„Изневярата“ (част пета): Животът е странно нещо….

АВТОР: ЕЛЕНИ СИДЕРА

Мина се почти месец откакто „обстоятелството” живот запозна Калина и Найден с Асен. Младото семейство имаше нужда от тази по-различна среща. След още няколко предблокови виждания и споделяния се оказа, че Асен работи като инженер–конструктор. Обясняваше на Найден, че изготвя идейни, технически и работни проекти за метални конструкции за съдове под високо налягане, каквото и да значеше това за Калина, която попиваше с интерес техните разговори. Освен инженерното си образование имал и много добро познание за националното законодателство, което било задължително изискване към позицията, която заемал. Работел и за още някаква друга фирма, нещо…аналогично.

Сподели също, че се грижи много за майка си и разведената си сестра, която била с малко детенце, колкото техния Никола. Калина чак се озадачи - как успява да съвмести всичките си отговорности и ангажименти. Впечатление ѝ направи, че никъде не споменаваше за приятелка -  нито сегашна, нито бивша.... Найден от своя страна го запозна с неговата работа - специалист гаранционни ремонти на любимата му марка коли. Успял да спечели длъжността при доста голям наплив, когато кандидатствал за длъжността. Спечелил конкурса с това, че разчел електрическата схема, познавал принципите на действие на запалителната система и електрониката на автомобила, при което напълно обяснимо спечелил решаващия кръг от интервюто.

Калина гледаше и двамата-хем умни, хем хубави! Усмихваше се вътрешно, когато седяха на пейката и улавяше скритите погледи на съседите как се лепят на тяхната новообразувана групичка. На една от вечерните им срещи младото семейство единодушно и в пълно сьгласие, без да се попитат помежду си, поканиха Асен на вечеря. Разбраха се да хапнат печени пилешки бутчета с картофки и богата салата за предястие.

- Ще направя аз салатката – каза Асен – имам специална рецепта за дресинга – и намигна на Калина съучастнически.

- Айде бе! Аз съм царицата на салатите! – не се предаде тя.

- Ти недей.... това, което слагам в дресинга ме научи баба. Тя гола краставица като слагаше с уменията си да комбинира билки и подправки удряше всички в земята! – гордо отбеляза Асен.

Калина се замисли, как неприязанта от онази случка, отстъпваше място на едно простичко харесване, което бавно, но сигурно се наместваше на царски трон! Беше прочела доста за Стокхолмският синдром - психологически феномен, при който потърпевшия се привързва към похитителя си и изпитва симпатия към него често до такава степен, че да го защитава и да се идентифицира с него. Е, беше напълно наясно колко е в периферията на подобно обяснение, обаче след натрупаните позитиви от новия съсед се ядосваше на себе си, когато се улавяше, че прави сравнение между мъжа си и Асен. Също беше убедена, че ако тя породи ситуация, в която е заплашен някой, най-малкото, което щеше да направи е да си признае, а не да се изхлузи безотговорно като мокра връв.

„Липсва ми разнообразие, липсва ми някой да забележи, че след фризьор косата ми е красива, липсва ми сексът да не е по програма..., липсва ми поглед и докосване, което да ме вдигне от памперсите и да не забелязвам прахта по мебелите!” – нареждаше на ум Калина, докато бъркаше пюрето на Нико. Тя беше умна жена и в главата ѝ се блъскаха мисли от нейната действителност и съчувствие към Найден, който правеше всичко, за да живеят доволно, въпреки разходите им. „Много тъпо...да се чудя какъв е дресингът на салатата на Асен, да се питам защо не говори за приятелка... Аман..!” Душата ѝ не можеше да си намери място от няколко дни, укоряваше се, пушеше вечер на прозореца, за да не я вижда мъжа ѝ и разсъждаваше върху живота.

Денят на уречената вечеря настъпи. Калина си нахлузи анцунга, метна Никола в количката и забърза към близката месарница за пилешки бутчета. От заленчуците избра картофи, които не бяха от митите. Беше чула, че ги обработват с някакъв химикал, за да изглеждат така. Също като портокалите и лимоните, които имаха парафин по тях, гадост....! Прибра се на обяд и приспа детето бързичко. Стана тихо и отвори гардероба, мира не ѝ даваше какво да облече така, че да изглежда много готино. Извади червените къси панталонки и една ризка с червени копчета. Одобрително сложи закачалките с дрешките на бравата на вратата, за да ги изглади по-късно. Подготви месото, изми картофите и ги сложи в тенджерката да ги кипне първо. Пак седна на балкона и запали тайна цигара. След минута скочи и сложи домашното бяло вино от свекър ѝ да се охлажда в хладилника. Усети, че се чувства празнично, пусна си тиха музика и прилива от ритъма я разтанцува.

„Пфффф..., дискотекааааа, леле Боже как искам да се раздам на дансинга и да ми тупка сърцетооооо....!” Калина бързо се съблече и влезна в банята, имаше още малко докато Нико се събуди. Бърза контра с бръснача на краката, подмишниците, изтърка зъбите пак и пак и пак. Детето даде знак, че волната програма на майка му свърши. Докато попиваше водата от себе си, в спалнята запя песента за зайчето с цел да го задържи още малко в креватчето. Огледа се, погледна и потърси часовника на шкафчето. Следваше следобедната разходка, вечерното къпане на Нико, междувременно печенето на бутчетата и да го приспи навреме. Усмихна се, имаше вдъхновение, имаше желание, искаше да е вече облечена и с любимия си парфюм.

Странно нещо е животът. От почвата на страха и стреса поникваше цвете, което имаше намерение и да цъфне дори....