„ДИАЛОЗИ НА ЛЮБОВТА“: ДОКОСВАНЕ, НО НЕ СЪВСЕМ (ГЛАВА 6)

На четвъртия ден от поставения план (който все още беше замразен за действие) със заглавие – случайно докосване, Папи написа на Кръстницата си, (която получаваше редовно информация) есемес: „Дай ми адекватно обяснение защо, след като дава вид, че е абсолютно наясно с мене, не подава сигнал в каква посока да поема! Така и плана ми си заминава! /нацупено човече/” Кръстницата се замисли за по-дълбинно обяснение, защото принципно имаше ясни знаци, трябваше само да бъдат разчетени трезво, а не под опиянението на любовното чувство.

Тя заключи, че всъщност Папи пишеше своята история на реалността. Явно беше, че всички обстоятелства са участници в два отбора, единият – Тази каца с мед не е за теб, а другият – Меденото парти тайм . Какво можеше да я мотивира да го докосне, дори да го направи така, сякаш провежда за себе си експеримент, ей тъй, да види какво ще се случи.  За момента, обаче трябваше да ѝ даде адекватно обяснение. Изпрати и съобщение:

„Той ти е дал ясна посока. Цитирам го: 1. Действие трябва тук, действие, 2. Ако ти мислиш това, което аз ти мисля, ще падне голяма борба, 3. Утре съм свободен. За теб остава – touch and go!”. Отговор не дойде.

Кръстницата призна на себе си, че Папи беше на пистата за спринтиране, а се ослушваше за стартовия изстрел, но не той, а ударната му вълна да ѝ даде тласък. Явно напътствията щяха да инжектират с енергиен бензин следващия старт, нали трябва да започнеш, та да идеш към финала! Не беше ли това отказ от пробуждане, което я държеше прикована някъде по средата на спринтовата пътека, като на стоп кадър. Дали можеше сама да разпознае какво размътва рационалното ѝ мислене: „злоупотребата” му с търпението ѝ или собственият ѝ реализъм подкрепен гръмко от отбор – Тази каца с мед не е за теб!, който допълнително я дразнеше с мексиканските си вълни, пращани нонстоп до съвестта ѝ за още по-голямо напрежение?

Контактът ѝ с Боре беше като влакчето в увеселителен парк, на което пътят му е стръмно надолу или нагоре, равновесие липсваше дори за момент, за глътка въздух!

Празнуваше се рожденият ден на един съсед от близкия блок. Вечерта полегна над градината пред кръчмата и чак стана приятно да гледаш как една маса с шепа приятели и съседи се поздравяват.

-        „Драже, абе я дай още едно кръгче от същата ракийка и две порции език в масълце, моля те!“ – рече чичо Гошо – рожденика;

-        „Искаш ли червено сладко и люто пиперче, да се почувства разкоша?” – с усмивка попита Папи;

-        „А! Ей т’ва е, нека да сложат, кажи на Стефчето, (готвачката която идваше всеки следобед и оставаше докато има клиенти) тя е от моята партия и знае как го обичам“ – въодушевено отговори чичо Гошо.

  По сервитьорски маниер забързана, изстреля на готвачката поръчката, взе измитите и полирани пепелници и отиде да обходи масите, за да ги подмени с пълните. На последната маса вътре в салона, Папи се заговори с други клиенти и като се обърна да иде към кухнята да вземе езика в маслото, се сбута с чичо Гошо, който идваше към нея.

-        „Какво има, нещо изпуснах да чуя, което си ми казал ли?” – с повишен тон тя го попита, искаше да надвика глъчката;

-        „Не моето момиче, не…, ама да ти споделя нещо“ – тихо на ухото и прошепна.  – „Добро и сговорчиво си момиче, искам да ти кажа само две приказки“ – изкашля се някак от притеснение възрастния човек. –  “Гледам те от известно време, очите ти светят като видиш Боре…“ - погледът му беше настойчиво втренчен в нейните очи.

Гръм! Последва и още един, горещина я заля, вълна от изненада, от срам, от яд. Буквално беше вцепенена. Как и защо някой, който просто беше чичото от блока, ще и говори така! Ще иска да обсъжда с нея това, което с безумни усилия тя натъпкваше дълбоко в секретните джобове на душата си! С пламнали бузи и поглед, в който не можеше да се прочете нищо, защото имаше от всичко по много, Папи пое въздух и отговори:

-        „Ако ми го казваш, защото чакаш да видиш как ще реагирам и това те забавлява, няма да го повярвам! Ако ми го казваш, защото искаш да ми помогнеш – давай! А ако имаш друг повод – хич не искам да знам!“ – бавно и през сухо гърло Папи успя да изрече нещо.

-        „Ти си сама в живота, намери някое добро момче..., остави Боре, не е за теб, той не е сам“ – тежко въздъхна чичо Гошо, обърна се и тръгна към  веселия разговор и звънтенето на чашите.

Гръмната и с мрачен поглед забит в пода, Драгостина отиде зад бара да седне. Отрезвена и с чувство за вина се опита да се усмихне на тръгващите от една маса в градината, които и махнаха отдалеч. Прекали ли? Стигна ли до дъното?

В играта има правила и те могат да бъдат овладени, докато в чувствата няма такива. Нямаше какво да овладява, за да управлява. Това което се беше надигнало в душата ѝ, се превърна в реални стомашни киселини. Гадеше ѝ се, заболя я под лъжичката, искаше в миг да се пренесе просната в леглото и да се нареве на воля. Никакъв шанс, за глътка въздух и рев! Стана да приключи сметките по масите, защото вече минаваше единадесет и половина. Взе кожената кутийка от масата на рожденика и компания. Те нещо ѝ говореха, а тя се усмихваше толкова служебно и криво, че вероятно приличаше по-скоро на изопачения си образ, а не на себе си.

Събра покривките и масите, качи столовете един върху друг, преброи оборота, прибра го в скришното пликче при мащерката в кухнята, заключи заведението и си тръгна.

“Така повече не може, явно всички се правят на ударени, но знаят. Всичко ми личи, пише ми го на челото! Прекалих, чичо Гошо е прав, той не е сам…!! Докосване ли? Просто – край, аз се излагам, хората ми гледат сеира! ” – вървеше и нареждаше на ум, влачейки крака от умора и апатия.

Заспа с туптене в ушите и капитулация в душата. А утре щеше да се помоли да има сила да се контролира пред Боре, без да ѝ пише на челото какво и е казал чичо Гошо.

Лека нощ…

Какво ще се случи с Папи и Борката...