1989 година, засягащи БЗНС и конкретно тази „група”. Част от участниците и от свидетелите са още живи и могат да потвърдят моя разказ. Ще спомена имената на журналиста и дългогодишен колега Иван Салабашев, на журналистката Офелия Хаджиколева, също и на други колеги от в. „Земеделско знаме” като Андон Чешмеджиев, Евгения Цветкова, Жельо Желев. Да потвърдят това, което ще последва, могат също така много земеделци от провинцията, които идваха в редакцията, търсеха ни и на които лично съм предала преписи от Откритото писмо, сложило началото на споменатата „група”. Сред тях мога да посоча Стоян Русев и Драгомил Гърбов например. Ако пренебрегне някои субективни резерви, за обективността на моя разказ може да свидетелства и Бинка Пеева.

Чета няколкото реда на Илиян Василев и си спомням трескавата нощ на 16 срещу 17 ноември 1989 година.

По обяд на 16 ноември, излизайки от стола на БЗНС, където се хранеха и журналистите от вестника, ме настигна Николай Петрини.

–Вили, утре ще те чакам у дома, за да седнем и да напишем Програма на Съюза. Трябва да действаме! Няма време! Съюзът трябва да има своя собствена Програма, а не да приема програмата на БКП! – каза Ники.

–Чудесно! – отвърнах. – Трябва обаче да намерим текста на старата програма.

–Ще я взема от баща си. Утре в 10 часа да си вкъщи и сядаме да пишем!

–Хубаво!

Бащата на Ники, Александър Петрини, беше изкарал няколко години като лагерист в Белене. Той е депутатът от БЗНС, който от трибуната на Народното събрание изразява негодуванието на опозицията при арестуването на Никола Петков. Син е на убития след атентата в храма „Света Неделя” през 1925 година земеделец-отечественофронтовец Николай Петрини. Жива в паметта ми е една вечер в с. Осмар, Шуменско. Бяхме в командировка. Възрастен земеделец, николапетковист, беше поканил Ники и мен на вечеря в дома си. След няколко чаши осмарски пелин той развърза език и се обърна към Ники: „Баща ти едно време, след като ни натикаха по затвори и лагери, рече веднъж: на комунист никога да не вярваш! Дори с магарето си не бива да му услужваш”. Няма да забравя и разказа на самия Александър Петрини за лагера, за зверствата, вършени там от комунистите, за убийствата и нечовешкия глад, за това как самият той е оцелял. Тези истории бяха жестоки и разтърсващи и нищо не е в състояние да ги изличи от паметта ми. Надявам се, че Ники, преди инфарктът да го покоси толкова рано, да ги е записал, за да останат като свидетелства за времето на комунистическия терор.

Следобед узнах от Магдалена Пенева, журналистка във вестника и моя приятелка, че на 19 ноември ще има заседание на Управителния съвет на БЗНС. Информацията беше чрез Ивайла Вълкова. Намерих Ники, който работеше в спортния отдел. Разговаряхме в дъното на коридора, за да не ни слуша никой.

–Дай да отложим писането на Програма. – предложих аз.– Нека да измислим нещо за заседанието.

Поумувахме и в духа на времето решихме да напишем едно „Открито писмо”. Уговорката за сутринта на другия ден остана.

Легнах рано, но сънят бягаше от очите ми. Съзнанието ми беше свръхвъзбудено. Думите напираха в главата ми, една след друга се редяха фразите и накрая не издържах. Запалих нощната лампа. Започнах да пиша. Запазила съм тези пет издраскани страници, където началото на окончателния текст е записано върху последния лист. Първите думи бяха: „Изправени сме пред парадоксална ситуация, когато (светът се променя – задраскала съм го) нашият уж устойчив и благополучен свят на тъй наречения „зрял социализъм” се променя с по-голяма скорост, отколкото съзнанието ни може да възприеме, без да изпадне в дълбока криза. От гръмки приказки за демократизация и плурализъм в рамките на Отечествения фронт, сега на практика трябва да преминем към реална демокрация и действителен плурализъм. От „гласност за съгласните” и фразеология от типа: „Фактът, че докладът на Политбюро се публикува предварително, по ярък начин показва какво значение Партията отдава на гласността”, трябва да преминем към свобода на словото, свобода на мненията, свобода на печата, свобода на истината!”

