Проф. Памукчиев за изложбите „- 9 +“ и „Преминаване“ в СБХ: Големи, амбициозни експозиции с мащабно представяне на знакови имена

„Движеха ни жаждата да излезем от една скованост, да преодолеем схизмата, волята за новост, за модернизъм и разбира се нашите учители, които ни подкрепяха в първите ни опити”, разкрива големият български художник и изкуствовед какви са били предизвикателствата да излезеш от рамката по време на късния социализъм

Тази есен Съюзът на българските художници представя две забележителни и изключително стойностни изложби, които имат силен отзвук както в професионалните артистични среди, така и у ценителите на изкуството и без съмнение оставят отпечатък и силна емоция у всеки, който се е докоснал до тях. Категорично тези експозиции могат да бъдат определени като „Изложбите на годината“ за българската сцена на изобразителното изкуство. Едната е мащабният проект „- 9 +“, който се реализира по идея на Пламен Моневски – водещ куратор на „Арт център Плевен“. Експозицията показва селекция произведения на девет знакови имена с доказано присъствие на художествената сцена от последните четири десетилетия.

Това са големите художници Петър Дочев, Стоян Цанев, Емил Попов, Захари Каменов, Свилен Блажев, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Зиатин Нуриев и Веселин Начев. Всеки от тяхима дълбока проекция в развитието на неомодерната и неопластическа тенденция в новата българска живопис и скулптура. Всеки от тях извежда своя автономна пластическа лексика във времето, както и собствен идейно-съдържателен разпознаваем код.

Другата изложба е ретроспективата „Преминаване“ на Захари Каменов. Тя беше открита снощи от Съюза на българските художници и е представена в цели три зали.

За силата, въздействието, талантът, творческият нюх, любознателност, проницателност и новаторството на всички тези автори още с първите им стъпки в изкуството по време на късния социализъм, както и професионалните метаморфози във времето – оттогава до днес, разговаряме с проф. Станислав Памукчиев.

- Проф. Памукчиев, изложбата живопис и скулптура „- 9 +“, в която ярко звучи и вашият глас, както и този на още осем емблематични майстори, а именно - Петър Дочев, Стоян Цанев, Емил Попов, Захари Каменов, Свилен Блажев, Милко Божков, Зиатин Нуриев, Веселин Начев, както и ретроспективната изложба „Преминаване“ на Захари Каменов, която беше открита снощи в СБХ, се очертават като едни от най-запомнящите се и значими експозиции у нас за тази година по своята същност. Как бихте ги описали, Вие самият, с по три думи, а после да обърнем внимание и на двете поотделно по-задълбочено?

- Наистина големи експозиции, амбициозни, в най-красивия смисъл на думата, с мащабно представяне на знакови имена, на силни имена, доказани имена в българското изкуство.

Така се случи, че двете изложби застанаха една след друга и след един друг много голям проект на италианското изкуство от колекцията на Зъбчеви (бел.авт. Италианско изкуство под тиклите ХX – ХXI век. Колекция „Зъбчеви“).

Експозициите влязоха в една поредица като естетическо доказване на определени възгледи, една естетика, клоняща към абстрактно, полуабстрактно.

Така че, чисто на формално ниво, салонът с това аранжиране, подреждане на междинни стени, техните цветове, осветление, създаде една драматургия на пространството, в която тези много експресивни и в същото време естетични работи оживяха по един наистина красив начин - дълбок, сериозен, почти музейно, институционално, и са на автори, които заслужават това внимание. Чест прави на Съюза на българските художници, че прие тези изложби.

Куратор и на двете експозиции е Пламен Моневски.В първия си вариант нашата изложба „- 9+“ се казваше „8“ и беше реализирана в Арт център „Плевен“, където Пламене главен куратор.

Впоследствие бяхме поканени от ръководството на Съюза, проектът се разшири и се адаптира към това много сложно богато пространство.

- Разкрийте малко за символиката на проекта „-9+, тази математическо-философска формулакъм какво ни води?

- Това го оставяме като въпросителна към интелигентността на хората, които се занимават със символика на числата.

9 е изключително силна цифра, а минусът и плюсът са отваряне от свръх амбицията на затвореността на крайния, на финалния акорд на цифровата редица в 9 и....

