5 май: „От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?“

Християна Димитрова, „Консерваторъ“

Нека не забравяме Баташкото клане. Онези 5000 души, жестоко изклани от османски башибозуци при потушаването на Априлското въстание, под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II.

Спомняме си само от разкази или от пожълтелите страници на историята ни.

Нека не забравяме за героизма на Кочо Честименски, Спас Гинев и Петър Бонев, които за да не попаднат в ръцете на врага убиват своите жени и деца, а след това и самите себе си. Подвигът им е последван и други въстаници.

При избухването на Априлското въстание на 20 април 1876 година, на Батак била отредена важна роля – да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстаниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии.

Част от въоръжените боеспособни мъже от населението на село Батак, водени от войводата Петър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-петстотник въстават срещу турската власт.

Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 5-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Водачът на въстанието в Батак – Петър Горанов e делегат на местния революционен комитет в събранието в Оборище.

Силите са несравними.

На 1 май 1876 година първенците на селото и чорбаджиите решили, че трябва да спасят живота на местните и за това извиквали Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, веднага щом получи боеприпасите на въстанниците.

Барутанлията, поискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагера на башибозука, за да предадат всичкото оръжие на батачани и за да успокоят населението. В лагера на врага били изпратени кметът на Батак – Трендафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов Керелов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв.

Разбрали се, че ако предадат оръжието на селото, башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници – оръжието или животът им.

Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера.

След като бунтовниците предали оръжието си, башибозуците ги нападнали и отсекли главите им. По време на „предаването” на оръжието обаче някои от хората в селото успели да избягат. След това селището било обкръжено, за да не може никой да го напусне.

Башибозуците се разпределили по къщите и започнали да ги ограбват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени, башибозуците стреляли напосоки към всичко, което се движело или не. Хората започнали да се крият в сградите с по-здрава конструкция в селото, които щели да издържат на пожар, като църквата и училището, но и някои от къщите на чорбаджиите.

Така се поставило началото на клането, което продължило дни.

На 2 май скритите в Богдановата къща се предали, като повярвали на агата, че, ако предадат оръжията си, ще получат милост от неговата войска. Повече от 200 мъже, жени, деца и възрастни били изведени от къщата, претърсени за ценни вещи, съблечени, за да не измърсят дрехите с кръвта си, и накрая избити.

Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато мъжете били закарани на дръвниците, където били обезглавени със саби. Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците.

Всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени.

Останалите отново се изпокрили в църквата и училището. Църквата „Света Неделя“ и училището до нея били последната надежда на местните в Батак за спасение.

200 души се укрили в училищната сграда, където били изгорени живи. Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започнали да издълбават дупки в оградата на църковния двор и да стрелят по събралите се там хора.

Най-страшната част от клането в Батак се състояла през нощта на 2 срещу 3 май в църквата. На сутринта башибозукът успял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, но входната вратата на храма не поддала, тъй като била „залостена“ от хората които се намирали в църквата.

Защитата на „Света Неделя“ продължила три дни, в които престрелките в селото не преставали.Усилието на батачани да запазят църквата си ядосало турците, които започнали да пускат пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата. В резултат много от хората загинали заради недостиг на кислород.

В църквата нямало вода, затова барикадиралите се използвали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите, за да утолят жаждата си. Копаели и с голи ръце, за да намерят подпочвена вода.

На третия ден, все още оцелелите решили да излязат навън, след като разбрали, че вътре са обречени.

Когато отворили портите на църквата Ахмед ага Барутанлията чакал отвън с башибозуците си.

Започнало безпощадно клане – само тези, които склонили да приемат исляма останали живи, а останалите били обезглавени.

Журналистът Джанюариъс Макгахан е човекът, без който света, а вероятно и самите ние, нямаше да знаем какво точно се е случило в Батак и България, след потушаване на Априлското въстание, припомня „168 часа“. Американският журналист е човекът, който в поредица от статии, публикувани в английският вестник „Дейли Нюз“ разкрива пред Европа истината за невижданите зверства по нашите земи. Днес е редно да си спомним за човека, разказал на света за тях.

Щом приближихме, вниманието ни бе привлечено от хайка кучета по наклона към градчето.Отбихме се настрана от пътя, минахме през развалините на две-три стени, през няколко градини, пришпорихме конете по нанагорното към кучетата. Разярено те излаяха по нас и избягаха в съседните ниви.

От седлото си не забелязвах нищо особено, докато конят ми не се запъна. Погледнах надолу и видях, че е стъпил върху човешки череп, отчасти скрит в тревата. Черепът беше напълно изсъхнал и оглозган, сякаш е бил там от две или три години, така добре бяха свършили своята работа кучетата.

