Часовникът на парламентаризма тиктака

Историята от предишното Народно събрание сякаш се повтаря. На първото си заседание, което още не е приключило нито де факто, нито де юре, парламентът не успя да избере председател. То продължи на следващия ден с обща дължина на работния ден от по-малко от минута, след което председателстващият Вежди Рашидов (като най-възрастен от всички народни представители) насрочи продължението за предстоящата сряда. С надеждата, че този път ще бъде избран председател по установения за това в Конституцията и парламентарната практика ред, а не чрез фантасмагорични предложения като т.нар. „ротация“, която се предлага от „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ (тук е редно да се отбележи, че в Конституцията няма нито ротация, нито въртележка, нито „Не се сърди човече“ – Народното събрание избира председател, може да го освободи и да избере нов на неговото място).

При откриването на първото заседание на текущото 49-то Народно събрание конституционният съд Атанас Семов каза пред медиите, че до колапса на парламентаризма в България остава „много малко“. Няма да е грешно да се посочи, че и часовникът тиктака редом с все по-спадащото обществено търпение и толеранс към неразбориите на политическото представителство и невъзможността вече втора година страната да бъде изведена от политическата криза. Последният път в новата история на България, когато парламентарната система изпада в криза, това завършва с държавен преврат, който забранява партиите и въвежда авторитарно управление – след 19 май 1934 г. И е много добре приет от обществото. През 21 век, в страна, която е членка на Европейския съюз, и където властта преминава мирно от едни ръце в други, не бихме могли да говорим за такова развитие на нещата. Което обаче не променя възможността системата на държавно управление да бъде променена чрез напълно конституционни и законни средства, чрез свикване на Велико Народно събрание и чрез прекрояване на основния закон. И предвид умората от политическата криза и натрупването на нерешени проблеми, една такава промяна, с която би се ознаменувал края на парламентарното управление, би била много добре приета от обществото – най-вече, защото то иска стабилност и замяната на политическия хаос с предвидимо държавно управление би му дало точно това.

Тук трябва да се отбележи, че България вече над тридесет години има изградена една много балансирана конституционна система, основана на добре написана Конституция. Независимо от кризите и политическите промени, Конституцията е успяла да издържи на изпитанията и да се надгради в различни посоки – чрез промените, които бяха необходими за приемането на страната ни в Европейския съюз, както и например чрез тези в частта за съдебната власт. Политическата ситуация от средата на 2021 година насам я поставя може би пред най-тежкото изпитание в нейната история, което включва парламентарни избори през няколко месеца, краткосрочни Народно събрание, липса на стабилно редовно управление и превръщането на един извънреден способ за управление, какъвто е служебното правителство, в нещо, което управлява месеци и месеци наред. Към това следва да се добави и изключително засиленото политическо присъствие на президента, който от неутрална и балансираща власт в държавата в институционален смисъл, се превърна във водещ политически фактор при вземането на решения за бъдещето на страната – включително и чрез режим на ръчно управление.

Всички тези проблеми сами по себе си не могат да бъдат определени като дефицит или недостатък на системата на парламентарно управление в България. Причината за тяхното възникване се корени единствено с поведението на политическите партии и тяхната невъзможност, попадайки в парламента, да водят диалог помежду си, да постигнат консенсус по основните въпроси, да се обединят около фигура на министър-председател и да излъчат редовно правителство, което да изпълнява определена програма. И това не е нещо необикновено – това е нормалното развитие на нещата, което е изцяло в съответствие с буквата и духа на Конституцията. Но политическата криза не изтощава единствено партийната система и нейната способност да излъчва идеи, послания и да дава решения по време на честите предизборни кампании. Тя изхабява парламентаризма в очите на обществото – прави го да изглежда неефективен заради грешките на партийността. И в един момент толерансът на търпение просто ще се изчерпа. Подобна ситуация може да бъде използвана от конкретни политически субекти, за да отворят вратата на промени и прекрояване на основния закон и в един момент страната ни просто да се събуди с друга форма на държавно управление – например президентска република със силни правомощия на президентската институция.

Часовникът на парламентаризма тиктака. И той не тиктака в посоката на нещо добро, ако нещата продължат да се развиват в същата посока. Политическата криза трябва да намери своето решение, защото залогът в един момент ще престане да бъде съставянето на редовно правителство и провеждането на избори през по-голям интервал от време. Залогът ще се превърна парламентарната системата в своята цялост и смисъл, след като всичко нейни аспекти ще бъдат поставени под съмнение. Решението може да дойде единствено чрез диалог и консенсус между политическите партии в Народното събрание за намиране на обща посока и даване на ясен хоризонт на стабилност пред страната. Което няма да е гарант само за нейното краткосрочно бъдеще. То ще е гарант за запазване на конституционната рамка на българската държавност.