Проф. Милко Палангурски: Трети март легитимира България пред света

„Трети март не е дата, която може да обедини българите. Тогава се подписва един предварителен договор, дори не е предварителен в истинския смисъл, защото преди него има подписани и още един - от Одрин, в който се споменава българска държава. Така че, ако тръгнем от това, че в Санстефанския договор се е появило споменаването за пръв път на българската държава - не е вярно. Още по-важно е, че България се появява като държава в документите на Цариградската посланическа конференция, която разрешава в общо европейски смисъл войната между Османската империя и Русия и създаването на България.“ Това заяви пред „Труд“ историкът проф. Милко Палангурски.

Той допълва, че другото, което неминуемо възниква е, че документите са подписани по линия на императора и е записано в първия указ на „Държавен вестник“, в деня на император Александър II, който е почивен ден. Чак по-късно започва да се говори за Освобождението, но третото е, че не се решава българският въпрос. Българският въпрос е решен на Берлинския конгрес, където всички европейски държави, да го наречем Съвет на Великите сили, гарантира, че България и Източна Румелия ще се съберат в тези граници, които гарантира и Цариградската конференция. Всъщност дори и комунистите знаеха, че този празник не е изцяло легитимен, за да бъде национален и затова и не го и празнувахме, с изключение на 100-годишнината през 1978 година. Трети март стана празник след демократичните промени, защото се търсеше подмяна на деветосептемврийската идеологема.

„Понятието България го има. Част от текстовете на примирието, от основните текстове на Санстефанския договор директно преминават в Берлинския. Има една традиция, която се използва като модел при записването на решенията, това са международни стандарти, които няма как да не бъдат използвани, а именно - Княжество България се издига като автономно, васално, със собствена полиция, със собствен държавен глава и т. н. Проблемът на Санстефанския мирен договор е много простичък - той очертава една голяма територия, която далеч надхвърля онова, което е очертано на Цариградската посланическа конференция. Тук е сърцевината на проблема и от тук трябва да съдим за реакцията на Великите сили, които изведнъж са изненадани от руското предложение за мир. В Цариградската посланическа конференция, особено след примирието от януари 1878 година от Одрин е записано ясно и категорично, че България ще бъде освободена и въведена като автономна провинция в териториите, които се покриват от Българската екзархия. Изведнъж в мира се появява Беломорски излаз, албански титули, почти целия Прищенски санджак, почти целия Солунски, които не присъстват дори в Българската екзархия. И оттук идва подозрението, че Русия се опитва да създаде голяма славянска държава, която далеч надминава по територия договорените от дипломатите параметри“, казва още историкът.

В Цариградската посланическа конференция ние получаваме всичко, което искаме. Ние искаме екзархията. А изведнъж на световната политическа сцена излиза един голям мастодонт, наречен Княжество България, което моментално взривява добрите отношения между Великите сили. Появяват се подозренията към Русия, че чрез България иска излаз и към топло море и да реши целия въпрос само и единствено в своя полза. Това е целият тогавашен конфликт, който впоследствие се превръща в една голяма пиар акция на руската дипломация. Истината е, че руската дипломация никога не е искала да създаде Санстефанска България, те не пращат административни власти, въпреки очакванията от страна на Турция, че това ще се случи. Русия си спазва предварително договорените с Австро-Унгария и Германия териториални разпределения на Балканите. В заключение, говорим за една дългосрочна химера, която ни беше наложена като национална доктрина в продължение на близо един век.

