Ако Слънцето има свой собствен празник, това е Еньовден!

В нощта преди Еньовден билките са най-лековити

За култа към слънцето и Еньовден в българската традиция, чудотворната сила на билките и различните обичаи, които съпътстват празника специално за Tribune.bg  разказва доц. д-р Петя Банкова - етнолог в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН

Култът към Слънцето е може би един от най-древните и общочовешки култове, отразяващи мисленето на древния човек за света, значението на небесните светила и природните стихии и мястото на личността в този вечен кръговрат, наричан и днес Живот.

Както пише проф. Иваничка Георгиева в своето изследване върху българската народна митология: „Народът отъждествява слънцето с кравай, огнено кълбо, тава. Приема го и като живо същество — биволче, човек. Приписва му редица човешки черти: храни се, влюбва се, сърди се, състезава се с юнаци, знае и дава съвети. То има майка, но е без баща, всички звезди са му сестри, месечината е също неговата сестра (по-рядко — брат). Храната му е хляб, мляко, печени ялови крави, което отразява връзката му със земеделския начин на живот, присъщ на едно аграрно общество.“

Във фолклора на всички етноконфесионални общности в България присъстват най-различни сюжети, свързани със слънцето. Някога слънцето било най-красивата девойка, на която се възхищавали всички хора. На слънцето най-накрая му омръзнало да гледа около себе си тълпите от ухажори и като се разсърдило започнало да ослепява очите на всички с ярките си лъчи. Така пък мюсюлманите обясняват невъзможността да се погледне към слънцето.

Според една арменска приказка Арев или Арекаг, както арменците наричат слънцето, е лъчезарен юноша, който живее в блестящ дворец далеч на изток, на края на света. По цял ден той крачи по небето и вечер, уморен и поруменял, се прибира в двореца при майка си. Затова залезът на арменски език се нарича майрамуд – „влизане при майка”. Тогава тя го изкъпва, поема от водата и го облича, след което го кърми от гръдта си и го слага да спи. На утрото Арев отново се впуска в ежедневния си път.

Култът към Слънцето, което българите наричат Райко, се проявява и в обичайната практика. С лице към Слънцето се изричат всички благословии и молитви. С гръб към него се отправят страшни клетви и закани. Според предписанията на традицията забранява се да се гледа в него, че „то изпива очите“, да се мие лицето срещу него, че „се явяват струпи по лицето“. Слънцето се смята за боже око и не се изхвърля смет на изток, за да не се напраши.

Слънцето е огнено кълбо, което ходи по небето. Сутрин, когато излиза от морето, грее слабо; на обяд грее най-силно, на средата на небето спира да си отпочине, после започва да слиза и е по-весело; на другия край на небето се скрива под земята и морето.

Движението на слънцето определя и извършването на някои дейности. Едни се препоръчват да се извършват при изгрев, други строго се забраняват след залез. Така например след залез не се мете, не се дава в заем, не се изхвърлят вода и смет.

И ако Слънцето трябва да си има свой собствен празник, това със сигурност е Еньовден, 24 юни, денят, който в традиционната ни култура е известен с множество названия. Някои от тях като Яневден, Иванъден и най-разпространеното – Еньовден – отразяват връзката между предхристиянските вярвания и култа към свети пророк Йоан, наречен Кръстител или Предтчета, чието рождение се отбелязва от Източно православната църква на този ден.

Други названия като Иван бильобер и Иван брулню, разпространени във Великотърновско се адресират към обичайната практика за събиране на билки. В пантеона на простонародното християнство свети Еньо подобно на св. Тодор и св. Атанас, облича зимния си кожух и отива при Господа да го моли за зима.

Вярва се, че 24 юни е последният ден, в който трябва да се събират билки, наричани еньовски билки – тяхната лечебна сила достига своята кулминация и след това „се отвръща” (престава да действа). От събраните билки се правят големи венци – еньовски венци, през които човек се провира три пъти за здраве и дълголетие. Останалите се сушат на китки и се ползват през цялата година (слагат се във водата на първото къпане на новороденото, вплитат се в сватбения венец и т. н.).

Във всяка китка задължително се слагат зелени листа от здравец и бръшлян.

Интересен е бил обичаят на Еньовден младите момичета да гадаят за своята женитба. Те се събирали в някоя къща и там обличали в невестинска премяна малко момиче, задължително първородно с живи родители. Главата му покриват с червено було и венец от еньови цветя. Наричат го Еньова буля, откъдето и названието на обичая. Вдигнато на ръце от някоя девойка, то обикаля селото, размахвайки дългите ръкави на ризата си.

