Моят любим спортен момент: Красимир Панов и изхвърлените 2000 евро на стадион

Красимир Панов отговори с любопитна история на предизвикателство на Българска асоциация на спортните журналисти: МОЯТ ЛЮБИМ СПОРТЕН МОМЕНТ. „Трудно може да се нарече любим, , но със сигурност е незабравим за мен момент, свързан със спорта“, написа Панов и разказа случая.

„Годината е 2005-а, а аз съм все още млад, но вече пооперен спортен журналист. Световно първенство по лека атлетика на открито в Хелзинки. В ония години родителите ми, да са живи и здрави, имаха добри финансови възможности и понеже съм един на мама и на тате, ме подсигуряваха за подобни командировки със сериозни допълнителни средства. Дето се вика, ако нещо се счупи докато съм далеч от дома, да мога да си наема хеликоптер, примерно, и да се прибера с него. Винаги ще съм благодарен на нашите, че подкрепиха старта на кариерата ми, което ми позволи да се развивам и работя за удоволствие…

Та заминавам аз за Световното по атлетика със сериозна сума в евро в задния си джоб. Към онзи момент костюм бях слагал само на абитурентския си бал, а носенето на портфейл считах за върховна снобария. В първия ден на шампионата с останалите от българската група се настанихме на пресместата си, които по традиция бяха на последните редове – над нас само гнездата на гълъбите. Гледахме каквото гледахме от сутрешната сесия и дойде време за хапване. Подреждаме се на опашката на един от бюфетите, вземаме кой каквото му е на сърце и идва моментът да плащаме. Бъркам аз в задния джоб на панталона, където трябва да е пачката, но… вадя празна ръка. В джоба няма нищо! А панталонът беше един такъв широк, йотерски. Като седнеш и задният джоб щръква и от него лесно може да изпадне всичко. Това обаче научих по трудния начин…

Изтръпвам и почвам да пресмятам в главата си – взел ли съм парите си или съм ги оставил в квартирата?!?! На всички журналисти им е известно, че на подобни командировки обикновено се спи кой, където е намерил, та квартирата, в която сме настанени с Антон Бонов Anton Bonov и неговата майка и бивша моя треньорка Иванка Бонове е на други край на града. Спомням си, че беше на последната спирка на един трамвай, бяхме я наели от български студенти, които през лятото се прибират у дома.

Излитам аз към трамвайната спирка и докато пътувам имам достатъчно време да си мисля – взел ли съм си парите или съм ги оставил в багажа си. От мисъл на мисъл стигам до извода, че съм ги взел на тръгване към стадиона. Даже нещо пазарувах с тях… Препотен звъня на колегата Николай Кръстев Nikolay Krastev – тогава, работещ във вестник „Труд“, а в момента главен редактор на списание „Спринт“, който се изстреля към местата ни на стадиона, за да провери има ли шанс там да има някое изхвърлено от мен евро. Първи ден на командировката, а аз вече съм без стотинка от имането, с което нашите ме изпратиха.

Докато разсъждавам как на колегите ще им се наложи да ме спасяват, Ники звънна. Треперещият ми пръст натисна зелената слушалка на така модерния по това време „Нокия 3310“ (железен телефон, ей). И, о чудо! Ники събираше разпилените по земята евра зад журналистическите ни банки. После ми разправи как от съседното място процедурата наблюдавал унгарски журналист, чиито зеници се разширявали все повече при всяка нова банкнота, която Кръстев прибирал.

Макар и със сравнително щастлив край, историята все пак завърши с липсата на около 500 от 2000 евро, явно издухани някъде по стадиона. Вероятно е излишно да казвам, че това беше последният случай, в който слагам пари в задния си джоб.

Както вече споменах, на въпросния шампионат в Хелзинки бях в една квартира с Тони Бонов, който пръв ме заведе като стажант в „Меридиан мач“, и неговата майка и моя бивша треньорка Иванка Бонова. Докато бях състезател все обещавах на госпожа Бонова, че ще отидем заедно на Световно първенство. Е, като атлет не успях да го направя, но години по-късно съдбата реши наистина да бъдем заедно на шампионат на планетата.

ПС: Понеже винаги съм възприемал работата си като работа, никога не съм събирал снимки от пътуванията си. Снимал съм се как разговарям с множество легенди на световната лека атлетика като Колин Джексън, Джонатан Едуардс, Сергей Бубка, Мари Жозе Перек, Себастиан Коу, но след като интервютата видеха бял свят, фотосите се губеха… В моменти като този и от позицията на времето малко съжалявам, но пък продължавам да вярвам, че в тоя живот има далеч по-важни неща от запечатан на файл момент. По тази причина и срещнах сериозни трудности с намирането на илюстрации за този текст. И отново, както тогава, така и сега – положението спаси Ники Кръстев.

Пазете се! Важно е какво правим тук и сега, за да имаме по-добро утре!

Снимка 1: Стадионът в Хелзинки
Снимка 2: Николай Кръстев на българските банки в пресложата на стадиона, където е събирал хвърлените от мен пари
Снимка 3: С Ники на следващата, 2006 година, по време на Европейското в Гьотеборг. Явно не съм си взел поука, защото съм със същите панталони. Този път обаче пари не разхвърлях
Снимка 4: Пресцентърът в Хелзинки
Снимка 5: С европейската шампионка на 400 м от Гьотеборг Ваня Стамболова през 2006 г. Тогава заедно с колегата Пламен Вълков се бяхме подредили на финала и бяхме първите, които я поздравиха. А моя снимка със същата тази кърпа как я поздравявам обиколи световните агенции. Дори колегите от любимия ми вестник „Телеграф“ я сложиха на първа страница. Тогава „Евроспорт“ беше още на английски и баща ми разправяше как коментаторът предположил, че съм треньорът на Ваня. Естествено, не си направих труда да си запазя снимка…
ТОЗИ ТЕКСТ Е ОТГОВОР НА ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО НА Българска асоциация на спортните журналисти: МОЯТ ЛЮБИМ СПОРТЕН МОМЕНТ