„Изневярата“ (част първа): Съдбата си няма работа

АВТОР: ЕЛЕНИ СИДЕРА                   

Бебе Никола вече почти не беше бебе, година и половина мина от събитието, което го доведе на този свят. Растеше весел и усмихнат, опитваше да произнася някоя друга дума, но майка му или баща му превеждаха на хората около тях какво точно иска да каже. Животът на семейството беше влязъл в познатия коловоз, монотонно през деня и почти нервно през нощта. Тя от сутрин до вечер правеше едно и също, пришита за детето, разликата беше само в това дали ще са навън или, ако е лошо времето – ще са вкъщи.

Вторият вариант винаги водеше до вкиселяването на Никола още на първият час, което влачеше след себе си мощен нервен взрив на Калина. От своя страна Найден тъпчеше една и съща пътека всеки ден, от вкъщи на работа и после пак вкъщи. Калина едвам го дочакваше да си облече повърнатия бебешки анцуг и да прехвърли Нико на баща му. Привидно и двамата се стараеха да поддържат домашният мир в оптимални граници, но усещаха напрежение един към друг във всичко. Дори когато говореха спокойно, сякаш някъде под повърхността се намираше горещ център винаги готов да избухне. Калина гледаше да стъпва и говори внимателно и с подбрани думи. Найден също, знаеше че не ѝ е лесно, бременността хич не мина по вода, после радостта от детето се разтвори в супата от 24 часови грижи, обилно гарнирани с безсънни нощи. Погледнато отстрани, родителите на Никола някак се бяха отчуждили. Сексът тотално окуця, случваше се рядко, беше еднообразен, бърз и съществуването му на инат на всичко не даваше радост и близост. Трябваше да се случи нещо извън Калина и Найден, нещо което не изискваше от тях да го измислят, нещо което да събуди и двамата със шут, със замах. Имаха нужда от свежестта и радостта на ежедневието, но къде ли са те…?

            Сутрин като всяка друга – рутинна, но доброто слънце обещаваше да донесе игра навън, което си беше пълна 6-ца за деня. След организацията по обличане, оправяне на количка, подреждане на бебешка раница, допълнителна лудница от допълнителни неща, Калина успя да тръгне към магазинчето за кафе и био солети, то как иначе, ако не са био! Вървеше бавно, буташе количката на Нико и си мислеше колко и трябва – малко повече Найден да ѝ обръща внимание или много повече – някакъв един ден, просто само един ден в който да се наспи, изкъпе и да е тихо, ама мнооогооо тихо! Входът на магазинчето беше почти на ъгъла на двете улици в квартала. Всички с коли бяха внимателни и когато взимаха  завоя караха бавно. От мислите си беше изтръгната след шум на внезапно ударена спирачка и видя как голяма черна кола спря пред количката на няма и педя… С рефлекс, който се притежава само от майките, когато спасяват детето си, незнайно и за нея как се озова с гушнатото си бебе, извадено от количката, (пак незнайно как) на близкия тротоар! Ужасена, трепереща с пресъхнало гърло и широко отворени очи изкрещя:

-        Ти луд ли си! Какво правиш бе човек? – и се разплака.

    Като на забавен кадър, от колата бавно излезе млад мъж, на чието лице беше изписан не по-малък ужас. Осъзнаваше какво е направил, както и че нямаше шанс нито за извинение, нито за оправдание, за нищо!!

    Гледаха се взаимно в очите, тя плачеше, той вкаменен. Никола като видя майка си как рони сълзи поде след нея. От магазина изскочиха хората, от пейките се затичаха към тях също, какафонията беше пълна! Стана си скандал…, гигантски скандал! Продавачът и също собственик на магазина викаше в лицето на мъжа от колата нещо, което за Калина вече нямаше никакво значение. Ледената тръпка от случката беше отстъпила място на майчиното щастие, че са живи и здрави. Тя дръпна количката на детето от скупчените около нея хора, които и направиха веднага място да мине и се отправи към близката пейка. Гушна Нико отново, стисна го силно и благодари на ангели и архангели, на добрия късмет, на слънцето и целия свят, че всичко се размина…

Не след дълго чу, че бурята пред магазина също е утихнала, хората се разотидоха. Погледна да види онзи дали е там. Колата му се намираше паркирана между края на блока и самият магазин, но него го нямаше нито вътре, нито наоколо.

-        Нико, много те обичам и никога, ама никога няма да позволя да ти се случи нещо! – хлипайки отново Калина подрусваше притиснат до себе си малкия.

Вече успокоена и опитваща се да махне от главата си чувството на онази зла ситуация, се питаше как ще разкаже какво се случи. Усети с гърба си мълчаливо присъствие, обърна се рязко и видя същия мъж зад нея. Седеше като пилон забит, отново мълчалив и с торбичка пълна с разни,  детски неща в стила – хрус-мляс. Калина се усмихна накриво, като даде да се разбере, че само милиметър в грешната посока и не на място дума, ще поднови войната, която от уплах не успя да довърши.

-        Приятно ми е, макар да зная, че на вас ви е горчиво в душата и аз съм виновен, но моля ви ме оставете да довърша, защото аз трябва и възпитанието ми го изисква, да кажа колко много съжалявам и не съм допускал, че точно аз ще породя това...., казвам се Асен и поднасям глътка сладко, за детенцето ви, и...., просто....

Калина, се питаше, кога ли ще спре да говори, и че едно – извинявайте, щеше да е достатъчно. Тя беше човек, на който само с два погледа ѝ ставаше ясно искрени ли са хората с нея или не. В случая прецени веднага, че младият мъж истински съжаляваше.

-        Ами, аз съм Калина, а малкото човече се казва Никола и не си мислете, че сянката на случилото се няма да ни преследва дълго време. Даже не зная как да го споделя с мъжа ми, ще си помисли, че аз съм невнимателна, пък се опитвам да обвиня вас, абе.... много неприятно – и сви устни в ъгълчетата, признак на дълбоко мислене.

-        Не! Не вие, аз ще призная и ще си поема последствията! Не трябва тази отговорност да тежи на вас, аз, аз лично! – Асен ръкомахаше като ръцете му подкрепяха думите и намеренията му.

Калина се почувства облекчена и седна на пейката, Асен също, но на дистанция, за да покаже уважение и готовност да се съгласява за каквото каже и поиска младата жена. Калина го погледна в очите и каза:

-        Довечера елате тук, към пет часа ще излезем с детето. Мъжът ми ще си дойде след работа и ще е с нас, начина на извинение оставям на вас.., както го направите!