Сутринта Ники ме чакаше у тях готов за писане, а съпругата му Невена направи кафе. Ники също беше „писал и брисал” като мен. Каза, че на всяка цена трябва да включим искане за политическата и юридическа реабилитация на Никола Петков и Димитър Гичев, както и на хилядите други незаконно оклеветени и репресирани патриотично и демократично мислещи сдружени земеделци. След два часа, през които ръцете ми се обливаха в пот, а сърцето ми подскачаше, текстът доби окончателния си вид. Поляхме го с уиски и след още един час пред нас беше писмото, преписано старателно и чистичко. Ники взе последния лист, извади химикалка и се подписа със замах. После го премести пред мен.

–Ники, страх ме е. Ще ме изхвърлят от работа.

–Не се тревожи! Ще те зачислим на ядене у дома. Динчето има нужда от учителка по български. Ще се занимаваш с нея – пошегува се той, а на мен чак ми се зави свят!

Докато пътувахме към редакцията, умувахме дали само от името на двама ни да го занесем в Постоянното присъствие на БЗНС или да го покажем и на други земеделци. Първи го прочете Иван Салабашев. Бях сигурна, доколкото го познавах, че няма да се уплаши повече от мен. Така той сложи трети подписа си под писмото. До вечерта се присъединиха Валентин Янев (наш бивш колега, по това време отговорен секретар на сп. „Общество и право”), Александър Бойнов, Стоян Джубелиев, Александър Петрини, Георги Тошков. С Ники се уточнихме, че той ще потърси съгласни да се подпишат под писмото сред останалите ни колеги-земеделци, а аз ще говоря с малкото земеделци сред шефовете. Почти всички завеждащи отдели бяха комунисти. Преобладаващата част от екипа на вестника беше също от комунисти. Част от колегите земеделци се присъединиха към нас. От шефовете – нито един! След тура из кабинетите им излязох с чувство на уважение единствено към завеждащия отдел „Съюзен живот” Илия Селянов. Мълчаливо и съсредоточено прочете два пъти текста. Въздъхна. Свали очилата си. Погледна ме, както ми се стори, с голяма тъга – дали заради себе си, или заради мене?!

–Виолета, всичко това е абсолютно вярно! Мога да се подпиша под всяка една дума. И не само да се подпиша. Аз съм го преживял всичко това. Но нямам морално право да го направя. Вината е и моя.Тази политика като завеждащ отдела и аз съм я провеждал. Толкова години съм писал докладите на шефовете, толкова уводни статии съм написал! Вярвам, че ме разбираш.

Научихме, че на другия ден ще има митинг на СДС. Решихме, че това е възможност да разпространим нашето „Открито писмо” сред земеделците от БЗНС-Н. Петков. На 18 ноември 1989 г. около възпоменателната плоча на Петко Д. Петков се бяха събрали николапетковисти от цялата страна. Николай Петрини и Валентин Янев им прочетоха нашето писмо, дадоха им екземпляри за провинцията (междувременно го бяхме размножили) и установиха връзка с мнозина. Така, преди да сме го занесли в деловодството на БЗНС, „Откритото писмо” пое своя път към земеделците от страната. По-късно пак от Маня (Магдалена Пенева) узнах, че заседанието на Управителния съвет се отлага за 23 ноември. Продължихме да събираме подписи, а мнозина започнаха сами да ни търсят, особено от провинцията.

Вълнуващо, хубаво време на ентусиазъм и вяра беше това време! Колко идеална и справедлива ни се струваше чукащата на вратата промяна! Идеална в целите си, справедлива в реализацията им. Можехме ли тогава, движени от емоции, да помислим, че планът „Клин” е отдавна разработен, че фигурите са от години разставени по местата и чакат само идването на времето „Т”? Ако тогава лично аз не осъзнавах тази реалност, много скоро разбрах, че други се мъчат да ни дърпат конците и все по-често започнаха да успяват! Видях кои, защо и с каква цел се прилепваха към нас, кому служеха, какви награди очакваха. Много скоро всичко се проясни, хората станаха прозрачни, задачите им – изпълнени. И наградите им – раздадени!

