ОТ АРХИВА: Как Петър Младенов вижда краха на социалистическа България?

„Работническо дело“

 Петър Младенов, генерален секретар на ЦК на БКП, 10 декември 1989 г.

През декември 1989 година, малко след свалянето на Тодор Живков, се провежда Пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия. На него новият генерален секретар на ЦК на БКП Петър Младенов изнася доклад „За състоянието на страната, партията и непосредствените задачи“.

Пълна стенограма от изказването на  Петър Младенов е публикувана във в. „Работническо дело“.

„Другарки и другари,

Измина един месец от Ноемврийския пленум на ЦК на Българската комунистическа партия. Неговите решения се посрещнаха със спонтанно одобрение от българския народ. Той изрази категоричната си подкрепа за нов курс на партията, за преодоляване на допуснатите дълбоки деформации, за изграждане на съвременна социалистическа и правова държава със силите на целия народ, на цялата българска нация.

И така поставено бе началото на коренен поврат в положението на страната. Едва ли има съмнение, че е необходимо да започнем дълбок и честен анализ, за да осъзнаем същината на причините, които доведоха партия са и държавата до настоящата криза, за, да намерим верния изход от създалата се ситуация.

У нас намира израз отдавна натрупалото се недоволство. И тази реакция е напълно обяснима. Изминаха няколко десетилетия от победата на социалистическата революция, която откри пред България широк простор за обществен, икономически и духовен про­грес, за истинска народна власт и човешки свободи. Страната преодоля наследената изостаналост и създаде голям икономически потенциал. Осъществен бе бърз напредък в културното развитие, ликвидирани бяха тежки социални язви. Народна република Бъл­гария получи най-сетне истинска международна сигурност. Тези постижения са безспорни и всеки опит за тяхното подценяване би влязъл в противоречие с историческата истина.

Ние обаче няма да се окажем на висотата на своята отговорност пред народа като управляваща партия и като Централен комитет, ако не видим, че през последните години страната навлезе в период на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие.

Когато говорим за сериозна кризисна ситуация ние имаме предвид следните явления и тенденции, оказващи силно социално, икономическо, политическо и морално влияние върху общото състояние на нашето общество:

– дълбоки деформации в обществото и системата на управление,

– стагнация в икономическото ни развитие, застрашително изоставане в структурното и технологичното обновяване на икономиката вследствие на груби грешки в стопанската и инвестиционната политика, застрашително нарастване на външния дълг,

– увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция,

– сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности,

– достигане на уродлива стенен в развитието на режима на лична власт на Тодор Живков – и като резултат от всичко това сериозно намаляване на доверието към партията.

Затова първият главен въпрос, на който трябва да отговорим, е: как се стигна до това положение и кой е виновен?

Преди да се опитаме да отговорим като партийно ръководство, би следвало да се направи едно уточнение. Очевидно на сегашния етап ние не можем да дадем подробен и аргументиран отговор относно всички многобройни обективни и субективни причини за създалото се положение. Това може да стане само след внимателно и безпристрастно изучаване, за което трябва повече време. Окончателното заключение тепърва предстои. Но ние днес поставяме решително начало на една всестранна преоценка на досегашните години на българския социализъм. Ние започваме остър завой в нова посока. И въпреки това относно главните, принципните причини за създаденото трудно положение в България сред нашето общество има пълно единодушие.

Става дума за сталинския модел, който в нашите условия придоби специфично български национални черти. Що се отнася до осмислянето, до възприятието на този извод, смятам, че и в партията, и в обществото е нормално да има дискусии, различия и нюанси. Всеки бе по своему съпричастен към системата, по своему търсеше в нея своето място, имаше своето отношение към произтичащите в нея процеси.

За всички нас тук влошаването на положението в страната не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. Бившето ръководство формираше екипи, създаваше "концепции". От тях се очакваше чудо, което да доведе до преодоляване на тежките проблеми и да започне едно щастливо развитие. В ход бе непрекъсната смяна на кадрите, трескави реорганизации следваха една след друга. Някои твърдяха, че така се трупа положителен опит, но от практическа гледна точка резултатът бе неизменно нулев, направо вреден.

И така главната причина за създалото се положение бе неизживяната сталинска административно-командна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол върху производството и разпределението, намиращ се в ръцете на бюрократичната върхушка. А нейна основна грижа бе не преодоляването на кризисните явления, а запазването на господствуващите позиции във всеки сектор на обществения живот.

