Бедствен сигнал за българското образование

Димитър Петров, коментар за Tribune.bg

Наскоро излезлите резултати от есенната матура и стартът на новата учебна година са добър повод да се вгледаме в състоянието на днешното българско средно образование. Макар че това, което се вижда дори с невъоръжено око, би трябвало да стимулира политическия елит да си спомня за училището не само в средата на септември, а да запретне ръкави и да създаде систематизиран план как масовото българско образование да бъде издърпано от блатото.

Резултатите от есенната матура бяха определени от мнозина като „плашещи“ – висок процент двойки и единични случаи на отлични оценки. По всички предмети.

Първосигналното обяснение на този образователен Армагедон е дистанционното обучение покрай пандемията от COVID-19. Само че който си обяснява ситуацията (само) с този аргумент, дълбоко греши. Защото дистанционното онлайн обучение е само от година насам, а недъзите на образователната ни система се влачат с десетилетия.

Свикнахме да мислим, че погромът в българското училище започва в началото на „прехода“ преди 30-ина години. А всъщност и преди това положението никак не е цветущо. Социалните мрежи всекидневно оборват мита за бай Тошовото време, в което едва ли не цялата нация стана грамотна. По Фейсбук-групите гъмжи от потребители над 45-годишна възраст (тоест, учили се на правопис по времето на соца), които допускат фрапантни правописни и граматически грешки, като тук дори не отварям дума за пълен/кратък член и поставяне на запетаи (това е висшия пилотаж на правописа), а за сгрешени букви в думите и погазване на принципите на разделното и слятото писане.

С горното в никакъв случай не искам да подценявам трагедията от последните три десетилетия, тъй като неграмотното писане е широко разпространено и сред „образованите“ при демокрацията. Това обаче не е единствения сериозен проблем.

Демографската динамика води дотам, че сред децата в училищна възраст все по-голям дял има едно конкретно етническо малцинство, чиито културни особености поставят образованието много, ама много надолу в ценностната скала на същия етнос. До неотдавна тези деца рано-рано отпадаха от системата, но през последните години държавата постигна известни успехи да ги държи в училище. Като точната дума е „държи“, а не да ги обучи, което се вижда както и от периодичните тестове PISA, така и от оценките на матурите (за тези, които все пак достигнат до матура). Проблем, който още ще се задълбочава идните години (предвид демографските тенденции) и трябва да намери своето решение (тоест, какъв да бъде образователния подход към тези, на които по традиция никак не им се учи). В същото време е несериозно да си обясняваме всичко с „малцинството“, при положение, че и при „мнозинството“ е леш.

Когато от гимназиите излизат недообразовани или направо полуграмотни хора, това е не просто повод за притеснение, а направо сигнал за бедствие. Ако пропуските им не бъдат запълнени по някакъв начин, те няма да са само неконкурентноспособни на трудовия пазар, а ще бъдат опасни за обществото. Икономиката от немай-къде ще се принуди да ги наема, а това ще ги прави потенциални убийци. Лекари, чиито пациенти масово умират заради лекарска грешка. Архитекти и инженери, които проектират и строят опасни в техническо отношение сгради. Готвачи, от чиито ястия получавате хранително отравяне. Военнослужещи, които по погрешка изстрелват ракети към жилищни зони. (Добре, това последното беше пресилено, но логиката е очевидна.)

Ето защо ефективността на българското образование трябва да се повиши. Драстично. Въпросът е как.

Стара слабост на българското образование е, че учебните планове не са съобразени с реалните възможности на мнозинството от учениците. Програмите са правени сякаш българските деца и тийнейджъри са свръхинтелигентни и по този показател отстъпват само на връстниците си в Далечния Изток и евентуално в Русия. А класациите за среден IQ по нации сочат друго.

Учебният процес трябва да води до надграждане, а не до смазване. Също като във фитнес залата – първо започваш с по-малки тежести, и после внимателно минаваш на все по-големи. Но ако се надцениш, може и да се контузиш.

Смисълът на обучението в началните и прогимназиалните класове не е да „налива“ знания, а да предизвика интерес към съответния предмет и респективно, да се открият талантите на ученика. Трупането на знания е за по-късна възраст. А и при съвременните технологии, вече не е нужно да имаш енциклопедични познания, а да умееш да намираш необходимата ти информация в точния момент.

Доколко учебното съдържание е актуализирано спрямо изискванията на съвременния свят, е отделен въпрос. По-лошото е, че самата концепция за образование стъпва върху заблудата, че днешните ученици са ученолюбиви. Което изобщо не е така. Ученолюбиви са били техните връстници през Възраждането, когато грамотните хора са били изключително малко (3% от населението към 1878г.), а самата грамотност – силно уважавана. Ученолюбиви са били и децата по време на монархията, защото динамично модернизиращата се държава е изпитвала непрекъсната нужда от учени хора, затова всеки с висше образование (че и мнозина със средно) са постигали материална осигуреност и обществен престиж. Нещо повече, поставянето на индикатор за професия/научна степен/военен чин в някаква степен започва да играе ролята на аристократична титла. Мотивация за учене имаше и при комунизма, макар и основно покрай популярния израз „учи, мама, да не работиш“. Но в днешно време как да убедим един тийнейджър да набляга над химията и биологията например, след като оператор в кол център с чужд език изкарва повече от лекар в държавна болница (слава Богу, в частните не е така)?

Самият начин на преподаване трябва да стане по-атрактивен за учениците, тъй като чисто конвенционалният (с учебници в класна стая) не води до кой знае каква мотивация (и резултати). Ако в учебните планове залегнат повече извънкласни форми на обучение (прожекции, театрални постановки, концерти, изложби, учебно-опознавателни екскурзии, практики в последните два класа) можем да се надяваме на подобрение. Да, натоварва бюджета за образование, но това са инвестиции, които си заслужават.

Разликите в качеството на образование в отделните училища също са проблем. След излизането на резултатите от есенната матура журналистът Григор Лилов написа във Фейсбук, че едва в 20-ина гимназии (половината намиращи се в София, а останалите – в няколко областни града) са постигнати прилични резултати, които обаче са много по-високи от всичко останало. А тези гимназии съставляват… 3.5% от общия брой на средните училища у нас.

Между „елитното“ и „масовото“ образование зее огромна пропаст. И макар възпитаници на елитни училища редовно да ни носят гордост с медали от олимпиадите по математика и астрофизика, всяко поредно издание на тестовете PISA ни носи национален срам. Затова трябва да се търси начин методите на „елитните“ да станат достояние на всички останали. Може би ако вторите по някакъв начин станат филиали на първите…

За проблемите в българското образование може да се пише без край. Но нека засега да спрем дотук и да пожелаем „На добър час!“ на учениците. А политиците да приемат на сериозно проблема, защото положението е страшно. И тепърва ще става по-страшно.

***

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „Св. Климент Охридски“ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.

Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на „Един завет“ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.