„ДИАЛОЗИ НА ЛЮБОВТА“: ВОДА ГАЗИ, ЖАДЕН ХОДИ (ГЛАВА 5)

Застанал над бара, Шефът бършеше изпотените бутилки бира за поръчката на Папи. Старателно обхващаше гърлото и плъзгаше ръката си надолу. Една, втора, трета... Гледаше я предизвикателно с онзи особен блясък в очите и едва доловимо се усмихваше. Папи втренчена в движенията му вече не виждаше бутилка... Той улави погледа ѝ и се засмя:

–             „Ще те накажа ти да бършеш бутилките!“

–             „О, не! Искам да гледам как го правиш ти, Шеф...“

       Борката лукаво изви крайчеца на устните си.

–             „Ти това ли си мислиш за мене – шефът наказан да бърше бутилките, или всъщност нещо друго...“

–             „Няма нещо, което да не мога да си го помисля за теб“ – прошепна по-скоро на себе си, отнасяйки поръчката на клиента с въпросната бира.

И двамата жонглираха с чувствата, играта беше „всичко коз“ и пасуващи нямаше!

Рационалното ѝ мислене беше изградило образа му на мъж, който дълбоко, прецизно и аналитично умееше да прави дисекция на характера и поведението на заобикалящите го. Чувстваше се неловко да прави забележки на персонала, защото разчиташе на личната отговорност на всеки. Когато липсваше, се дразнеше, че трябва да говори за очевидни неща, които не би трябвало да подлежат на коментар. Притиснеше ли го мрънкането на някой от екипа, даваше съвети как човек да се справи сам. Ако се налагаше да се включи, беше последен и обикновено в ролята на арбитър.

Папи все по-настойчиво се тревожеше от мисълта дали с разговорите поддържаше интереса му към себе си, или бяха словесна проява на еднопосочна любов, която никога нямаше да му признае. Понякога сипеше реплики с ентусиазъм и увереност, но понякога колебанията ѝ секваха оптимизма, който геройски успяваше да самоопази от г-жа Критична. В такива моменти не отчиташе тази колебливост да е признак на растящ разум, а по-скоро форма на срамежлива нерешителност. Започваха да я разкъсват съмнения кое я плашеше повече: пазената тайна на изгарящата я страст или дали ще бъде отблъсната.

Това я приучаваше на реалност. Даваше си сметка, че диалозите им бяха предизвикателни, но не загубваха ли някъде по зигзагообразните си пътеки естествения ход на топлия любовен разговор...?

В предутринния здрач на късен септемврийски ден, сезонът на нейната мъдрост, прозря заблудата, че живее пълноценно. Активно живееше единствено нейното работещо Аз, докато влюбеното ѝ Аз седеше, облечено в затворнически дрехи и неудовлетворено.

Като призрачно видение Боре сновеше около тичащата нагоре-надолу Папи, енергизиращото му присъствие я поощряваше, вдъхновяваше, караше я да реагира до предела на силите си, които ѝ вливаше. Нощем си възвръщаше всички страсти, а сутрин се събуждаше размазана от изтощителната борба със сънищата и понякога не можеше да се надигне от леглото.

Едноседмичната почивка която взе, за да боядисва коридора в апартамента, ѝ се стори най-блаженото време за труд и размисъл. Излезе да купи четки и лепило за тапетите. Вървеше и изброяваше наум още някои дреболии, които да не пропусне. Телефонът в джоба ѝ завибрира, майка ѝ искаше да се видят следобед и да ѝ помогне поне в пренасянето и почистването. Изведнъж го видя: стоеше на отсрещната страна на големия открит базар, гледаше я и се смееше... Краката ѝ се подкосиха, гласът ѝ затрептя, почти се пресипна ... Отвърна му с въздушна целувка, набързо отпрати майка си и се вторачи в лепилата за тапети, за да прекрати истерия на чувствата. Е, да, ама ръцете и трепереха! Дрезгавият глас на продавача изведнъж я приземи:

–             „Лошо ли Ви е, госпожо?“

Дали ѝ е лошо?! Не чувстваше нищо. Огледа се и се видя подпряна на ръба на вратата на магазинчето. Разгневи се от собствената си слабост поради непреодолимата власт, която един мъж имаше над нея. Всички негови изображения я връхлетяха и навсякъде виждаше Шефа. Почувства се като малко дресирано пухкаво кученце, което чакаше любимия си господар да го закачи на каишка! ... най-после! Това беше основанието да се опита да подреди събитията, станали до този следобед на първия ден от почивната ѝ седмица. След като пропиля деня и не започна ремонта, превърна и нощта в безкрайна дискусия на тема КАК: Как се стигна дотук и как да продължи?

След последното изтезателно безсъние, настъпи слънчева утрин в септемврийски ден, който ѝ предвещаваше промяна. Край! След тази седмица почивка и ремонт, ставаше различна! Нямаше да може да бъде напълно друга, но щеше да внесе драстична промяна в поведението си, което можеше да измести ставащото в друга посока и да осветли по друг начин бъдещето ѝ.

На балкона, седнала с вперен поглед в залеза отпиваше малки глътки от следобедното си кафе. Трябваше да стане и да почисти хаоса от парчетата тапети, да лъсне пода в коридора та да се види най-после как е приключила акцията по освежаване на антрето. Удоволствието от добре свършената работа ѝ повдигна настроението. „Вода газя – жадна ходя!” – засмя се сама на себе си Драгостина. Много от приятелките ѝ нямаха дори къде да нагазят. Хубави момичета, работни, изкарващи парите си сами, които си лягаха вечер с телефон в ръка за да гледат филм или да заспят с музика. Знаеше, че ще ѝ мине, ще прегори емоцията, ще се успокои и след пика на адреналин – ще заспива и тя с телефон в ръка. 

„До тогава? - ще го докосва, ей така, …случайно и бързо” – и заспа с телефон в ръка и слушалки в ушите…