В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узурпира властта. Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върховния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществени институции.

Това бе дълбоко обидно за нашия народ, който със самоотвержен труд положи основите на един обществен строй, свободен от експлоатацията на човек от човека. Върху базата на съграденото от него режимът дегенерира в диктатура на клан, при която реално действуващите лица бяха личният кръг на генералния секретар и неговият про­паганден и репресивен антураж.

"Научните кадри" на предишното ръководство се опитваха да оправдаят проблемите с "грешките" на класиците на марксизма-ленинизма, с изостаналостта на българското общество, което не било дорасло за социалистическа революция, с интригите на империализма или с дефектите на субективния фактор. Това се правеше с явната цел да се оправдае Тодор Живков и неговата камарила. Но тук е и гвоздеят на въпроса. Сред ръководството, по чието време се допускаха различните неуспехи, а ако трябва да бъдем честни, нека ги наречем провали, бяхме и ние, сега тук присъствуващите, или по-голяма част от нас. Това ръководство бе единодушно избирано на редица партийни конгреси, получаваше от тях одобрение за своята политика. Нашето чистилище може да бъде само оповестяването на истината, на цялата истина.

Много са въпросите, които чакат отговор. Навярно първият е как можа да се случи така, че четиридесет и пет години след социалистическата революция ние да изпаднем в днешната обществена стагнация? Без да навлизам в по-обстоятелен социологически и политически анализ, който неизбежно ще се наложи ако не днес, то утре, ще споделя с вас някои съображения, които, щем-не щем, трябва да имаме предвид, ако истински тър­сим отговор на въпросите и решения за ста­билизация в политически и икономически план.

Другари,

Направените дотук тежки констатации и обвинения ще "увиснат във въздуха", ще станат повод за политически спекулации и ново напрежение, ако ние не разкрием реалистична и правдива картина за състоянието на икономиката, държавата и партията.

Обективната оценка на социално-икономическото състояние на страната трябва да за­почнем с извода, че предишното ръководство ни оставя в наследство един прогресиращ икономически спад.

Първо. Очертава се силно спадане на темповете на икономическия растеж.

Като имаме предвид, че това спадане протича паралелно с бързо увеличаване на вътрешния и външния дълг на страната и на инфлацията, може да се направи изводът, че по същество през последните години не само че няма никакъв икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.

Второ. Появиха се и се задълбочават някои остри диспропорции в икономиката.

Влоши се материалната и суровинната осигуреност на производството. Прогресивно се увеличава делът на амортизираните производствени фондове, който в края на 80-те години достигна 40–45 на сто. Нарушиха се основни народностопански баланси.

Засили се тенденцията на изоставане на количеството и качеството на произведените стоки от изискванията на потребителите. Производството на редица стоки през последните няколко години е по-малко в сравнение с 1980 година. Това се отразява преди всичко върху жизненото равнище на хората и върху състоянието на вътрешния пазар.

Особено опасна за цялостното развитие на страната е нарастващата "пропаст" между паричните средства на населението и наличните стоки и услуги. Така например за периода след 1980 г. паричните доходи на населението са нараснали с 54 на сто, а обемът на стоковите фондове — с 39 на сто. Сега населението разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки, които може да купи. Само през 1989 г. се очаква свободните парични средства да се увеличат с още 1,8 млрд. лева!

Трето. Изключително сериозни проблеми се натрупаха във финансовата сфера.

Държавният бюджет е поел непоносими за нашите мащаби разходи. Много от тях прикриват некадърност в управлението, неефективни инвестиции, нискокачествен и лошо организиран труд. ПРЕКОМЕРНИТЕ РАЗХОДИ НА ДЪРЖАВАТА И СЪЗДАДЕНАТА СЛОЖНА СИСТЕМА ОТ ДЪРЖАВНИ ГАРАНЦИИ НАПРАВИХА ГОДИШНИЯ РАЗМЕР НА СУБСИДИИТЕ, НАДБАВКИТЕ И ПРЕМИИТЕ ОКОЛО 7 МЛРД. ЛВ, КОЕТО ПРЕДСТАВЛЯВА НАД 1/4 ОТ ОБЩИЯ РАЗМЕР НА БЪДЖЕТНИТЕ РАЗХОДИ. КАТО РЕЗУЛТАТ ОТ ТОВА МНОГО ГОДИНИ НАРЕД БЮДЖЕТЪТ ПРИКЛЮЧВА С ГОЛЯМ ДЕФИЦИТ. ДЪЛГЪТ НА ДЪРЖАВАТА КЪМ БАНКИТЕ НАДХВЪРЛИ 10 МЛРД. ЛВ ПРИ ГОДИШЕН РАЗМЕР НА БЮДЖЕТНИ ПРИХОДИ ЗА 1988 Г. 26 МИЛИАРДА ЛВ.

