„ДИАЛОЗИ НА ЛЮБОВТА“: ШОКОЛАД (ГЛАВА 7)

            Звън на аларма, идваща от някакви дълбини, звън…, и пак, и пак…, сякаш ехо, а не реален звук. С некоординирани движения и напипвания в стил – тука има, тука няма, шляпащата по нощното шкафче ръка на Драгостина, най-сетне попадна на телефона. Приплъзна го към себе си със заучено движение, размазания поглед се събра върху цифрите, беше седем без десет.

Въздъхна дълбоко и усети, че някъде из главата ѝ се е разшавала прекрасната мисъл, която напомняше, че е на работа чак от единадесет и тридесет. Стана от леглото си тихо, огледа дали децата още спят дълбоко. Йес! Половин час в свещена утринна кротост и аромат на кафе. Машината разцепваше тишината с бръмчене, докато черната течност се превръщаше в каймак на повърхността на чашата. С нея в ръка, седна на стола в кухнята и заоглежда стените и тавана.

В сравнение с коридора, който вече беше приключен, освежен и доста приятен, кухнята просто си искаше да се пипне здраво. Ще го мисли по-натам, сега на дневен ред е как да бъде в добро настроение, въпреки забележката от снощи на чичо Гошо.

Появи се пак горчилката в устата и я присви под лъжичката. Ясно беше, трябва се да се върне към себе си и към това да признае, че разми границата на благоприличието. Щом съседите я одумваха, дали вече не беше и в устата на жена му? Преминаването на тези разсъждения през нея я накараха да потръпне. Ами ако загуби работата заради това увлечение? Срамът щеше да е покъртителен…, семейството му, децата им, нейните деца…, как… как стигна до това токсично състояние?

И…, цялото очарование на утринната кротост, се стопи. Всичко около нея придоби сив оттенък, кафето загуби аромата, сестринската кавга на дъщерите ѝ не донесе щастието на приятния хаос.

Взе решение, че ще се извини на Боре за това което си позволи като открито държание и ще продължи да работи с достойнството на човек, преосмислил и овладял себе си.

Бърз душ, сервитьорското екипче, маратонките, десет лева в кухнята на масата за децата, нещо ако се наложи, заключи два пъти и потегли с бърза крачка към заведението. Отдалеч видя, че са се насъбрали клиенти за обедното меню, които допушваха цигарите си, скупчени над пепелника на една маса. Направиха пътечка и тя се промуши усмихната на закачките, подхвърлени от момчетата. Влетя в кухнята да види кое до къде беше стигнало по подготовката на супи и манджи. Ирина, готвачката от първата смяна, не забави реакцията си като я мерна:

-        „Да се забързаме малко, а? Отивай вади каймата от хладилника и почвай да навърташ кюфтетата що*т съм само с две ръце! Преди това ми пусни от моето кафе и по пътя виж в склада колко картофи има, че Боре чака да му се обадиш, що*т е на борсата! Най-вече се забързай и турни погледа на концентрация!“

-        „Ей жена, смля ме от вратата…..“ – с разширени очи, поемайки ударната вълна, Папи направи кръгом съжалявайки, че няма клонинг.

Подреди приоритетно вербалните заповеди на кака си Ирина (всички я какосваха, защото тя държеше на това) и се започна обедната гонка.

Кафе, картофи, разговор с шефа и списък за пазара, кюфтета, супи, народ за обяд и в три часа в заведението нямаше жив човек. Масите бяха като след банкет, покривките за смяна, готвачката с усмивка до ушите, доволна от празните тенджери и тави.

-        „Ей за т*ва са яде бобъ, щ*от му слагам чесънче и за т*ва умитат и омлета с бекончето, щ*от го кавардисвам първо, па после турям яйцата!“ – соловият коментар продължи размит в звуков фон, ту приближаващ, ту отдалечаващ се.

