Петте най-патриотични стиха за България

Навръх трети март – да си припомним някои от най-зареждащите с патриотизъм стихове в българската литература.

Говорейки за литература, патриотизъм и трети март, няма как да не тръгнем от Вазовото „Опълченците на Шипка“, част от „Епопея на забравените“.

 

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: “Търчете! Тамо са раите!”

И ордите тръгват с викове сърдити,

и “Аллах!” гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; –

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаен, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всички нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: “Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!”

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва – гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

“България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!”

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,

всяко нещо – удар, всяка душа – плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

“Грабайте телата!” някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч…

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки…

Йоще миг – ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

ИВАН ВАЗОВ

 

Въпреки че революционерът Христо Ботев така и не успява да доживее да види с очите си реализираната мечта за свободна България, той ни завещава освен примера и героизма си, и краткото си, но безценно поетично творчество.

 

НА ПРОЩАВАНЕ В 1868 Г.

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина -

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал,

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с онази тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше,

там дето баща и братя

черни чернеят за мене!...

Ах, мале - майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

пък... каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!

А ти, 'га чуеш, майнольо,

че куршум пропей над село

и момци вече наскачат,

ти излез, майко - питай ги,

де ти е чедо остало?

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

и тогаз, майко, не плачи,

нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

"Нехранимайка излезе", -

но иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

земята, майко, черната!

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват...

Ако ли, майко, не можеш

от милост и туй да сториш,

то 'га се сберат момите

пред нази, майко, на хоро

и дойдат мойте връстници

и скръбно либе с другарки,

ти излез, майко, послушай

със мойте братя невръстни

моята песен юнашка -

защо и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта си и пред дружина...

Тъжно щеш, майко, да гледаш

и на туй хоро весело,

и като срещнеш погледът

на мойто либе хубаво,

дълбоко ще ми въздъхнат

две сърца мили за мене -

нейното, майко, и твойто!

И две щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади...

Но туй щат братя да видят

и кога, майко, пораснат,

като брата си ще станат -

силно да любят и мразят...

Ако ли, мале, майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав с байряк във ръка,

под байряк лични юнаци,

напети в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и с саби-змии на кръстът,

о, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Берете цветя в градина,

късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки!

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко прегърни

и в красно чело целуни -

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

А аз ще либе прегърна

с кървава ръка през рамо,

да чуй то сърце юнашко,

как тупа сърце, играе;

плачът му да спра с целувка,

сълзи му с уста да глътна...

Пък тогаз... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина...

Но... стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

ХРИСТО БОТЕВ

 

Пенчо Славейков също разписва името си сред авторите, които оставят стихове, превърнали се в класики, посветени на битките за свободата.

 

СЛЕД СТАРОЗАГОРСКИЯ БОЙ

Два дни бягаха те след злочестия бой,

гладни, морни, от скърби убити...

Тях, хероите, стигна нерадостна чест,

а победата врагът похити.

Разнебитени в боя, един по един

те случайно отпосле се сбраха –

тез малцина, които при слабий огън

нея вечер тъжовни седяха.

И замислен продума едина от тях:

„Всякой страда и всякой натяква;

но щастливи вълни ни отвлякоха нас...

А каква ли съдбина очаква

там ония що паднаха врагу в ръце

живи, мъртви и смъртно ранени?“

И повтори с въздишка: „Злочестий Попов,

сякаш той и сега е пред мене!

Двама бяхме при знамето ний. Като град

там върху ни куршуми валяха

и пищяха гранати... В барутния дим

кой с кого е и де не личаха.

Изведнъж аз съгледах през гъстия дим

как той грабна от ближний тръбата –

протръби настъпленье – и фърли се пръв

гордо с голата сабя в ръката.

Но на втория разкрач куршум повали

възнак смело полетелий тамо;

а докле да се сетя аз, други за миг

пропищя и се впи в мойто рамо.

Аз полетях, во несвяс. Ала някой отзад

ме чевръсто през кръста прехвана...

Не усещах, ни знаях що ставаше с мен,

во замая от лютата рана.

Чак когато на себе си дойдох, видях –

бяхме вече от боя далеко –

че един опълченец ме води, с лице

омотано надлъж и напреко.

Други беше Попова подйел на ръце

и вървеше след нас отподиря, –

а навред от страни, и отпред и отзад,

почернял бе от паплач баиря.

Всички бягаха, старци, жени и деца –

що остава на клетите хора!

Непресякваше долу боят. И отвред

буен пламък обзел бе Загора.

Там на връх на баиря запряхме се ний.

 „Оставете ме тука“, простена

злополучника, – „огън ми адски гори

гръд дълбоко и люто язвена.

