„Изневярата“ (част втора): Съдбата си няма работа…

АВТОР: ЕЛЕНИ СИДЕРА   

Малко разсъждения

По данни на статистиката всеки трети човек във връзка е изневерявал като прилежно се е старал/а това да остане скрито от всичко и всички. Отделен е въпросът, колко е възможно да се скриеш в днешно време. Проследяването отдавна е излязло от възможностите само и единствено на Шерлок Холмс и ЦРУ. Един „добър” приятел или приятелка и след два часа си цъфнал в глобалната мрежа с подробности дори за цвета на червилото в малкото джобче на дамската чанта. Изневяра, афера, прецакване на половинката, както и да го наречем, резултатът е един и същ – влизаме в интимна връзка, успоредно с официалната, която имаме. Защо го правим, какво ни тласка, какво седи зад изневярата?

Според психолози, изневярата може да се разглежда като изход от  разочарование, отдушник за нерешени проблеми. Когато някой от двойката стигне до изхабяване и очакване да бъде разбран/а, е недостижима цел.

Друга причина - опит да се избегнат конфликти със съществуващия партньор, което е като бягство от действителноста или пък, когато се почувствате извън контрол и безнадеждни. Една изневяра може да даде доста добър урок на причинителя си, както и база за сравнение на този, който я е потърсил. Но това е само в случай, в който не се е превърнала в хоби или забавление. Като за начало, би било добре да се вникне в това, че матрицата на изневярата е изградена върху акта на предателството. И разбира се, не всеки би се замислил върху това твърдение, да не говорим колко биха се съгласили с него. Без да се облягам на статистики и научни изследвания, съм чувала следната мисъл, изречена по различни начини, но с еднакъв смисъл – „Нито един мъж не си е отишъл от света с една жена, както и нито една жена не е останала само с един мъж“ (изключения винаги има, но те не са в обсега но обсъжданото).

- Довечера елате тук, към пет часа ще излезем с детето. Мъжът ми ще си дойде след работа и ще е с нас - начинът на извинение оставям на вас.., както го направите!

С демонстративен жест – Аз казах! - Калина събра разхвърляните от детето играчки по земята, взе шишето с водата метнато в тревата, мяукащата котка, която звънеше и се буташе като камионче, хвана Никола през кръста с едната ръка, а с другата забута количката към входа. Таман да изкачи няколкото стълби и си помисли колко много съжалява, че няма трета ръка, с която да бръкне в джоба и да извади ключовете, когато….

-  Чакайте, чакайте…, аз ще ви отворя… – каза Асен и се опита през купчината от чанти, висящо дете и количка готова да повлече и майката и детето назад, да уцели ключалката на вратата и да я задържи отворена.

Е, този път Клина не успя са скрие учудването, което се изписа на лицето ѝ, когато се обърна и видя пак онзи:

-   Асен, вие сте навсякъде, как е възможно? Имам чувството, че ще кажете, че сте живял с нас, и у нас – винаги, а пък аз чак сега съм забелязала!? – почти викайки в лицето му и надвесена над него (защото беше на по-високата стълба), на Калина и се доиска да го блъсне по стълбите и той да се извъргаля в миналото ѝ, или където и да е….

-  Добре! – младият мъж даде крачка назад с вдигнати ръце – Да, за ваше съжаление сигурно, но живеем в един вход. От седмица съм наемател на третия етаж вляво, излизам сутрин рано и се прибирам късно вечер, за това не сте ме виждали! – пое си дъх и продължи.  – Днес така се случи, че забравих документ и се върнах и…, стана тя каквато стана…, но това, че се извиних и че искам да помогна да влезете във входа, без да се нараните, явно ви дразни… – и Асен бръкна в джобовете на спортното си сако, като даде да се разбере, че оттегля добрите си намерения.

    Калина се вкисели, неговото внимание вярно я дразнеше. В последната година и половина беше свикнала всичко да прави сама, можеше да участва в състезание по мега функционалност.  Найден не се втурваше да помага, защото знаеше, че жена му се справя.  Така, малко по малко в нея се зароди странното чувство, че тя самата не желае да търси помощта му. Демонстративно справяйки се сама с всичко, като пилотен модел на женски киборг, сякаш му казваше – „Да се моля да забележиш, че имам нужда от теб? Как ли пък не…!“

Никола риташе във въздуха, преметнат на хълбока на майка си. Количката взимаше превес над мускулите на Калина, раницата леко се изхлузваше към земята под собствената си тежест, ключовете бяха някъде си:

-   Хайде, отключвай – почти сърдито изломоти под носа си.

-   Може и на „ти”, по-лесно е определено! – Асен пусна чаровна усмивка и крадешком погледна дали детето и то няма да падне след раницата.

Младият мъж отвори, вдигна всичко паднало по стълбите пред входа, вдигна количката, без да пита и с лекота я качи пред асансьора, който вече беше извикал. Отвори, натъпка количката, Калина влезе запъхтяна последна.

-   До довечера,  ако изобщо дойдеш… – саркастично го убоде по егото и възпитанието.

-   Аз съм мъж, Калина! – Асен бавно произнесе името ѝ, с цел тя да разбере, че за него – мъж, беше не само пол, а и титла, която той с гордост носеше. – До шест часа, най-късно ще съм пред блока, имам много работа на обекта, но както казах – аз съм мъж, Калина!

Тя затвори вратата на асансьора и потегли към шестия етаж, той тичайки към колата си.

Нико заспа дълбок обеден сън след изпиване на шишенце пълно с кисело мляко. Майка му просната на спалнята по корем до детското легло гледаше как коремчето му плавно се вдигаше и потъваше под равномерния ритъм на дишането. Изморена, напрегната от събитията преди обяд, свъси вежди, защото се притесняваше какво ли ще стане после, как ли ще реагира Найден.

- Хаос пълен…. – изпъшка тихо и дрямката обори напрежението, тялото и се отпусна и не след дълго задиша равномерно като Никола.