1 февруари - Ден в памет на жертвите на комунизма. Истината под полята с червени макове

Днес е тъжен ден. На 1 февруари се навършват 79 години от зверствата на комунистическия режим, отнел живота на над 300 хиляди души.

Днешният ден е обявен за официално признат за почитане паметта на невинните жертви на т.нар. Народен съд през 2011 г. от кабинета „Борисов“, по предложение на двама президенти – Желю Желев (1990 – 1997) и Петър Стоянов (1997 – 2002).

 „Денят на национална памет ще почита жертвите, но също така ще ни дава опорна точка за по-вярно разбиране на събитията от близкото минало, без което е невъзможно да вървим напред като свободна, демократична и достойна европейска страна.“

Това беше посланието на тогавашния премиер Бойко Борисов и държавните глави Желев и Стоянов.

Историята:

На 1 февруари се навършват 79 години от най-масовото убийство на държавници и интелектуалци в нашата история, което е извършено от Народния съд – един противоконституционен съд, създаден от правителството на Кимон Георгиев след преврата на 9 септември 1944 г.

Незаконният характер на т.нар. Народен съд днес се признава дори и от симпатизантите на комунистите, които се опитват да го оправдаят с революционните времена, в които, според тях, законът трудно може да се спазва. Българските комунисти използват международната ситуация, която налага осъждането на виновниците за разпалването на Втората световна война, за организирането на много по-масов терор и репресии.

Из „За Димката МОЧА/ПСА и късата историческа/родова памет“:

На 2 февруари през 1945 г. Първи и Втори върховен състав на Народния съд белязват историята на Третата българска държава с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Осъдени на смърт за 67 депутати от ХХV Народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици).

На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.

Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев, и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 г. и свален с деветосептемврийския преврат. Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.

Народният съд издава за един ден 2730 смъртни присъди на хора с едно-единствено прегрешение – инакомислието.

И само за справка: Един от най – черните процеси в световната история – Нюрнбергският издава едва 12 присъди за престъпления срещу човечеството!!!

В следващите години жертви на тоталитарния комунистически строй стават 300 хиляди българи – образовани, интелигентни, учили в чужбина, с позиции пред света, с имоти и модерни възгледи – цветът на българската интелигенция.

Всички сте чували за Белене и за стотиците хиляди „безследно изчезнали“ и претърпели „инциденти“. Бащи, майки завинаги оставили децата си сираци, заради изкривената представа на довчерашните шумкови партизани – историите на които могат да ви покъртят (все още има живи свидетели, които разказват какви точно хора са били в т.нар. партизански отряди, с какъв социален и битов статус… Но това е друга тема) за правдивост на властта (правоверност! – позната ли ви е тази дума?). Хора безсилни и морално оскотели, живеещи с единствената мисъл да превземат държавата, катерейки се върху труповете на своите идеологически, мисловно диаметрално противоположни опоненти. Хора, дошли да „променят“ България.

А кога идва насилието? Когато разумните аргументи се изчерпат, когато хората на отсрещната страна те превъзхождат по един или друг начин.

Според данни на Държавна сигурност от 1948 г. до 1956 г. са осъдени и изпратени в затвор или в лагери 23 608 души. (Да, същата Държавна сигурност, в която на висши постове са били почти цялата рода на настоящия „демократ“ и радетел за справедливост Васил Терзиев и роднини от 49-ото НС на други висши радетели за „промяна“ из редиците на БКП)*.

Знаете ли за хилядите българи убити брутално, посечени с мотики, пребити до смърт с камъни, погребани в незнайни гробове…

Историята за седемте Ястребинчета, Митко Палаузов – това го помните, защото ни промиваха мозъците с такива драматични епизоди.

А чували ли сте за лагера в Люти дол, Врачанско, открит през април 1959 година? Там са били карани децата на „врагове на народната власт“, много от които са били убити, други лежали по затворите и лагерите или осъждани от т.нар. „Народен съд“. Те са били пребивани, държани гладни, карани да работят по кариери и строежи до припадък, до смъртта си. Деца от 10 до 17 години!!!

Помните ли „На всеки километър“? Няма как да го забравите!

Но чували ли сте за Червенково море?

След като закриват лагера в Люти дол, както формално и другите лагери в страната, оцелелите са изпратени в „Трудова повинност“ в София, където са измъчвани още. Години наред! За да изградят, заедно с мобилизираните лекари, учители и ученици, грандиозния канал, с гръмкото име – „Червенково море“, наречен така „на галено“ на Вълко Червенков – неговият идеен баща (министър-председател на България в периода 1950 г. – 1956г.).

Грандиозността на абсурда обаче е много по – мащабна от поставеното му име!

Проектът е наречен „Софийско море“ или „София на три морета“. Първоначалната цел на проекта е била течението на река Дунав да бъде пренасочено към София, т.е. река Искър да потече на обратно чрез система от шлюзове. Достигнала до София, водата, която извира от планината Шварцвалд е трябвало да запълни т.нар. „Софийско море“, което от своя страна да бъде свързано с река Струма. Предвиждала се е и връзка с река Марица и по друг прокопан канал да стигне до Черно море. Чрез тези плавателни канали корабите биха могли да се придвижват от Балтийско море, с което Дунав е свързан в Германия, да минават през Софийското море и по Струма да достигат Бяло море, а по Марица до Черно море.

Първоначалната цел била изграждането на канала Павлово – Панчарево с пристанища Павлово, Красно село-Север, Лозенец, Студентски град, Младост и Панчарево, като за придвижването е имало и специално поръчан от властимащите кораб.

Но спирам дотук. Грандиозното блато, оставено след десетилетия къртовски труд стоеше до преди години като символ на безсмислеността, преди районите „Младост“ и „Дружба“ постепенно да заличат спомените от този величествен абсурд.

Да го заличат, както вече повече от 70 години методично и целенасочено се заличават историческите следи за истината на един мракобесен строй. 45 години „народната власт“, опримчила здраво в хомота на страха, на териториалното и мисловно капсуловане милиони българи. Капсуловане, измамно разбито с т.нар. „Преход/Промяна“. Години на лъжи и умишлено изкривяване, на откровена подмяна на истината за жестоките убийства и морални зверства, на които е бил подложен цветът на българската интелигенция.