Андрей Ковачев призовава за обединение пред Мемориала на репресираните от комунизма

Евродепутатът от ГЕРБ/ЕНП д-р Андрей Ковачев призова за обединение в деня, в който почитаме жертвите на комунизма: „Нека на 1 февруари от 11 часа да се съберем всички, които знаем истината, независимо от кои партии и движения, пред скромния Мемориал и параклис пред НДК и почетем нашите свидни жертви!

На този ден всички трябва да сме само българи!“, написа Ковачев и припомни, че преди 14 години по инициатива на президентите Желю Желев и Петър Стоянов, правителството на Бойко Борисов обяви този тъжен ден за Ден за почит към жертвите на комунизма.

„Отново наближава 1 февруари, черен ден за нашето Отечество, белязал унищожаването на политическия, военен, академичен и икономически елит на България. Но не само - черната дата 9 септември и окупацията на България от Сталин води до ликвидирането на над 30 хиляди българи - образовани, обичащи България, но те са и заплаха за комунистическата диктатура! Те са убити, стотици хиляди са репресирани, държавата е подчинена на Москва, ликвидиран е суверенитетът ни, създадени са концентрационни лагери, в които са хвърлени всички, които престъпният режим смята за заплаха!“, посочва евродепутатът.

„Фалшифициран е историческият разказ, поколения българи са лъгани и манипулирани. Истината е била забранена. България и до ден днешен страда от тази манипулация. Унищожени са десетки паметници на българското достойнство и героизъм, на тяхно място са поставени комунистически и окупаторски пропагандни артефакти, които и досега „разделят българите“, подчертава д-р Ковачев в публикацията си.

Никои не са забравени, наш дълг е да помним и предаваме паметта и истината на поколенията след нас. Бог да прости всички жертви на комунизма!“, пише евродепутатъти  напомня за този ужасен ден с история, описана от Нейно Величество Царица Йоанна. 

„На осъдените, преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. Алабинска. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.

…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце…

…Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.) Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…

…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо.

… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък”. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“