Д-р Благовест Върбаков: Не бива да приемаме гръмката фраза за истина само защото е многократно повторена, нито да превръщаме различието автоматично във вражда

Част 2

След Успението на св. Богородица и в деня на Успението на св. Йоан Рилски Чудотворец публикуваме втората част от интервюто с д-р Благовест Върбаков 

За духовната връзка между двата празника, за вярата на съвременния българин и за мястото на Църквата в общество, изправено пред нарастваща агресия, политическо противопоставяне и загуба на доверие в институциите. Разговорът преминава и към религиозната радикализация, новите религиозни движения, правото на свобода на вероизповеданието, отношенията между Църквата и държавата и актуалните предизвикателства пред Българската православна църква.

Д-р Върбаков е доктор по богословие и магистър по национална сигурност. Преподавател е в Академията на МВР, където е титуляр на учебната дисциплина „Религиозна радикализация“. Научните и професионалните му интереси са насочени към отношенията между държавата и вероизповеданията, правото на свобода на религията, религиозния плурализъм, междурелигиозния диалог и превенцията на религиозния екстремизъм.

Като международен експерт по правото на вероизповедание той участва в научни и експертни форуми, посветени на защитата на основните права, религиозните свободи и статута на религиозните общности. Неговото експертно мнение е търсено при общественозначими казуси, в които се пресичат религиозната свобода, държавната политика, националната сигурност и защитата на обществения ред.

Наскоро излезе и научната му монография „Свобода на вероизповеданието, държавност и обществена устойчивост – концепция“ (София, 2026 г.), в която представя своя авторска концепция за по-устойчиво, демократично и институционално отговорно развитие на държавното отношение към религиозните общности и институции.

• Богородица приема света в своята саможертва, а св. Йоан се отдалечава от него, за да му послужи по-дълбоко.
• Детската агресия не възниква във вакуум. Тя се формира в среда – семейна, училищна, приятелска, медийна и дигитална.
• Държавата трябва да бъде неутрална, без да бъде безразлична, и силна, без да преминава към неоправдана намеса.
• „Българската православна църква не е филиал нито на Руската православна църква, нито на Вселенската патриаршия.“
• Църковните конфликти не се лекуват чрез светски агитки, а чрез каноничен ред, личен разговор, пастирска отговорност и стремеж към запазване на единството.
• Вярата не се доказва чрез висок тон, а чрез отговорността, която поемаме към човека до нас

 

Често говорите за религиозен плурализъм. Не влиза ли той в противоречие с традиционното място на Православната църква в България?

Не, ако правилно разбираме и двете понятия. Историческата и духовната роля на Българската православна църква е неоспорима. Тя е съхранявала езика, културата, паметта и националното самосъзнание на българския народ. Конституционното признаване на източноправославното вероизповедание като традиционна религия отразява тази историческа действителност. Това обаче не отменя равната свобода на съвестта и вероизповеданието на всеки човек. Религиозният плурализъм не означава, че всички религии трябва да бъдат обявени за богословски еднакви или че държавата трябва да заличи техните исторически и обществени различия. От позицията на своята вяра православният християнин има право да изповядва истинността на Православието, но същото право да следва убежденията си принадлежи и на всеки друг човек в границите, установени от Конституцията и закона.

Историческото място на БПЦ и равната религиозна свобода не са противоположности. Едното се отнася до историческата и културната роля на традиционното вероизповедание, а другото – до равната защита на човешката съвест. Демократичната държава трябва да бъде способна да зачита и двете, без да обезличава БПЦ и без да превръща останалите религиозни общности в граждани от втори ред. Именно в това се проявява институционалната зрялост – не в механичното уеднаквяване, а в справедливото и компетентно отношение към различните.

Къде е границата между Църквата и политиката? Възможно ли е Църквата изобщо да остане извън политическите процеси?