След церемониалната обиколка всички отново се прибират в къщата, където се извършва надпяването на техните китки и пръстени. Още от предния ден девойките мълчешком са донесли речна вода в менче и пуснали овесени семена в нея и своите китки с нишани (белези) – пръстени, гривни, обеци, вързани с разноцветни конци – всяка познава своята, но не и чуждата. Този съд трябва да се покрие с червена престилка, да се заключи с катинар и да престои в клоните на трендафил под звездите.

На Еньовден булята изважда една по една китките, а момичетата нареждат какъв ще е избраникът на неговата притежателка – физически облик, професия, характер и т. н. Накрая изкъпват момичето с водата от менчето. Преди да се разотидат девойките взимат по-малко от овеса и през нощта го слагат под възглавниците си - вярва се, че когото сънуват, за него ще се омъжат.

Но малцина са тези, които познават истинската сила на билките. Според традиционните народни вярвания, всичко що расте по земята е от Бога дар; божи дар са тревите и билките, които лекуват, боже творение са и цветята, които украсяват момините коси и калпаците на ергените. Цветята съпътстват празничния живот на българина от векове.

С китка се калесва (кани на сватба), с китка се канят кумовете за кръстници; с китки са накичени коледарите, сурвакарите и лазарките.

Розата (трендафил или гюл) е най-честата украса не само на дворовете и къщите, но и на самите хора. Трендафилът е символ на хубостта, младостта, жизнеността, любовта и съвършенството. Същевременно с това той е надарен с магичната сила да пази тайна или да предава споделеното желание на добрите духове, които ще го изпълнят. Под трендафил се изхвърля водата от първото къпане на новороденото – „за да е красиво бебето като цветето“; в корените на трендафила се заравят косите от първото подстригване на детето, за да са красиви и привлекателни като цветето; с пръчка от трендафил се отбулва невестата в деня на сватбата - за да е желана винаги от съпруга си.

Интересни са поверията на българите за кукуряка. Според тях той прогонва съня и умората. Щом изпращали някой на дълъг път, поставяли кукуряк в калпака му, за да е бодър по пътя.

Във всяка китка задължително се слагат зелени листа от здравец и бръшлян. Китка от здравец, привързана с червен конец и малка златна паричка се слага над люлката на новороденото – за здраве и богатство. На Бабинден невестите и акушерките си разменят китки със здравец, завързани с червен конец. Във водата на първото къпане на новороденото задължително се поставя здравец с пожелание за здраве и против болест и магия.

Още от дълбока древност бръшлянът се е възприемал от хората като символ на дълголетието и доброто здраве. С него се свързва поверието, че Св. Богородица го е прокълнала никога да не дава плод, затова понякога го наричат юдинско растение, тъй като в неговите корени се криели юдите. За да не се предизвика гнева им, всеки, който бере бръшлян трябва да остави в корените му някакъв дар – хляб, монета или конец от дрехата си. Бръшлянът намира широко приложение и в народната медицина. Хората носели амулети от бръшлян като от клонките му правели малки кръстчета, които връзвали на шията си или окачвали на вратите на къщите си против масови епидемии. Люлката на новороденото се украсява с бръшлян, който го пази от болести. Мъжът и жената пият чай от бръшлян против безплодие; с отварата от листата му бременните жени мият косите си против косопад. Той помага и против ревматизъм.

Пелинът е една от билките, които всеки задължително трябва да има вкъщи. Стрък пелин се слага във водата. До 40-ия след раждането лехусата, както наричали родилката, носи в пояса си пелин срещу злите сили и навите (зли сили, които могат да навредят на родилката и новороденото). Тя завързва китка от пелин върху люлката на детето срещу магия или проклятие.

Външният вид на имела и неговата растителна характеристика (той е вечнозелено паразитно растение, без земни корени, което вирее увито по дъбови, орехови и други дървета, има жълти цветове на кичури и бели лепкави плодове с големината на грахово зърно) го превръщат в символ на живота и безсмъртието. Той е свързван с множество практики и обреди. Когато се бере имел трябва на негово място да се остави конец или паричка, знак на благодарност към самодивите, които са го направили лековит. Вярва се, че всеки дом, който има имел, ще бъде дарен с щастие, а неговите стопани със здраве и благополучие.

Седефът е особено полезен за родилките. Той се консумира смачкан и предпазва от болести и родилна треска. Със стръкове от седеф се кичат леглото на родилката и люлката на новороденото срещу уроки и зли сили. Особено полезен се смята седефът за децата до три годишна възраст, които го носели прикачен към дрехите си, за да ги предпазва от изтравици (обриви).