Изборът на нов главен прокурор и кризата на легитимността в съдебната власт

Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg 

На 15 юни 2023 г. със свой указ президентът Румен Радев освободи Иван Гешев от длъжността главен прокурор на Република България. Още на следващия ден на извънредно заседание прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет се събра и избра Борислав Сарафов за изпълняващ длъжността. Това доведе до редица отрицателни реакции в общественото пространство и от политическото представителство – от „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ го призоваха незабавно да подаде оставка, посочвайки че „подмяната на Гешев със Сарафов е фарс, а не реформа“. Два дни след това правосъдният министър Атанас Славов заяви, че ще внесе точка в дневния ред на заседанието на пленума на Висшия съдебен съвет за преразглеждане на избора на Борислав Сарафов за изпълняващ длъжността главен прокурор. Ходът на събитията е изключително бърз, но нито едно от тях не дава ясна посока как ще бъде решена институционалната криза, която все повече пропива съдебната власт.

Следва да се отбележи, че институционалната криза в съдебната власт се оказа неразривно свързана с разразилата се двегодишна политическа криза, започнала през пролетта на 2021 г. Така през 2022 година, когато в длъжност трябваше да стъпи нов състав на Висшия съдебен съвет се оказа, че магистратите са избрали своите представители, но парламентарна квота от страна на Народното събрание така и не беше избрано. Едно нарочно решение на Конституционния съд от ранната есен на 2022 г. във връзка с мандата на Инспектората на ВСС успя да стабилизира положението казвайки, че органи, които са извън мандат, но няма избран нов състав, продължават да изпълняват пълномощията си до конституирането на новия състав. Така текущият състав на Висшия съдебен съвет продължи да функционира дълги месеци след октомври на миналата година, а от страна на Народното събрание продължава да няма индикация за стартиране на процедурата по избор на парламентарна квота. Освобождаването на Иван Гешев от длъжността главен прокурор, внесеното от него искане в Конституционния съд за задължително тълкуване на правомощията на ВСС в контекста на изтеклия мандат на органа, изразената политическа воля за дълбоки промени в Конституцията, както и необходимостта да бъде избран титуляр за длъжността на главния прокурор натрупват огромно количество въпроси и нерешени проблеми, които са създали условията на „перфектна буря“ в съдебната власт – отговори няма, а легитимността като едно от водещите качества на всяка държавна власт е поставено на много тежки изпитания. И, разбира се, възниква въпросът – какво трябва да се направи оттук насетне?

Според приетите на 8 ноември 2012 г. Правила за избор на председател на Върховния касационен съд, председател на Върховния административен съд и главен прокурор на Висшия съдебен съвет в седемдневен срок от освобождаването от длъжност на някого от „тримата големи“ стартира процедурата по избор на кандидат. Казано по друг начин и въз основа на собствените си правила ВСС трябва най-късно в края на настоящата седмица да започне процедурата по избор на нов главен прокурор. Самата процедура обикновено трае няколко месеца като при последната проведена такава от 2019 г., когато Иван Гешев беше избран за главен прокурор, процедурата започна в средата на юни 2019 г., за да приключи на 24 октомври 2019 г. Тя по своя смисъл е многостранна, тежка и отговорна процедура, която ангажира усилията на пленума на ВСС, на Комисията по професионална етика и Комисията по атестиране и конкурси към прокурорската колегия, на гражданското общество чрез възможността да се изпращат въпроси и да се предоставят становища към кандидатите, и в своята „финална права“ – и на президента, който или може да подпише веднага указ за назначаване, или да върне направеното му предложение за ново разглеждане от страна на пленума на ВСС. Тук имаме и прецедент от края на 90-те години, когато президентът Петър Стоянов отказва да подпише указ за назначаването на Бойко Рашков за главен прокурор, връща го във ВСС, чийто нов и встъпил в длъжност състав избира Никола Филчев.

При нормални обществени и политически обстоятелства, както и при орган с редовен мандат, подобна процедура би отнела, както беше посочено около половин година. Такива обаче няма. Действащите правила към настоящия момент поставят ВСС в ситуация, в която трябва да започне процедурата, без да е ясно кога например изобщо би могло да има нов състав на Съвета и дали в близко бъдеще парламентът ще предприеме действия по избор на своята квота (нещо, което както беше посочено, се бави вече около година). Така например един нов състав на ВСС ще се окаже в хипотезата на „заварена процедура“ с кандидати, която той би могъл да прекрати, за да започне отначало. И тъй като самата процедура има никак не малък времеви хоризонт, а ние се намираме в хипотезата на дебат за съществени конституционни промени, трябва да се вземе предвид и това. Едни потенциални конституционни промени със сигурност ще включват и нова тълкувателна практика от страна на Конституционния съд, който в един обозрим момент в близко бъдеще трябва да се произнесе и по искането за тълкуване за правомощията на извънмандатния ВСС, което беше отправено от Иван Гешев. Макар и малко вероятно предвид константната практика на съда, трябва да се има предвид и вариант, който конституционните съдии предявят различно от досегашното тълкуване за легитимността на един орган извън мандат да провежда толкова значими за съдебната власт процедури като освобождаване и избор на някого от „тримата големи“.

Редно е да се отбележи, че по отношение на реформите в правосъдието и цялостната ситуация във висшите етажи на съдебната власт, България навлиза в много турбулентен период. Правосъдието винаги е било водещ въпрос през последните двадесет години, когато става въпрос за нашата европейска интеграция – започвайки от предприсъединителните промени в Конституцията и редица закони, през дългите години на мониторингови доклади по Механизма за сътрудничество и проверка, до годишните доклади, които излизат в рамките на общоевропейския механизъм за върховенство на правото. Размахът на търсените промени, които трябва да сложат край на институционалната криза в правосъдната ни система, от своя страна може да създаде допълнителни проблеми, ако не бъде предприет правилен подход – толкова големи промени не трябва да се извършват „през глава“, прибързано или необмислено. Те трябва да са продукт на обстоен дебат и участие на колкото се може повече заинтересовани страни, представители на трите власти, на академичната общност, гражданското общество. Трябва да бъде ангажирано становището както на Конституционния съд през неговата практика, така например и на Венецианската комисия. Защото, ако има нещо, което би задълбочило текущата криза на легитимността на институциите, това биха били „джаста-праста“ промени в Конституцията.

Всичко гореописано има и пряко отношение и към най-належащата откъм въпроси за решаване (заедно с конституирането на нов състав на Висшия съдебен съвет) процедура по избор на нов главен прокурор. Отговорът, който трябва да се даде тук, е преди всичко как ще се гради доверие оттук насетне и как ще се върне легитимността след серията от скандали, обвинения, разкрития, показващи много тежки зависимости в съдебната власт. Защото легитимността като качество на държавната власт и на институциите, които я съставляват, се гради изключително на доверието, което гражданите ѝ вдъхват, за да може тя да изпълнява своите задачи. Не е случайно и това, че например всяко едно съдебно решение започва с думите „в името на народа“ – защото точно този народ се явява онази оригинерна, учредителна сила, която е въплътил принципите и смисъла в конкретната правна норма, дала правомощията на институциите да действат от негово име. Именно затова и всяка направена крачка в усилията за по-добре работеща и справедлива правосъдна система, трябва да се основава на много солидни експертни аргументи и размисъл.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.