„ДИАЛОЗИ НА ЛЮБОВТА“: СТО ГОДИНИ ГОВОРЕНЕ (ГЛАВА 3)

Той се пристрастяваше към играта на диалози, а тя беше пристрастена към него. Явно отдавна, може би още щом го съзря с вътрешното си зрение на третия месец след като започна работа. Нито един от двамата не се уморяваше да влага енергия във вербалния баскетбол и с пълна сила важеше правилото на мечо Пух – колкото повече – толкова повече! Сякаш слънцето не можеше да очертае своя небесен кръг, ако не се случи някакъв странен, иносказателен диалог, в който се сливаха реалност и въображение. За нея ставаше все по-трудно да постави граница между тях.

• „Моля те, сложи малко захар тук“. – тя му подаде една празна захарница.

• „Къде захар? В нашите взаимоотношения ли?“

• „О, ти? Не! Ще предозираш!“ – веднага му отвърна. Но беше обратното

на това, което ѝ се искаше. Имаше нужда точно от размазваща сладост... – „Знаеш ли къде е тънката граница между отровата и точната доза? Сигурно не…. остави това на мене, аз ще го направя“ – каза Папи почти замислено.

А самата нямаше представа как точно да подслади отношенията им. Да го

направи така, че да бъде естествено, неусетно, ненатрапващо се, но влудяващо

страстно. И затова изчакваше момента. В същото време, дните минаваха и се

превръщаха в сто години говорене... Тя все още не беше прозряла себе си, нито в сънищата си, нито наяве. Не можеше да каже, че е станала онази, която искаше да бъде. Да успее да го спечели, поне за малко, за толкова колкото се топят три кристалчета захар в устата... Онази поляна с дивите ягоди и залеза, отрязаният дънер, на който седяха и мълчаха в пълен синхрон (защото да си мълчиш с някой и да се размажеш от удоволствие си е луд късмет!), избледняваше с всяка минута.

Започваше да си мисли, че разумът ѝ не разполагаше с нищо друго, освен с паметта на вече случилото се и с една ясна мечта за това, което искаше, но незнайно как да не е само мечта...

Очакваше просветлението, което явно идваше със закъснение, вероятно здраво заседнало някъде на пътя….

• „Ти си перде!“ – ѝ заяви, подавайки ѝ поръчката на бара. –

„Провокираш, говориш, обясняваш неща, за които другите се притесняват“.

Тя разбра, че говори за нейната прямота. Това не значеше ли, че мисли за нея по-често, отколкото самата допускаше... Че мислеше за същите неща като нея и точно както тя ги мислеше... Ушите ѝ заглъхнаха, кръвта ѝ се завъртя на по-бързи обороти, мисълта ѝ галопираше.

– „Боре, Бореееее“ – беше ѝ чудно, че успя да се овладее. – „Това са нещата от живота, той ли те притеснява? Всъщност, ние се притесняваме от самите себе си, а животът се забавлява с нас“.

Ако можеше само да надникне вътре в душата ѝ... Той, психологът, хирургът на човешките души, нима дисекцията му над нейната не му беше разкрила потайните ѝ кътчета? Той, който непрекъснато я провокираше, а като му отговореше в същия тон, се превръщаше в “перде”. Той, когото тя често разсмиваше до сълзи, търсеше все нови поводи да продължава с директен обстрел, с неща все повече скъсяващи дистанцията, че човек можеше да си мисли за него като за голям играч. Опасен играч! Стъпил върху везната на своята зодия, накланяйки я ту наляво, ту надясно, мереше търпението ѝ и умението ѝ за баланс.

В тези мигове ѝ се струваше, че между тях го няма онова - истинското, топлото, естествено общуване на двама души, които тайно се харесват и взаимно се стараят на другия да му е приятно. Но после бързо отхвърляше подобни мисли.

В един момент работата не спореше, защото кафемашината не правеше добро кафе. Технологично погледнато, всичко идваше от бутона за потока и спирането на кафето. Шефът се ядосваше и се закани да звъни на фирмата за поддръжка. Отиде на борсата да зарежда и я остави сама на бара и да сервира. Тя летеше от маса на маса, обслужваше бара, правеше кафета и продължаваше да лети.

Борката се прибра, разтовари стоката и пое бара. Дойде ред на кафето, натисна бутончето и кафето изчурулика в чашката, зяпна от учудване!

– „Ама ти какво направи, че сега всичко е наред?“

• „Нищо. Просто го пипнах…“- пуфтейки изрече Папи, носеща по три халби бира в ръка, като баварска сервитьорка на бирфест;

• „…да вземеш да ме пипнеш и мен, а?” – с лепкав тон и поглед забит някъде си, промърмори шефът.

Тя му върна мазна усмивка и продължи с купите със супа топчета към третата маса на двора. На няколко пъти през деня я питаше дали точно това е разковничето за добрата работа. Накрая Папи не издържа:

• „Шеф, истината е, че му казах, че го обичам, на бутончето, на копчето...“;

Не видя реакцията му, защото бързо се беше отдалечила, заради внезапния

срам, който я обзе, но пък се смееше от сърце. Малко по-късно, той се мъчеше да върши две действия в едно – мелеше с кафемелачката и натискаше бутона на кафемашината. Разклонителят опъваше кабела на кафемелачката и оставаше малко да я дръпне и падне. Тя го следеше внимателно.

• „Обърках се кое по-наред да направя“. – почти като дете се оправда.

• „Внимавай с разклонителя на кафемелачката“, – побърза да отбележи,

– з“ащото ако падне, не знам какво да направя, за да я оправя“.

• „Е, може да се наложи да се обясниш на бушоните, разбираш ги ти тия работи...“

• „А, на ризата ти ще паднат копчетата от напрежение – бързо изрече Папи, без да се усети как ѝ дойде на ума“;

• „Не се коси, тик-так са...“

Получи се не точно диалог, а бърза престрелка на задни сексуални мисли. Този ден тематиката се въртеше все около секса. Повтаряше си – като се свечери да погледне небето дали има пълнолуние, щеше да помоли Великите енергии за помощ и трезв ум, така повече не можеше! Случиха се и няколко малки инцидента, но всичко приключваше благополучно. Привечер реши да разпусне напрегнатата атмосфера.

• „Ей, Шеф, нещата малко по малко отиват към бой, какво мислиш?”

• „Ей, девойко, ако ти мислиш това, което аз ти мисля, яка борба ще падне”.

Когато късно вечерта си легна, имаше усещането, че този ден се

бяха вихрили в горещ вербален секс... Чувстваше умора единствено в глезените си. Факт, че те най-малко бяха участвали в тази словесна наслада. Сто години говорене изпълнени с часове говорене, а говоренето – преливащо от говорене.... Тя имаше това, само! Погледна вътре в себе си и видя на “масата на откровението”, седнала съвестта ѝ. Погледът и беше сурово впит в душата ѝ, макар, че крайчетата на очите ѝ смееха и казваха – “Момиче, недей игра безразсъдно, тази хапка не е за твоята уста!”

 Папи затисна очите си с ръце, беше каталясала от тичане, но въпреки това знаеше, че ще стане с усмивка след само четири часа и заспа...