„Изневярата“ (част 10): Малките радости в живота

            АВТОР: ЕЛЕНИ СИДЕРА

Асен спря пред блока, изключи двигателя на новата си кола, която финално измърка тихо и изключително приятно. Преди три дни си купи Фолксваген Тайго, SUV модел в стил спортно купе. Съчетаваше компактните външни размери със страхотен дизайн и красив тъмно син цвят. Салона с пясъчна кожа контрастираше шикозно с цвета на купето и придаваше вкус на лукс. Видимо беше много доволен от себе си, гордееше се с последните постижения по проекта в работата си. Получи по сметката бонус в мечтан размер и награди волята си и безсънните нощи труд със Синята красавица, както я нарече от първия ден. Сладък вкус в устата, като любимото сладко от бели череши, което баба му някога правеше само за него и никой друг.  Обади се на майка си, като и обеща почерпка за придобивката, обиколка из планината и вечеря в любимия турски ресторант. На сестра си изпрати веднага снимки, а тя му върна радостно пискливо аудио – “Браво Аси, гордея се с теб кака!”, което се повтаряше почти десет пъти. Обичаше си ги, искаше неговата радост да е и тяхна, искаше да почувства споделеност и че някой истински го оценява. Продължаваше да седи в колата, облегна назад глава и приятната умора изпъпли от краката до главата му. Отпусна се, затвори очи и остави на Дайър стрейтс да го унесе приятно. Ама само как се чуваше! Плътният звук на басовете го обграждаше от четирите ъгъла на колата, а някой от тях  пробягваха редувайки колоните.

            Калина отвори вратата на асансьора на първия етаж и заповедно изкомандва на Никола да я изчака на междинната площадка без да мърда.  Докато вадеше количката и раницата те се удряха в металната врата и създаваха какафония. Чичо Любчо от шестия етаж таман се прибираше от пазар. Като видя строения Нико и блъскането на майка му, ту във вратата, ту в дъното на асансьорната кабинка изтича да помогне.

-         Ох, добре че се появи! Количката се е запънала и не ще да излезе…

-         Чакай моето момиче, чакай аз да видя – чичо Любчо се провря към колелото на количката, нещо направи и тя най-сетне спря да се съпротивлява.

Възрастният мъж беше малко прегърбен, но здрав и със следи по предмишниците от някогашни достойни за уважение мускули. Подхвана возилото на Нико и го свали с лекота до площадката пред входната врата. По лицето на Калина се появи благодарствена усмивка.

-         Бирата от мен и Господ здраве да ти дава чичо Любчо!

-         Живи и здрави мила! – кротко и спокойно отвърна той, направи – боц носленце на малкия и влезе в асансьора.

      Калина мушна детето в количката, подаде му бисквитка и тръгна към близката пейка на площадката. Погледът ѝ проследи разсеяно хората наоколо. Нещо имаше в общата картина която рядко се променяше, нещо малко по-различно, малък детайл в първия момент, неразличим във фона. На втори прочит забеляза различното – красива кола в любимия ѝ син цвят. “Божееее! Какво ледено тъмно синьо! Приказка!” – очите на Калина  изразяваха всичко. Спря се на място, погледа ѝ затанцува замечтано, докато и той се закова като нея на място. “Асен.., Асен спи вътре!?” - засмя се на глас, спонтанно запуши уста с ръка и тръгна към колата. Почука лекичко на предното стъкло на което Асен си беше облегнал главата. Спеше. Просто спеше дълбоко, без мимики и неволни потрепвания по лицето.  “Хубав. Поддържани вежди или са дар Божи…” – с неприкрит интерес и сладко чувство изучаваше в близост лицето му.

            Стресна се, необичайното му заспиване в необичаен час сякаш го убоде, Дайър стрейтс мълчаха, а очите му неестествено ококорени от подскачането фокусираха лицето на Калина на едно стъкло разстояние от него. Тя и той се гледаха, едновременно се разсмяха, Никола видя и поде след тях.

-         Защо спиш в тази кола? Какво ти става, стреснахме се взаимно, извинявай!

-         Ох, унесъл съм се, не зная как се получи, но умората май ме сграбчи – сваляйки стъклото Асен не сваляше усмивката от лицето си. – Гушвай бебо и влизайте в колата да ви повозя със Синята принцеса, търся с кой да си споделя радостта и кой да е по-подходящ от вас? Вие ще сте сефтето, да сте ми на късмет!

     Калина паркира количката до входа, грабна Нико и седнаха зад Асен. Меката седалка и миризмата на ново привлече ръката ѝ да погали кожата.

-         Само наоколо, не надалеч, че количката съм я зарязала. Нико не пипай с тези ръцеее, моля те де! Ще оставиш отпечатъци преди да сме мигнали – и Калина стисна малките ръчички в здрава хватка. – Рaзкажи, от къде дойде тази принцеса, леле как ще си я карам ако е моя, как ще си я лъскам и даже ще си купя обувки специално за като я карам, тц тц тц .... – не спираше да се възхищава тя.

-         Успях! Успях с новият проект и реших да се самонаградя за  повече от добрия му финал. Отдавна исках кола с подобни характеристики и цвят, дойде и времето – доволно сподели Асен.

-         Ще дадеш едно тигелче до пазарчето, нали? Няма да я товаря с кайма и чушки, само с прах за пране и омекотителче – звънко се смееше Калина.

   Асен завъртя кръгчето и паркира отново пред входа. Обърна се назад и я погледна в очите. Аха да каже нещо, аха да се спре, запита се дали няма да прозвучи с подтекст, но изречението се подреди само, отвори устата му без съпротивление и издефилира:

-         Винаги за теб! И чушките ти ще понеса и каймата, знаеш че си специална.... – заглуши края на изречението и се обърна бързо напред, да провери нещо в жабката, което разбира се изобщо нито беше там, нито подлежеше на проверка.

   Стана и хубаво на душичката. Думата специална  я изстреля в захаросана спирала кзм небето с надпис – “Емоционално и лично гурме преживяване! Вход само за Калина!”  Кокетноста в нея се събуди и веднага потърси начин да се срещне с Асеновата прямота.

-         А защо съм специална за теб?

-         Сладка си Калина, сладка.....