Запитан как света приема новата България, историкът казва: След Априлското въстание, след Цариградската конференция и нейните решения, създаването на България е предрешено и се очаква от всички, ако се стигне до победоносна война. Всички Велики сили са се подписали на Цариградската конференция. България, че ще се възстанови, това е ясно. Но става въпрос на каква територия. Не е ясно и кой ще направи тази ампутация на Османската империя, като всички очакват това да свърши Русия, както и всички очакват да си решат свои проблеми, както и балканските държави. Покрай българския проблем балканските държави успяват да станат независими. Между другото, Черна гора и до ден днешен празнува националния си празник на датата на подписването на Берлинския договор. Сърбия и Румъния стават независими, Русия получава Бесарабия, Батуми.. Англия получава Кипър, Австро-Унгария получи Босна и Херцеговина. Тоест, всички Велики сили бяха решили, че Турция ще бъде ампутирана и въпросът беше на каква територия ще се формира българската държавност и колко тя ще бъде жизнеспособна. И ако погледнем реално, с териториите на двете формирования - Княжество България и Източна Румелия, ние ставахме най-голямата балканска славянска държава. С едно Освобождение надминаваме реално териториалното развитие на доста държави. Така че, Берлинският договор ни дава най-благоприятния старт от всички балкански държави за осъществяване на своите цели.

Историкът е на мнение, че е било възможно България да не бъде одобрена в хода на войната.   

„Има такива моменти. При Плевен и при Шипка войната е на косъм. Не е случайно, че военните историци казват, че Плевен създава нова структура във взаимоотношенията, която се формира от тази война. Но от падането на Плевен до края на войната няма и месец. Една война може да завърши и в двете посоки. Малко хора знаят, че след атаките при Плевен се налага спешна помощ от Румънското кралство, активиране и на Сърбия да започне действие в конфликта. Тази война не е само руско-турска, реално погледнато, тя е на целия Балкански полуостров за наследството на Османската империя. Не ние сме в центъра на тази криза, ние сме един от обектите на кризата, но разбира се най-важният. Неслучайно в Берлинския договор първите 12-13 члена са за България, другите са за Източна Румелия и чак тогава идват другите направления, за които говорим. България е обект на международното право, защото тя към този момент не съществува. Но България се ражда със категоричното съгласие на Великите сили. Като всяка война тя си има много трудности. Даже в някои военни академии се изучава като пример как не трябва да се води война. И от двете страни са допуснати много тежки кардинални грешки. Още в началото на 20 век руската военна наука издава над 180 тома за войната, където се критикуват яростно някои от военните операции, не се говори само с фанфари. Същото важи и за историографията и на Османската империя. Така че Великите сили си взимат поуки. Една от тях в световен мащаб е промяната на отношението към медицинското обслужване на войниците. Защото от куршуми директно са загинали не повече от 15 хиляди руски войници. А от ранени, разболели се от епидемии жертвите са 60 хиляди. Съотношението на един загинал на бойното поле към общо загиналите е 1:4. И оттук започва да се развива цяла военномедицинска теория, която до ден днешен е част от военната стратегия на всяка нормална държава.“

Проф. Палангурски казва, че Трети март се чества за първи път от Учредителното народно събрание още на следващата година след освобождението. Заседанието е открито на 10 февруари по стар стил. На 19-ти по стар стил (3 март по нов) в присъствието на ръководството на Учредителното събрание се провежда молебен в памет на загиналите и с благодарност към император Александър II. Така че ако търсим началото на честванията на 3 март, то е тогава. Тогава още няма закон за празничните дни, но е жест на депутатите от Учредителното събрание. На следващата година княз Александър Батенберг и правителството правят списък на празничните дни, в които е записано, че 3 март е денят на възшествието на престола на Александър II. Но за Санстефанския договор не пише нищо.

Запитан дали Националния празник е честван до 9 септември 1944 година, историкът казва: Той е почивен ден, но самото понятие национален празник тогава в България го няма. Има почивни неприсъствени дни. Официално „национален празник“ се появи след падането на тоталитарната система и това доведе до проблема. Трети март получи статут над 6 септември, над 24 май и над 22 септември, които са официални празници. А националният празник е един. Той легитимира държавата пред света. На този ден ни честитят всички държави, с които имаме дипломатически отношения, това е денят, в който президентът приема по протокол всички посланици. Това е денят, в който България се легитимира пред света. Оттук идва и проблемът, защото този празник е свързан само с една от великите сили. Затова казвам, че тук не става въпрос за премахване на празника, а за неговото място. Той трябва да бъде един от официалните български празници, а националният ни празник трябва да обединява всички българи и срещу него да няма съпротива. За мен това са 24 май и 22 септември - денят на обявяване независимостта на България.