Ако обичате екстремните спортове, шофирайте в Турция (СНИМКИ, ВИДЕО)

Приключения, ориенталски пътен екстремизъм, овца, фалшиви полицаи и малко криви сметки с един датчик…

Пътепис с участието на три смели жени, трима диви мъже и 6 хлапета – едно на 2, едно на 4, две на по 8 и две на по 11 години

Пътуването дълбоко до курортите в азиатската част на Турция с кола може да бъде допълнително забавление, ако сте турист, обичащ екстремните спортове. Но ако сте сравнително спокоен градски шофьор като мен, е възможно да изпаднете в истински потрес. Защото в Турция се кара на пълна газ и без правила…

Това да срещнеш трактор в насрещното движение си е нещо нормално. Чат-пат и някой моторист. А каска на моторист е екстравагантна прищявка. Официалната им състезателна униформа са джапанки.

Превозно средство в насрещното платно е нормална гледка за Турция

Пешеходната пътека е само рисунка, на която пешеходците са последните с права. Но пък често по нея профучава някой тежък мотопед. Велоалеи има, но на тях са всички останали с изключение на колоездачите. Децата редовно се возят на предната седалка, а понякога и подадени от шибидаха. В кръгово движение правото е на по-нахалния…

И една овца на задната седалка, и човек с гевреци на главата…

Тези от вас, които са го преживявали, ще разберат следващите редове. А за тези, които не са, се надявам разказът за едно екстремно пътуване да бъде интересен.

Заедно с две приятелски семейства малко набързо запазваме в началото на годината почивка в град Дидим на Егейско море - 1100-1200 км от София. Без много да му мислим решаваме, че ще пътуваме с коли. Води ни Георги, който има опит с подобни пътувания, но аз и Киро сме новобранци по турските пътища.

5.30. Товарене на багаж, туткане, попушване и последни уточнения за пътя - кой отпред, кой отзад. И още багаж. И сметки. До границата 3 часа, там още един час докато минем, обяд на Одрин, пазарче, това онова. И късния следобед на Чанаккале, да видим прословутия троянски кон, останал след снимките на филма Троя. Пък и магазини да обиколим, пък крайбрежие, ресторантче, разходчици... Но не стана баш така.

„Купонът“ започна още преди Пловдив, когато на магистралата колата на Киро просто… изгасна… С 300 зора успя да я запали и с още едно гаснене се добираме до града да търсим сервиз. В 7.30 сутринта. Успяваме да намерим фирмения такъв на автомобила му, но логично по това време в него няма никой.

Започваме да чакаме да стане нормален час заедно с 6 хлапета – едно на 2, едно на 4, две на по 8 и две на по 11 години. Като пътуващ цирк сме, но с развалена кола.

Малко преди 9 се забелязва раздвижване. Но момчето, което отваря сервиза любезно ни обяснява, че и двамата диагностици са в отпуска. Виждайки трупата ни обаче се смилява над нас и започва да звъни телефони. И о, чудо! Пристига диагностик, който открива повредата - датчик на колянов вал. Монтьорите моментално се заеха с операцията на коляното и след около 5 часа се връщаме на корта на пътуването ни като бившия №1 в тениса Анди Мъри след сменена тазобедрена става.

Сърдечни благодарности към момчетата от сервиза за бързата реакция, професионализма и човешкото отношение, което проявиха към нас.

Преминаваме границата сравнително нормално заедно с множество турски гастарбайтери, които бързаха да се приберат за Курбан Байряма.

На турска земя вече се разбира, че там се кара без правила, но още нищо не сме видели.

Официалната униформа на мотористите в Турция изключва каска, но включва джапанки

Избираме си маршрут основно по магистрали, за да избегнем влизането в Измир в час-пик. Пътуващите от България обикновено карат нощем, но ние сме в най-натовареното време. И изведнъж – тапа. 2 часа караме броня в броня, защото разделят ли ни нахалните турци, после не можем да се намерим чак до хотела, който е на около 700 км.

Следиш другарчето отпред, а с периферното си зрение виждаш… Пушещ нервно господин, който кара на задната си седалка… овца! Аха да ги снимаме и екстравагантната двойка се шмугна в морето от турски автомобили. Много ме е яд за тая пропусната снимка…

Причина за задръстването се оказа лека катастрофа, а опитите на турския КАТ само допълнително затрудняваха ситуацията. Всъщност в Турция има повече макети на автомобил и полицаи отколкото истински патрули.