Всички тези проблеми намират краен израз в задълбочаването на инфлационните тенденции. Непризнаването на инфлацията досега, а оттук и отсъствието на надеждни лостове за нейното управление ускоряват обезценяването на българския лев, намаляват неговата вътрешна и външна покупателна способност.

ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ТРЕВОГА БУДИ СТРЕМИТЕЛНОТО НАРАСТВАНЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НИ В СВОБОДНО КОНВЕРТИРУЕМА ВАЛУТА. БРУТНИЯТ ДЪЛГ НА ДЪРЖАВАТА В КОНВЕРТИРУЕМА ВАЛУТА НАДХВЪРЛИ 10 МИЛИАРДА ДОЛАРА. ПРИТЕЖАВАМЕ ЗЛАТНИ ВАЛУТНИ РЕЗЕРВИ В РАЗМЕР НА ОКОЛО 1,3 МИЛИАРДА ДОЛАРА. ОТ ПРЕДОСТАВЕНИТЕ КРЕДИТИ НА ДРУГИ СТРАНИ ЩЕ ПОЛУЧИМ В БЛИЗКИТЕ ГОДИНИ ОКОЛО 1,8 МИЛИАРДА ДОЛАРА. ПРИ ТОВА ПОЛОЖЕНИЕ ЧИСТИЯТ ДЪЛГ НА СТРАНАТА В КОНВЕРТИРУЕМА ВАЛУТА НАБЛИЖАВА 8 МИЛИАРДА ДОЛАРА, КОЕТО ТРЯБВА ДА ОЦЕНЯВАМЕ КАТО КРИТИЧНА ГРАНИЦА.

Особено неблагоприятно е, че нарастването на задълженията става на фона на намаляване на постъпленията в конвертируема валута и при съхраняване на зависимостта на икономиката и на социалната сфера от вноса по второ направление. Сега брутните ни задължения неколкократно надвишават годишните постъпления в свободно конвертируема валута. САМО ЛИХВИТЕ, КОИТО ТРЯБВА ДА ПЛАЩАМЕ ЗА ТЯХ, ЩЕ ВЪЗЛЯЗАТ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ШЕСТ ГОДИНИ НА 4—4,5 МИЛИАРДА ДОЛАРА.

Ако не променим нещата, над половината от годишните ни валутни постъпления ще бъдат изразходвани за погасяване на дълга. Погашенията ще погълнат и значителна част от прираста на националния доход.

Същевременно трябва да отбележим, че в последно време страната изплати задълженията си към социалистическите страни и в момента нашият платежен баланс с тях е уравновесен.

Четвърто. Като цяло можем да говорим за относително, а в някои случаи и за абсолютно намаляване на ефективността и конкурентоспособността на българската икономика. В основата на тази заплашителна тенденция лежат сериозни инвестиционни грешки през последните две десетилетия. Същевременно трябва да отбележим, че ние сериозно изостанахме в технологичната област, в качеството на стоките и тяхната надеждност.

Казаното потвърждава извода, че народното стопанство се намира в период на прогресиращ икономически спад.

Големият въпрос е: какви са причините за натрупаните негативни явления?

Преди всичко трябва да напомним, че началото на сегашните трудности на страната датира още отпреди 15–20 години, но те особено се изостриха през последните две петилетки. През целия този период независимо от решенията на партийните конгреси и конференции страната продължи да се развива на екстензивна основа при непрекъснато увеличаващ се недостиг на трудови и суровинни ресурси.

Икономиката започна все по-често да боледува, което намираше израз в моралното и физическо изхабяване на основните фондове, в увеличаването на размера на незавършеното строителство, в намаляването на общата ефективност на производството.

Благодарение на специфичната икономическа ситуация, създала се след суровинно-енергийната криза през 1973—1975 г., страната успя да привлече допълнителни външни източници на растеж, което тогава позволи временно да се даде нов тласък в развитието на икономиката. Ние не използвахме обаче пълноценно тези възможности.