Ази чувствувам, пътя не ще изтърптя

нейде тук ме на завет сложете; –

победители вий да се върнете пак

ако Бог ви помогне – помнете,

не оставяйте своя другар, на врагът

не оставяйте трупът ми хладни. –

Може би да ме сварите още и жив:

може би сгоден час да се падне.“

Полумъртъв го ние оставихме там,

и се пръснаха кой къде свари...

А от ляво се спущаше вече врагът,

на обход да ни татък превари.“

И с горчива въздишка оброни чело

старий воин, обгърнал на рани;

и безмълвно внимаваха тъжний разказ

бежанците, край огъня сбраха.

Измежду им тогава обади се друг:

– Имам ази дружина отбрана,

разправи само де го оставихте вий –

и ще бъде той тука зарана.“

Той повика юнаците свои завчас,

момци в огън и пламък калени,

те се метнаха сръчно на бързи коне

и изчезнаха в мрака зарени.

полето заглъхнало преко, без път,

мълком те в мрачината вървяха...

Прязнощ, пълния месец когато изгря,

тамо долу Загора съзряха.

И неволно юнаците спряха се в миг,

остро погледи впили смутени –

боже! Туй ли е бащиний град, или в мрак

нощни призраци там са строени?!

Там, огрени от месеца, куп съсипни

с свойто грозно величие бдяха,

зид до зид, като сенки мъртвешки в нощта

с силуети си тъмни стърчаха.

Ту от тук, ту оттамо избухне огън,

ту загасва, ту пак се подйема.

Рухне зид – и отйекне се ек надалек;

дим на гъсти вълни се възйема.

В задимения въздух на скапана леш

наваля воня задушлива,

и зловещо баучаха татък далеч

стръвни пъсове грозно и диво.

Тежка скръб сви корави юнашки сърца.

тръпки тръпна снага им побиха, –

те чевръсто възвърнаха морни коне.

низ клисурата стръмна завиха.

Преминаха реката; по тъмния бряг

дебнишком се възйеха отсреща –

притаяваха се и завръщаха пак,

да отбягнат нечакана среща.

Че се мяркаше татък из нощния мрак

бодър страж на затулно наместен,

и прелитаха конници бързи отвред,

с глъч и топот злокобно предвестен.

Ей ги вече възйети на стръмния връх,

край на техния поход опасен –

Тъмни шубраци тъмно шумят со листа

осребрени от месеца ясен.

Там в гъстежа заврян го намериха те,

и отметнал ръце и разгърнат,

посинял и подпухнал, – и поглед студен

в вечността надалеко обърнат.

И поднеха те мъртвия труп на ръце,

като майката чедо, грижовно;

на конете се метнаха; – цялата нощ

те безмълвни вървяха тъжовно.

Чак когато се сипна на изток зора,

те бивакът свой горе видяха,

разположен по склона на тъмний Балкан.

На сбор утрен тръбите тръбяха.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

 

ПАНАГЮРСКИТЕ ВЪСТАНИЦИ

Боят настава, тупат сърца ни,

ето ги близо наште душмани.

Кураж, дружина вярна, сговорна.

Ний не сме веке рая покорна!

Нека с тоз удар врага да смажем,

нека му гордо, братя, докажем,

че сме строшили мръсни окови,

че сме свободни, а не робове.

Гледайте в този пряпорец красен,

лева как тича волен, ужасен!

Левове всички днес се явете

люти и страшни за враговете!

Кого ли плашат турци злокобни?

Нихната ярост, удари злобни

ще се разбият нищожни, слаби,

в нашата правда, в нашите саби!

Ний за живота нямаме жалост,

но да не умрем, братя, на халос –

нека се мъчим колкото можем

повеч душмани мъртви да сложим!

Ако пък паднем в битката славно,

то в България ще незабавно

нови юнаци пак да въстанат

и вместо нази бой ще зафанат!

Нека мрем, както нявга сме мрели,

да живейм волни как сме живели!

Кураж, другари! Бог ще ни брани!

Смърт на вековни, черни тирани!

ИВАН ВАЗОВ

 

ШЕПОТЪТ НА ПЛАНИНИТЕ

Тръгна ли по планините,

те ми шепнат за хайдути.

Шепнат за Хаджи Димитър,

за войводите прочути.

Водят разговор листата и

за Стефан Караджата.

Славят старите дървета

Филип Тотювата чета!

Дъб столетен с клон потрепне

и за Левски ми нашепне-

как дошъл от път далечен,

в калайджия преоблечен,

а се върнал с дрехи нови,

уж е най-богат търговец!

Люляци ми шумолят:

-Поклони се! В тоя кът

падна в битка за народа

Христо Ботев-млад войвода!

На хайдути за борбите

вред ми шепнат планините……

АСЕН БОСЕВ