Макетите на полицай и патрулна кола отдалеч изгледждат доста автентично

Излизайки от тапата все едно се включихме в едно от последните нива на популярната игра Need for speed. Level, който няма превъртане!

Стотици изнервени турски шофьори с мощни автомобили, голяма част от тях гастарбайтери, пътуващи много часове натиснаха газта до ламарината.

Магистрала с четири платна, без значение бързи и бавни. Коли хвърчаха отляво, дясно, по средата. Свободната най-дясна лента се ползва за скоростна, след което се преминаваше директно в истински скоростната лява.

И в този мармалад от скорост и бензинови пари нашите три коли, едната със сменено коляно, се гоним и адаптираме към обстановката, в която сме попаднали. Със смелите ни жени и общо 6 хлапета – едно на 2, едно на 4, две на по 8 и две на по 11 години.

Жоро знаеше, но аз и Киро бързо научаваме, че за да си сигурен на пътя в тази обстановка, трябва да караш като турците. Та и ние се включихме в електронната игра, която нямаше превъртане и започнахме да използваме всяка свободна лента за промъкване напред. Без значение лява, дясна, средна или по-средна.

„Следващия път със самолет! В Турция с кола повече – не“, категоричен е Киро.

Но Георги спокойно ни обяснява, че нищо не сме видели! Истинският екшън бил в Истанбул.

„Няколко пъти съм влизал града. 80 км влизане и 40 км излизане. Само отгоре дето не ми се появи човек или кола. Един даже изскочи изпод автомобила ми“, разказва Жоро.

По някое време се разбра, че на Георги пък са му гръмнали стоповете. Шоу мъст гоу он! Та му се налагаше да ни сигнализира, че спира с аварийки.... Висш пилотаж!

Но турците са шофьори, макар и екстремни. Правила не спазват, но всеки е на щрек, защото знае от какво е заобиколен. Камионите им пък имат шипове на гумите, за да се предпазват, ако ги връхлети някоя кола. 

Стигаме по никое време в Чанаккале. Троянският кон не видяхме и на следващия ден отново се потапяме в електронната игра на турските пътища. Турската държава е хвърлила изключително много пари за пътищата. Първокласните пътища са с по 2 ленти от всяка страна, плюс аварийна. Няма кръпки, няма пропадания, няма старозагорски вълни, няма дупки. Никъде. Магистралите са още по широки, още по-добре направени. Само да си караш бясно и с пълна газ по тях!

По дългия път на нашето приключение се преминава през две уникални съоръжения, открити през миналата година.

Мостът „Чанаккале 1915“, известен също като мост „Дарданели“ е открит през 2022 г. Той надминава моста Акаши Кайкьо в Япония с 32 м и е най-дългият в света. Двете опорни колони са високи по 318 м, което прави моста втори по височина в Турция след „Явуз Султан Селим“. Цифрата в названието „1915“ и датата на начало на строителството, 18 март, са свързани с морската победа на Османската империя на 18 март 1915 г. по време на военно-морските операции от Галиполската кампания. Дължината на главния отвор на моста, 2023 м, се отнася до стогодишнината на Турската република, която се навършва през 2023 г.

И тунелите "Асос" (дължина 1700 метра) и "Троя" (дължина 4 017 метра) разделени от едва 100-ина метров пробив.

Екстремното пътуване приключва на втория ден вечерта в страхотен хотел, обграден от басейни и аквапаркове. Турците го умеят, не можем да си кривим душата. Страхотна храна и обслужване. Английският им е труден, но с повече ръкомахане се разбираме. Нетът е кофти, но пък това е удобно оправдание, когато някой от България се опита да те хване за работа докато си пиеш ментата.

Децата пощуряха от кеф. Една седмица бяха във въздуха и водата!

Но и хубавото, и лошото си имат край.

Тръгваме наобратно с известно притеснение след преживяното на идване. Пътувахме обаче далеч по-спокойно. Повисяхме повечко на границата и нашите хлапета завършиха пътуването както го започнаха – правейки цирк на отворено пространство. На идване пред сервиза, на връщане – на границата.

Влизайки в България обаче разбираме, че не за всички пътят е бил по-спокоен… Оказва се, че докато бяхме в задръстването в Измир лампичката, която сигнализира, че коляновият вал на колата на Киро е повреден светнала. Той обаче решил да спести притесненията на останалите. Припалвал всеки ден автомобила на паркинга пред хотела, тя не гаснела. За щастие при тръгването угаснала и автомобилът така и не направи проблем.

В къщи сме! Със слънчев загар и незабравими спомени от едно екстремно пътуване!

На море е хубаво, но у дома си е най-добре…