Има и други, формални страни, в заглавието. Ние сме 9 участници, плюс - минус 9, и в това, че работите клонят около 9, но не беше задължително да бъдат 9.

Има формална, има и дълбоко символна страна девятката.

- Казвате, че всички вие сте резултат на един културен контекст в късния социализъм, в който сте работили за преодоляването на клишетата на социалистическия реализъм. Как в тези мракобесни времена съумяхте да скъсате тази пъпна връв и да поставите основите на неомодерната и неопластическа тенденция в новата българска живопис и скулптура?

- Действително авторите, които присъстват в изложбата са около 70-годишни и 70 +. Това са хора, които са започнали траекторията на своето артистично живеене в края на 70-те и началото на 80-те години, което е времето на късния социализъм.

И това е особеното положение, че в една относително стагнира ситуация, с едно късогледо разбиране на културни процеси, защото сме живяли в някаква изолираност, е имало решителни действия, воля за някакъв модерен, съвременен културен резултат, силно съотнесен към световни практики.

Ние всички бяхме повлияни от нюйорската школа, от американския експресионизъм и поп-арт. Имаше такава изложба в София 79 година.

След това силно бяхме повлияни от късното време на социализма.

Гостуваха големи изложби на съвременна испанска живопис с Миро, с Дали, с Пикасо, с Моралес, с Тапиес.

Тапиес оказа много силно влияние върху тази посока на живописта, която в нашата изложба е силно изразена.

Работа в материя, силно изразени структури, фактури, асамблажи, тоест животът на пластическия материал и развитието на пластическия идиом като разширен език и геометричен език за внушение, а не за разказ.

Много важна характеристика на цялата изложба е, че тя страни, отказва се от какъвто и да е сюжетен разказ, дори и в малките фигурални забежки нещата са много асоциативни, много символни, много знакови.

И има един такъв асоциативно метафоричен пренос към невидими съдържания. Това е общ белег на нашето поколение, което по този начин се опитваше да избяга от задължителната хватка на сюжетната тематична социално-политическа картина, която още седеше като условие на онова време.

Сега искам да кажа и нещо друго, което е важно да отбележим. Тези автори, в тези си опити, не са били санкционирани от системата, а тихо са били подкрепяни.

Това е една особена, амбивалентна страна във времето на късния социализъмна процеса на отваряне, на стимулиране на всеки опит за излизане от скучни рамки.

И всъщност това е един втори опит за модернизация на българската култура, започнал още от 80-те години, а след това вече динамично развиващ се в един съвсем различен контекст, в съпоставка с други поколения, с нахлуването на концептуалното и инсталационното изкуство. Навлязоха други млади, решителни действия, които с революционния патос трябваше да се откажат от завоеванията на нашето поколение.

Въобще през 90-те години стана много интересно!

И нашето поколение трябваше да защити, да отстоява и да остойностява наново своята позиция, своето разбиране.

Именно изложбата „-9+“ демонстрира силата на този избор, на този естетически избор, да се държиш по този начин, да бъдеш художник по този начин!

- Кои бяха за Вас лично идолите, кумирите, учителите, тези, които ви водеха и чертаеха пътя ви в изкуството?

Казвате, че както Вие, така и Вашите приятели и колеги от това поколение, никога не сте копирали, но все пак сте черпили вдъхновение и сте следили тенденциите.

- Въпреки оскъдния информационен поток, пропусклива беше вече средата и нахлуваха, макар ине големи обеми информация за това какво става по света.

Споменах за тези големи изложби и гостувания.

Любопитно е, че по онова време на софийска сцена идват мащабни изложби от Западна Европа и от Америка.

Нещо, което сега, в Новото време не се случва по съвсем други причини.

Няма да ги говорим! Но това са примерите, които ти дават тласък, дават ти воля, дават ти свободата да мислиш себе си като част от света!Жаждата да излезеш от една скованост и да преодолееш някаква схизма в едно провинциално разбиране!

Волята за новост, за модернизъм!

Волята за някакъв съпоставим резултат! И, разбира се,

преди нас, ние имаме на българска сцена изключително високи постижения.

Един от нашите батковци, предшестващи нашето поколение, е в изложбата - Петър Дочев, на 92 години.

Негово царство небесно!

Той прави модернизъм още в края на 80-те години, абстракция! Имаме в скулптурата невероятни неща на Александър Дяков, на Галин Малакчиев, на Павел Койчев. В момента те имат огромни изложби.