    Последната маса със сменена, чиста покривка и чисто жълто каре отгоре даде начало на следобедната пуш-пауза. Така наричаха прозореца от час и малко, който настъпваше в ранният следобед, до към шест. После градината се пълнеше бавно и мощно, (както втасва козунак) за вечерните аперитиви.  Боре седеше на масата под джанката, пушеше със запретнати ръкави, изморен, но и доволен. Той беше скараджия този обяд.

-        „Всичко се изяде, даже отказах две поръчки!“ – усмихнато погледна Папи, стоварваща се на съседният до него стол.

-        „Който си го може - може си го! Ама каква е тази подправка която слагаш в каймата за кебапчетата бе шефе, страхотно ухае, пък ми е позната?“

Драгостина го гледаше в очите, без изобщо да се интересува от подправката, просто го беше зяпнала, даже личеше, че вътрешно е на друга тема.

-        „Малко канела ииии… малко от тебе!“ – с топъл глас и шумно изпускане на дима от цигарата ѝ отговори.

  И Папи се разплака. В началото тихо, като гълташе сълзите си с надеждата да успее да замаскира някак нещата. Но, душата ѝ се разтвори. Не беше възможно да удържи тенджерата с чувства под налягане. Наведе се по-близо до Боре, хвана края на ръкава на тениската му и рязко го придърпа още до себе си. Хлипаща, но с тих глас занарежда:

-          „Аз съм виновна, за всичко! Че ми пролича колко съм затънала в теб, колко не мога да се справя с това! А борбата вътре в мен ме яде, душа не ми остана… няма денем, няма нощем! И всички знаят, чичо ти Гошо даже ми каза да съм те оставила на мира, защото си семеен! Паднах толкова ниско! И край, не съм подправка, не съм – девойката, просто сервитьорката, която е на смяна – Драгостина! И това е! Прекалих и към себе си и към всичко! А ти пък не се и дръпна бе! Щях поне да страдам, че си ме наритал житейски, три дни рев и готово! А сега съм в хрониките на сополивата любов!“ - едвам се спря задъхано Папи, пускайки ръкава в края на пледоарията си го бутна леко, символично, като да разбере че го отблъсква.

Боре я гледаше сериозно, личеше му колко не е очаквал да я види така разочарована, така истински натъжена. Съжаляваше, че точно той е повода тя да плаче и му се доиска да я прегърне, да обгърне главата ѝ с ръце и да я целуне по челото, закрилнически! Дълго се гледаха право в очите.      Стоически издържаха и двамата на безмълвното признание един на друг, че взаимно си правеха животите цветни и с мотив да станеш сутрин.

-        „С бадеми или с лешници?“ – попита Боре.

-        „…..какво бадеми или лешници?“ – Папи изразяваше пълно неразбиране.

-        „Абе отговори ми бе момиче, просто ми кажи – бадеми или лешници?“

-        „Бадеми!“ – тросна се Папи.

-        „Ейййййй, много трудно“ – тросна се на свой ред той и забърза към клек-шопа в отсрещният блок.

 След малко се върна с макси шоколад с бадеми. Придърпа стола по-близо до нея и го разопакова, отчупи парче и насилствено го сложи в устата ѝ.  После за него, после пак за нея, за него…. Мълчаливо ядяха и се споглеждаха. Той много я харесваше, истински, от душа и сърце я харесваше и му личеше, особено в момента.

-        „Това ти отговарям аз, това мисля по темата която преди малко ми зашлеви в ухото“ – и пак ѝ сложи блокче шоколад в устата.

-        „Кое е това дето ми отговаряш бе човек, мълчиш кат риба, до сега каза само – лешници или бадеми“, опули му се Драгостина.

-        „Шоколад! Ти си шоколад за мен и душата ми! Дневен шоколад, когато те виждам, и нощен шоколад, когато мисля за теб! Шоколад и като те наранявам, но не го искам…. Знаем и двамата, че това в реалност няма как да се превърне и въпреки това – пак си шоколад, това е положението…“  - Боре говореше бавно и се наслаждаваше на шоколада.

   Папи го гледаше, вярваше му и вече знаеше, че това сега е бъдещ спомен, пълен с шоколад с бадеми!

 

Следва продължение……