2021 година – Конституцията под обсада

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

Една от функциите, които имат конституциите, представлява създаването на своеобразна система на „сдържане“ на политическата власт. Конституцията представлява система от норми, в някои държави и неписани конституционни обичаи, изкристализирани от столетни традиции, чиято цел е да гарантират една справедлива и балансирана система, основаваща се на разделение на властите, върховенство на закона, гаранции за основните свободи и т.н., и да направят злоупотребата по силата на концентрация с власт практически невъзможна. Съвременната българска конституция тази година навърши своите тридесет години. През този период тя беше няколко пъти променяна, доразвивана в нейните отделни глави, а практиката на Конституционния съд до една не малка степен гарантира нейната природа като „приложимо, живо право“, както се казва в едно негово решение. Но 2021 година беше особено и по друга линия – Конституцията бе поставена под политическа обсада, която обхвана редица нейни институти, включително гражданство, избирателна система, служебно правителство и други.

В средата на месец май през настоящата година, след невъзможността на 45-то Народно събрание, избрано на изборите през април, да постигне консенсус и да избере министър-председател и структура и състав на Министерския съвет, президентът Радев назначи служебен кабинет, начело със Стефан Янев. Служебният кабинет управляваше до избирането на кабинета „Петков“, което  дори чисто по времеви критерий беше най-дългият мандат за управление на служебен кабинет – никога досега в съвременната история не е имало подобна ситуация, включително чрез провеждането на три парламентарни избора в рамките на една календарна година. За първи път и служебен кабинет чрез неговите министри бе „милитаризиран“ по такъв начин, а именно да води война с една конкретна политическа партия. За първи път служебен министър на вътрешните работи, който би следвало да има конкретни функции и задължения в рамките на кабинета, беше използван като политическо оръжие за разчистване на сметки. Макар и пестеливо определени по отношение на норми и практика, служебният кабинет изпълнява функции в определен дух и той не може да бъде всевластно оръжие на президентската институция. Румен Радев го превърна именно в това.

Вторият ключов случай произлезе пряко от състава на назначения от Румен Радев състав на Министерски съвет и по отношение на днешния министър-председател и тогавашен министър на икономиката Кирил Петков. След въпрос към Министерството на външните работи от бившия народен председател от „Има такъв народ“ Димитър Гърдев (но към днешна дата настоящи коалиционни партньори на Кирил Петков) се оказа, че Кирил Петков е имал двойно гражданство към момента на своето назначаване и дори по време на мандата му като министър на икономиката. Невъзможността на лице с двойно гражданство да заема пост в правителство беше потвърдена в поредно решение на Конституционния съд по тази тема, независимо от конституционно превратните тълкувания на различни либерални гласове в обществото. Цялата ситуация постави под съмнение всички актове, които Кирил Петков е издавал като министър на икономиката, и съдейки по обявена информация една част от тях вече са предмет на висящи дела пред Върховния административен съд. За първи път обаче министър беше назначен в толкова ярко и дори брутално нарушение на Конституцията, чието назначение постави под съмнение цял един стопански отрасъл и ролята, която министерството има като държавна структура в тази област.

Назначаването на Кирил Петков, решението на Конституционния съд и явното нарушение на Конституцията постави акцент и върху друг конституционноправен въпрос, който вероятно щеше да се развие, ако не беше настоящата политическа конюнктура. Той касае и отговорността на президента. Принципното положение е, че нарушението на Конституцията представлява едно от основанията (заедно с държавната измяна) за търсене на отговорност на президента, така наречената процедура по импийчмънт. Практиката на Конституционния съд е установила една значима автономия за Народното събрание в процедурата по осъществяването на отговорността на президента.   Народното събрание разполага със свобода на преценката за наличие на основание за повдигане на обвинение срещу президента и неговата квалификация във всеки отделен случай.

Представлява ли назначаването на Кирил Петков нарушение на Конституцията, което може да обоснове отговорността на президента в рамките на процедурата по чл. 103 от основния закон? Това зависи изцяло от преценката на Народното събрание. Но, както стана модерно да се казва“, а именно, че „всеки сам си преценя“, така и мнозинството в Народното събрание, в своята цялост подкрепило Радев за втори мандат („Продължаваме промяната“, БСП, „Има такъв народ“, „Демократична България“), явно смята, че търсенето на отговорност от техния президент не е необходимо. И ето тук възниква един неминуем конфликт – между политически конюнктурната преценка и между характера, смисъла и духа на конституционните разпоредби. Дори и да не се намери конституционно основание, въпросът за президентската отговорност по казуса „Кирил Петков“, трябваше най-малко да се повдигне.

През 2021 г. Конституционният съд се произнесе с ключово решение във връзка с т.нар. „частно финансиране“ на политическите партии, въведено след бурния казус с партийните субсидии през 2019 г., с което отмени редица разпоредби от Изборния кодекс и Закона за политическите партии. С което въпросът за ясен и траен модел на финансиране на политическите субекти остана отворен. В началото на декември 2021 г. Софийският районен съд се произнесе с решение, с което обяви, че главният съдебен инспектор Теодора Точкова не е такъв от април 2020 г. Инспекторът към Висшия съдебен съвет е изтекъл мандат, а Народното събрание не е започнало процедура по избор на главен съдебен инспектор и инспектори. Ситуацията не подмина и самия Конституционен съд – към края на 2021 година в него има едно вакантно място, за което следва да бъде избран съдия от Народното събрание. Към края на февруари 2021 г., когато изтича мандатът на Гроздан Илиев, вакантните места ще станат две – ако Народното събрание не се задейства към онзи момент и не започне процедурата по избор.

Текущата ситуация е нагледен пример как политическата воля, включително и липсата на такава, може да „обсади“ Конституцията като от една страна използва различни инструменти, за да премине границите на допустимото и законно управленско поведение, а от друга пряко да саботира нейни основни механизми – например с неизбирането на състав на Инспектората към Висшия съдебен съвет. Липсата на консенсус в две поредни Народни събрания, създаването на разнолика политическа коалиция като финал на настоящата година, и все още неприключилата политическа криза, поставиха и на изпитание и конституционно установени органи, чиито състав зависи от парламентарната воля. Използването на служебното правителство като политически инструмент също. През 2022 г., ако се запази настоящата конструкция на управление, е силно вероятно да се търси поредно изменение в конституционната уредба във връзка със съдебната власт и главния прокурор. Тогава отново ще има сблъсък на идеи и предложения, чиито център ще бъде основния закон. Но Конституцията не е нещо, което може да се пише на коляно от ден за ден, а бързите, неясни и политически обосновани промени подкопават самото доверие в нейната сила. Изключително съществено е „обсадата“ на конституционния строй през 2021 г. да не се превърне и в негов „щурм“ през 2022 г., особено на фона и на анонсираните от президента Радев предложения за конституционни промени.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.