Наричайки детето си на цвете – закодирате послание за красота

Цветница е неразривно свързан с цикъла от момински обичаи

Седмица преди Великден се чества един от най-красивите християнски празници – Цветница или Връбница. Според обичая всеки отива на този ден до църквата да се пречисти, като носи цветни или върбови клонки. Взимат се върбови, осветени клонки от църквата, и се носят у дома, като се поставят на прага на къщата или на домашния иконостас. „Тези върбови венчета се пазят дори изсъхнали, защото помагат при уроки и болести при малките деца“, обяснява пред Tribune.bg етнологът доц. д-р Петя Банкова.

Празникът е неразривно свързан с цикъла от момински обичаи и обреди, характерни за Лазаруването. Връбница е завършекът на лазаруването с изпълнението на обичая кумичене, когато момите пускат своите върбови венци по течението на реката и притежателката на най-бързия става тяхна кумица.

В Софийско на този ден тя замесва и опича погача, с която играе на хорото в центъра на селището. Този обичай слага край на пролетните игри при неомъжените момичета. В Сакар момите играят на Връбница многократно – в центъра на селото и в дома на кумата, което ги утвърждава пред селищната група в новата възрастова категория на девойки, които могат да встъпят в брак. Преходността на времето се отбелязва и с превръщането на границата между този и другия свят в по-пропусклива. Смята се още, че това е времето на „разпускане” на покойниците (някъде то се свързва с Велики четвъртък или Великден). В някои региони се забиват върбови клони върху гробовете на починалите и се осъществява палене на огън на гробовете, за да сгреят мъртвите и да им свети. Този обред с някои модификации е запазен при капанците до 80-те години на ХХ в. На Цветница на гробището се носи хляб, жито и вино, които се раздават там. Вероятно споменатите обредни действия имат отношение към умилостивяване на покойниците и активизиране на силите на плодородието, свързани с отвъдното.

В съвременността повечето християни свързват празника с многобройните имени дни.

„Да наречеш детето си с името на цвете или най-общо на растение е един от най-сигурните начини да покажеш не само своята любов към природата, но и да закодираш в личното име на новороденото посланието за красота и плодовитост“, разказва доц. Банкова.

Едно от най-често срещаните в традицията имена е Цветан(а) и неговите безбройни производни. То синтезира в себе си всичко онова, което цветята носят: яркост, свежест, красота, колоритност, чистота.

Росата, възприемана като знак за живот и ведрина, е отразявана в имена като Роса, Росен(к)(а), Росица, които са от български произход. В съвременността предпочитани са Росана, Роселина, които обаче носят в своя генезис персийския превод на съществителното „залез”. Цветният венец, който е натоварен с богат обреден смисъл и затова е предпочитан в миналото за имена като Венета (български вариант) и Стефан(к)(а) – гръцки вариант, днес тържествува с женското име Стефани.

Две от най-обичаните лични имена, посветени на цветята роза и маргарита, в съвременността се откриват изцяло в проевропейските си варианти: Розали(н)(д)(а), Розмари, Розета, Розамунда, Розали(я) и Марги(та), Меги, Маги, Маргета, Маргот(а), Мейси (шотландска форма), Марджъри и т.н. Много рядко се среща името Бисер(а), което е от български произход, със значение „перла, маргарит”. Красивото и рядко срещано цвете лилия, дало живот на имена като Лили и Лиляна, днес битуват в еврейския си вариант - Сузан(а), Сюзан(а).

„За съжаление съществува цял букет от цветни имена, които днес могат да бъдат записани в червената книга на изчезващите видове”, споделя още етнолог Банова.

Такива са имената, Теменуга, Теменужка, Теменуша, Сълза, Сълзица, Виолет(к)а, Ружа(н)(а), Рали(ца), Пирин(а), Иглико, Иглика, Аглика, Аглица, Невен(а), Невян(а), Невен(ко), Нева, Незабравка и много други. В страни от вниманието на родителите остават имената – билки: Детелин(а), Седеф(а), Пелин(а), Смил(ен)(а). Изключение прави само името Калина, което в последните години добива голяма популярност. Българските билки са подменени от Жасмин(а) (от френски произход, със значение „жасминов храст”); Далия (от еврейски произход, със значение „цъфтящо клонче”) и Гладис (от уелски произход, със значение „деликатно цвете”).

Същото се наблюдава и сред дървесните видове, чиито названия най-общо се включват в традиционни имена като Горан(а). В съвременността гората е от латински произход и се нарича Силва(на), Силвестър. Все по-рядко се срещат и традиционните имена - Явор(а), Ясен(а), Горун(а), Елко, Елка. Днес водещи са Евелин(а) (от германски произход, със значение „лешник”); Прюнел(ла) (от латински произход, със значение „слива”); Памела (от гръцки произход, със значение „мед”); Ливия (от латински произход, със значение „маслина”); Лаура, Лора (от латински произход, със значение „лавър, дафина”).

Символът на празника – върбата, също рядко се среща като традиционните имена - Върбанко, Върбенка, Ива или Ивалина. Днес предпочитани са техните производни - Ивет(а) и Ивон(а).

Андреа Драганова