Направените през същия период погрешни инвестиции не доведоха и не можеха да до­ведат до позитивно развитие на икономиката. Именно през тези години бяха изградени мощности, които днес не дават нито печалба, нито валута, но затова пък тежат като воденичен камък на шията на националната икономика. Става дума за обекти, които издържа цялото общество. Само Заводът за тежко машиностроене в Радомир, който е силно нерентабилен, струва на бюджета над 1,2 млрд. лева.

Сериозни са последиците от строителството на някои мощности в Русе, на леярните заводи в град Раковски и дори от толкова рекламиралото обновление на химическите заводи в Девня. Допуснатата диспропорция между развитието на финалните производства и производството на материали и комплектацията за тях доведе до прекомерна зависимост на изградените през 70-те и 80-те години мощности на електрониката, химикофармацевтичната промишленост, леката индустрия, машиностроенето и други, а оттук и на народното стопанство като цяло, от вноса срещу конвертируема валута.

Когато говорим за трудности в икономиката, трябва да имаме предвид и факта, че през последните няколко години ние не успяхме да се адаптираме към световното стопанство, въпреки че конюнктурата беше, общо взето, благоприятна за нас. Върху проблемите на българската икономика се отразяват и трудностите на нашите партньори, страните – членки на СИВ.

И така, не можем да не си дадем ясна сметка, че основната причина за натрупалите се деформации и кризисни явления се корени в самата същност и механизмите на командно-административната система за управление.

Не е случайно, че практически всички социалистически страни се изправиха пред еднакви или сходни проблеми в икономическата и в социалната област.

Същевременно трябва да отбележим факта, че в нашите условия с особена сила се прояви деформиращото въздействие на режима на личната власт, който доведе волунтаризма и субективизма в икономическата политика до рядко срещано в другите социалистически страни равнище.

За дълъг период от време и особено през последните години решенията по всички основни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков, често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съждения.

Суперцентрализацията на икономическата власт доведе до необосновани инвестиционни решения, до произволно определяне на плановите темпове на растеж, до непрекъснат административен натиск върху всички елементи на икономическата система и създаването на послушен апарат от ръководни стопански кадри.

Без да омаловажаваме отговорността на други лица и органи, особено искаме да посочим голямата лична отговорност на другарите Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Стоян Овчаров и Петко Данчев. Тези деформации се задълбочиха през последните няколко години, когато преднамерено се провеждаше линия на замазване на съществуващото положение и отсрочване на решаването на наболелите проблеми по пътя на увеличаването на външните и вътрешните задължения на страната. Тази политика с основание може да бъде наречена "след мен – потоп". По такъв начин българският народ получава в наследство от досегашния режим една тежка ипотека.

Волунтаризмът в сферата на икономиката се прояви особено силно по отношение на правителството. През последните няколко го дини то беше обезсилено чрез изземване на неговите функции, чрез непрекъснати и необосновани структурни и кадрови промени. Той намери израз и в постоянните и необмислени реорганизации, в абсурдната практика на безкрайни промени на регулиращите стопанската дейност нормативни документи.

Напълно бе пренебрегната ролята на Народното събрание при обсъждането и решаването на народностопанските проблеми и особено при изграждането на нашето стопанско законодателство.

Не може да оценим иначе освен като израз на най-грубо недомислие и безотговорност одържавяването на кооперативния сектор и унищожаването на трудово-кооперативните земеделски стопанства – акт, който в много отношения има необратими последици.

Създаването на аграрно-промишлените комплекси в началото на 70-те години фактически доведе по административен път до ликвидиране на кооперативния строй на село. Това в голяма степен отслаби връзките на селяните със земята. Ликвидирани бяха много села, обявени за безперспективни и със "затихващи функции".

Главният показател за оценка на работата беше т. нар. "среден добив от единица обработваема площ". Цената на постигнатите успехи нямаше никакво значение. Замразиха се и се унищожиха милиони декари земя. Обезлюдяването на цели райони на страната и административното закрепостяване на аграрно-промишлените и промишлено-аграрните комплекси към съответен вид продукция стесни номенклатурата на селскостопанското производство.

От традиционен износител България стана ежегоден вносител на картофи, фасул, зеле, лук, фураж и други селскостопански стоки за стотици милиони долари. Интензивната миграция от селото към града създаде големи социални проблеми и най-важното — откъсна структурата на българската икономика от естествените ѝ природно-климатични условия, унищожи традиции и култура, създавани с векове. Гигантоманията и премахването на малки и средни производствени звена засегна най-чувствително производството на хранителни стоки, търговията и общественото хранене, създаде сериозни проблеми в бита и начина на живот на хората.