Сред мнозината присъединили се земеделци бяха освен Илиян Василев и такива като Диана Дамянова, която беше възнаградена с шефски пост в КНСБ; Елена Кирчева, агент на ДС, по-късно посланичка; приетият само няколко месеца преди това за член на БЗНС журналист от вестника Тодор Минев, агент на ДС, който отиде да доведе Ценко Барев при триумфалното му завръщане в България. Един от първите, развиващ трескава дейност, беше юристът Лъчезар Тодоров, станал после особено приближен на Анастасия Мозер. Той не се посвени дори да си припише авторството на Откритото писмо, както и самата идея за създаването на тъй наречената Инициативна група. А истината е, че това стана в дома на Димо Вергил Димов и бяхме само няколко души... Сред мнозината ентусиасти се оказа и драматургът на Народния театър Пелин Пелинов.

Заседанието на Управителния съвет от 23 ноември 1989 г. не промени нищо. Хората, които оглавяваха БЗНС, трябваше да запазят властта си и бяха готови на всичко заради това. Предварително бях дала на Ивайла Вълкова текста на писмото. Записах ѝ входящия му номер: 1016/22. ХI. 1989 година.

–Не съм сигурна, че ще стана да го прочета на заседанието, но ти обещавам да запитам за него – каза тя.

С молба да подпише писмото се бях обърнала и към Христо К. Радев, главен редактор на сп. „Земя и прогрес”. И той като Селянов отказа, макар да бил напълно съгласен с всичко в писмото. Но взе екземпляр, за да го прочете на заседанието, ако се наложи. Ивайла Вълкова устоя на думата си. Петър Танчев отговорил, че да, има такова писмо и самият той би се подписал под 95 на сто от съдържанието му, но другите 5 на сто били абсолютно неприемливи.

Та и как можеше да бъде приемливо за него това, че:

„БЗНС носи голяма част от отговорността за катастрофалното положение на българското село. Съюзът неизменно приветстваше, одобряваше, подкрепяше и провеждаше в живота априлския модел на сталинския социализъм, убийствен за нашето селско стопанство. Това намери израз в: насилственото коопериране, незаконното одържавяване на земята, създаването на АПК, престъпното обявяване на стотици села за безперспективни с всички, произтичащи от това, демографски последици, варварското отношение към земята и природата.”

Естествено не можеше да се подпише и под следните изречения:

„Безкритичната подкрепа на всички решения, взети от БКП под ръководството на Тодор Живков, който бе обявен от съюзния секретар за „велик син на българския народ”, поставя на дневен ред въпроса за отговорността на сегашното ръководство на БЗНС пред съюзните членове. Тази позиция развърза ръцете на Тодор Живков да разполага 35 години с България като със свое наследствено феодално владение.”

Неприемливите от оценъчна гледна точка изрази посочва на заседанието на Управителния съвет от 2 декември 1989 г. Иван Янчев от Бургас. Пасажа вземам от стенограмата:

„Ще ми разрешите за няколко минути да взема отношение по двете открити писма, обект на оживени коментари както от сдружените земеделци, така и от комунистите. И да съм съгласен с някои моменти от тях, не мога да ги приема, само защото в тях няма нито една дума за социализъм, нито една дума за авангардната роля на Българската комунистическа партия в нашето общество, не се споменава дори за нашия велик съюзник – Съветския съюз.”

Чудно ли е тогава, че мнозина уж земеделци на първите свободни избори през юни 1990 г. гласуваха не дори за оранжевото БЗНС, а пуснаха червената бюлетина?!

Писмото с оригиналните подписи отиде в БЗНС. Мисля, че архивът на Земеделския съюз беше не прочистен, а унищожен. Черновата от писмото обаче, както и плакатите за митинги на Инициативната група, полски вестник с информация за съществуването ѝ, протоколи от заседанията, документи за събрани и изпратени помощи на въстаналите румънци, както и броевете от в. „Земеделско знаме”, където бяха поместени, след единодушни настоявания и гласувани решения на общински събрания в столицата, писма, реплики и т.н., съм предала преди няколко години в Държавен архив-Русе на тогавашния директор г-н Йордан Борисов, земеделец. Отделен въпрос, който само загатнах в началото, е кой как беше „възнаграден”! Някои си "спечелиха" постове, влияние, престиж, други... други обикаляха и се молеха за парчето хляб...