Няколко крачки по-нататък имаше друг череп, а до него част от скелет – също така бял и изсъхнал. Колкото се изкачвахме по-нагоре, толкова повече намирахме кости, скелети и черепи.

Малко по-надолу видяхме гледка, от която изтръпнахме.

Грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети, почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, събрано на мръсна купчина, около която тревата растеше обилно. Заразяваща миризма, подобна на тази от умрял кон, се разнасяше наоколо.

Наоколо земята беше постлана с кости по всяко направление.. Градчето лежеше на разстояние от стотина ярда по-долу.

Попитахме за историята на черепите и костите, които видяхме горе на хълма при нашето пристигане в градчето, там, където кучетата лаяха по нас. Казаха ни, че това са костите на около 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба, по-лоша от смъртта. Те били на разположение на своите поробители в продължение на няколко дни – изгарянето и ограбването на града не е могло да бъде извършено за един ден – и през цялото това време до последния ден те са били подлагани на всичко възможно, което горките, безпомощни и треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на брутални диваци.

Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки изклани, тези нещастни млади създания, чиито най-големи грехове би трябвало да им осигурят спасение, чиито най-долни унижения би трябвало да им осигурят покровителство, са били откарани посред бял ден на хълма, под усмихващия се небесен свод, и там безмилостно обезглавени и захвърлени да гният на грамада.

Един от най-добрите източници на данни за клането в Батак е историографската книга на Захари Стоянов – “Записки по българските въстания“, от която той посвещава около 30 от последните страници на въстанието и клането в града.

Много други български писатели споменават клането многократно в много от своите произведения, като например Иван Вазов в стихотворенията си “Опълченците на Шипка“ и посветеното на Батак – “Възпоминания от Батак“.

След като случилото се се разчува, едни от най-големите умове на човечеството през тази епоха обръщат внимание на клането в Батак, сред тях са: Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Чарлз Дарвин, Фьодор Достоевски, Димитрий Менделеев, Лев Толстой и други.

Няколко години по-късно Иван Вазов написва драматичното стихотворение: От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите… много е далече,

нямам татко, майка: ази съм сирак,

и треперя малко, зима дойде вече.

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:

помня го клането и страшното време.

Бяхме девет братя, а останах сам.

Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

 

Като ги изклаха, чичо, аз видях…

С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;

а пък ази плачех, па ме беше страх.

Само бачо Пеню с голям глас извика…

И издъхна бачо… А един хайдук

баба ми закла я под вехтата стряха

и кръвта потече из наший капчук…

А ази бях малък и мен не заклаха.

 

Татко ми излезе из къщи тогаз

с брадвата в ръцете и нещо продума…

Но те бяха много: пушнаха завчас

и той падна възнак, уби го куршума.

А мама изскочи, откъде; не знам,

и над татка фана да вика, да плаче…

Но нея скълцаха с един нож голям,

затова съм, чичо, аз сега сираче.

 

А бе много страшно там да бъдеш ти.

Не знам що не щяха и мен да заколат:

но плевнята пламна и взе да пращи,

и страшно мучеха кравата и волът.

Тогава побягнах плачешком навън.

Но после, когато страшното замина –

казаха, че в оня големи огън

изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

 

И черквата наша, чичо, изгоря,

и школото пламна, и девойки двесте

станаха на въглен – някой ги запря…

Та и много още дяца и невести

А кака и леля, и други жени

мъчиха ги два дни, та па ги затриха.

Още слушам, чичо, как пискат они!

и детенца много на маждрак набиха.

 

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?

Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.

Той пари с котела сбираше за тях;

но поп Трендафила с гвоздеи коваха!

И уж беше страшно, пък не бе ме страх,

аз треперех само, но не плачех веки.

Мен и други дяца отведоха с тях

и гъжви съдрани увиха на всеки.

 

Във помашко село, не знам кое бе,

мене ме запряха нейде под земята.

Аз из дупка гледах синьото небе

и всеки ден плачех за мама, за тата.

По-добре умирвах, но не ставах турка!

Като ни пуснаха, пак в Батак живях…

Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:

 

клахме ги и ние, както те ни клаха;

но нашето село, чичо, запустя,

и татко, и мама веки не станаха.

Ти, чичо, не си чул заради Батак?

А аз съм оттамо… много е далече…

Два дни тук гладувам, щото съм сирак,

и треперя малко: зима дойде вече.

 

Иван Вазов

Пловдив, 1881