Не дадоха очакваните резултати и многото опити в страната през последните десетилетия за икономически реформи. Не можем да не отбележим, че в тях се съдържаха немалко правилни замисли и начинания, че имаше стремеж към демократизиране на икономическия живот. Тези опити за стопански реформи през втората половина на 60-те и в края на 70-те години не засегнаха нарастващото одържавяване на икономиката и режима на лична власт.

Ето защо произтичащите от тях практически промени се оказаха крайно ограничени и недостатъчни. Бюрократичната върхушка се боеше да не навредят на нейния монопол върху властта и фактически ги бойкотира. Половинчатите преобразования бяха проведени по административно-силов път. Новообразуваните икономически единици, кълнове на новото, линеят в условията на съществуващата и досега командно-административна система.

Всички тези подходи в своята съвкупност свидетелствуват за една главна особеност на икономическата политика на системата. Това не бе политика, обърната към човека. Тя не служеше за задоволяване на човешките потребности, нея я движеха други пружини и мотиви.

Дълбоко вредоносен бе користният интерес на "началниците" на икономиката да се докарат пред висшето ръководство с изпълнение и преизпълнение на плана, с "пробивни" идеи и стратегии. Създадоха се условия за подкопаването на традиционните за българина трудови добродетели. "Нагоре" вървеше лъжлива информация, надолу — завишени възнаграждения за мълчание и съучастие, един общ заговор срещу благополучието на народа.

Държейки с желязна ръка крана на разпределението, административно-командната система откри път за различни извращения. Създадоха се привилегии в социално, професионално, йерархично и класово отношение. Произволът с механизма на разпределението доведе до противопоставяне и съзнателно разпалване на антагонизъм между различни групи като работници и селяни, работници и интелигенция. Тези извращения убиваха вярата у много хора, пораждаха у тях безверие и цинизъм. Живият интерес към труда чувството за дълг отстъпваше място на потребителско отношение към живота.

Създадоха се условия за корупция, за разгръщане на "икономика в сянка", за най-различни мафии.

Свръхцентрализираният механизъм за планиране опорочаваше естествените връзки между социалните групи. Контактите между производители и потребители се контролираха от центъра и не благоприятствуваха здравословното развитие на стопанството и търговията. Спъваше се създаването на коригиращи механизми, на механизми за саморегулация, затрудняваше се формирането на самоуправляващо се гражданско общество.

Лишеният от стоки потребителски пазар повишава с всеки изминат ден градуса на социалното напрежение. Липсват или трудно се намират продукти от първа необходимост. Свой дял имат и трудностите в придобиване на по-трайни и ценни стоки като телевизори, перални, хладилници, автомобили. Като прибавим редица други липси на стоки за широко потребление и послушаме какво се говори по многолюдните опашки, можем ясно да си представим тежката психологическа атмосфера.

Дори в последно време, когато бяха утвърдени радикални виждания за създаването на социалистическа пазарна икономика и на фирмена организация, носителите на командно-административната система не сложиха оръжие. Независимо от мнението на правителството и на редица специалисти новообразуваните фирми бяха изградени по административен начин — кампанийно и без необходимите проучвания. При формирането на техните ръководства се подходи по традиционния път. Създаването на фирмите се използва за ликвидиране на производствената демокрация и на самоуправлението на трудовите колективи. За сметка на това се засилиха технократичните тенденции. Няма да е пресилено, ако се каже, че една част от апарата, включително на най-високо равнище, се уплаши от демократичните промени и побърза да сведе техните последствия до минимум.

И нещо много важно: икономиката на командите "от горе", гигантските проекти, липсата на достатъчно демокрация и гласност, невежеството и егоистичните интереси на административно-бюрократичния апарат, бяха на път да унищожат прекрасната българска природа. Нашите плодородни полета са напоени с химикали, нашите бистри води са отровени и черни от замърсяване, въздухът в редица градове направо е опасен за здравето. Разбира се, за редица от острите екологични проблеми на страната има и външни причини. Но главното е, че у нас е налице екологическа криза, борбата с която не търпи отлагане нито ден, нито час.

Ето такава е в най-общи линии социално-икономическата ситуация в България в края на 80-те години, която образно можем да характеризираме като прединфарктно състояние."