Тези 80 - 90-годишни достойни мъже, които първи разчупиха ледовете в живописта.

Имаме и изумителните примери на Вукадинов, на Яранов, на всички пловдивчани, на Светлин Русев, на Найден Петков, на Калина Тасева и т.н.

Това са огромни художници, които първи посегнаха и започнаха да доказват една по-освободена модернистична линия в живописта.

Знаете какво е в Пловдив с Георги Божилов, с Димитър Киров.

Това бяха нашите учители и ние бяхме окуражени от тях.

Бяхме подкрепени в нашите първи опити.

Да не говорим, че бяхме откупувани от държавните музеи, което е съвсем друга културна ситуация.

- Първоначалната идея на Пламен Моневски, носеща работното заглавие „Баланс на времето“, предполага завръщане към по-ранни произведения и тяхното доразвиване. Какво научихте за себе си, работейки в тази посока? Как се е променил във времето Станислав Памукчиев?

- Да, това наистина беше предизвикателно предложение от страна на куратора. Как може да интерпретираш върху това, което вече си намерил? Имаш свое откритие, защитил си го, направил си голяма картина. И Пламен поиска от нас да направим доразвиване и интерпретации на тези теми, да ги осъвременим и да ги търсим с днешна дата.

Аз съм щастлив, че си намерих своя ход, своята новинка.

Предизвиках се да ми стане интересно.

Направих едни дълги серии с по-малки формати в една интензивна червена цветност.

А символиката, съдържанието, бяха мои интерпретации на интуициите ми за някаква изначална символно архетипна база, която седи дълбоко в нас, на архетипни съдържания, които пробиват през знакови системи. Интерпретацията на тези знакови системи беше изключително удоволствие за мен!

- Духовното, религията, присъстват силно в творчеството Ви. Още през 70-те, когато религията е тема табу в България, тези симвлоли се прокрадват и при други художници от Вашето поколение.

Как съумявахте да осъществите това бягство от статуквото?

- Тази тематика беше използвана амбивалентно, включително и от властта.

По онова време, да речем, бяха направени много картини с темата „Пиета“.

Пиетата, знаете какво символизира, оплакването на тялото. И това можеше да бъде тълкувано в един преносен смисъл като оплакването на героя, жертвата, тоест може да бъде амбивалентно, сложно тълкувано, осъвременено според моментната ситуация и културна конюнктура.

Пиетата като символика на Майката България, оплаквачка своите деца, или разпятието като саможертвената героика.

Нещо, което можеше да бъде тълкувано и от официалната доктрина.

Така че, това беше донякъде и игра. А много важно е, че тези съдържания

първо държат изначална връзка с голямата идея изкуството да носи и духовност, да се занимава с духовна материя.

И второто - да заобиколи по елегантен начин баналните работници, копачки и подобни битово-социални сюжети.

Беше ни втръснало от гледане на такива произведения, официални портрети и исторически картини.

Това беше другият начин да се говори за дълбоко съдържание и в същото време да имаме реализацията и успеха.

- А сега искам да обърнем внимание на изложбата на Захари Каменов, която е своеобразна ретроспектива на неговото творчество. Какво бихте казали за този толкова забележителен български творец и пътят, който изминава дотук?

Първо искам да поканя ценителите на изкуството да дойдат и да я видят!Една изключителна изложба! За първи път един автор, който го познават и специалисти, и изкуствоведи, и куратори, и галеристи, и частни колекционери, доказано име за българската култура, този път е в мащаб, цял етаж на „Шипка“ 6, стотици произведения. Може да бъде видян в ретроспекция, кажи речи, целият му живот!

При него го има това, което говорихме и за предишната изложба - едно позоваване на културни традиции, на културни и духовни пластове.

Има един цял раздел от изложбата, който се занимава с чипровските и с каракачански тъкани.

От тях произлиза като инвенция и се търси дълбоко внушение.

Има други неща, които се отнасят към японската култура или към калиграфията, или към знаково абстрактни системи, родствени с чисто абстрактна символика и родствени с универсална символика на цялото човечество.

Така че, Захари изведе своята програма в един удивително защитен личностен стилистичен белег.

И това нещо, сега, в тази изложба, се доказва по един брилянтен начин!