Вярата не ни отдалечава от света, а ни учи как да живеем отговорно в него. Църквата не съществува извън обществото и не може да остане безучастна към неговите проблеми. Когато говори за мир, справедливост, бедност, семейство, образование или защита на човешкия живот, тя неизбежно засяга въпроси, които имат и политическо измерение. Разликата е между обществено свидетелство и партийна ангажираност. Църквата има право и задължение да заявява нравствена позиция, но не бива да се превръща в инструмент на определена партия, държава или геополитически проект. В момента, в който църковното послание започне да се оценява според това дали обслужва една или друга политическа сила, неговият духовен авторитет отслабва.

Същото важи и в обратната посока. Политиците не трябва да използват храмовете, духовенството и религиозната символика за натрупване на електорално доверие. Демонстративната религиозност невинаги е свидетелство за вяра. Понякога тя е политическа сценография, чрез която се търси образ на нравственост и близост до традицията. Църквата трябва да може да разговаря с държавата и с всички легитимни политически сили, без да принадлежи на нито една от тях. Това ѝ позволява да бъде едновременно партньор по общественозначими въпроси и коректив, когато властта нарушава човешкото достойнство или обществената справедливост.

В публичното пространство се говори, че през 2027 г. може да бъде свикан Църковен събор на Българската православна църква. Последният редовен Църковно-народен събор е проведен през 2008 г. Не е ли вече наложително да се възстанови по-видимо съборното начало?

Най-напред трябва да бъдем прецизни. Към този момент възможността за свикване на събор се обсъжда публично, но официалното решение принадлежи на Светия Синод. Затова не бива едно очакване да се представя като вече установен факт. По същество обаче въпросът за съборността е напълно основателен. Църквата по своята природа е съборна. Това не означава парламентарна демокрация в светския смисъл, нито противопоставяне на духовенство и миряни, а споделена отговорност за църковния живот при запазване на каноничния ред и особеното служение на епископата.

От Шестия църковно-народен събор през декември 2008 г. са изминали близо 18 години, а ако нов събор бъде проведен през 2027 г., периодът ще бъде вече 19 години. За това време обществената среда, комуникациите, законодателството и част от проблемите пред църковното управление съществено се промениха. Естествено е да са се натрупали въпроси, изискващи задълбочено и съборно обсъждане: уставни разпоредби, епархийско управление, подготовка и статут на духовенството, църковно образование, финансова отчетност, социална мисия, присъствие на Църквата в дигиталната среда и отношенията ѝ с държавата и обществото. Един добре подготвен събор би могъл да укрепи институционалното доверие и да покаже, че съборността е не само богословско понятие, но и действащ принцип. Той обаче трябва да бъде подготвен спокойно, отговорно и без предварително разделяне на участниците в противостоящи лагери.

Възможно ли е на такъв събор да бъде поставен и въпросът за отношението на БПЦ към Руската православна църква и Вселенската патриаршия?

Това е възможна тема, защото отношенията между поместните православни църкви преминават през сложен период. Бих се въздържал обаче да я определям като избор между Руската православна църква и Вселенската патриаршия. Българската православна църква не е филиал нито на едната, нито на другата. Тя е автокефална поместна църква със своя история, канонична територия, вътрешно управление и отговорност към православния народ в България. Вселенската патриаршия има своето историческо и канонично първенство по чест, а Руската също заема значимо място в православния свят и с нея БПЦ поддържа дългогодишни отношения. Но тези отношения не бива да бъдат свеждани до политическия избор „Изток или Запад“, още по-малко до механично пренасяне на междудържавни и военнополитически конфликти във вътрешния живот на Православната църква.

Наблюдавам, че Негово Светейшество Българският патриарх Даниил, към когото изпитвам дълбока лична почит, последователно проявява необходимото канонично уважение към Вселенския патриарх Вартоломей. Той на няколко пъти посети Вселенската патриаршия, а през юни 2026 г. участва и в тържествата за именния ден на патриарх Вартоломей на остров Имврос, неговото родно място. Това не са маловажни протоколни жестове. В църковната дипломация личното общуване между предстоятелите на Поместните църкви има особено значение за съхраняването на братските отношения. Показателна е също и поканата, отправена от Светия Синод и лично от Българския патриарх Даниил към Вселенския патриарх да участва в октомврийските чествания по повод 1150 години от рождението и 1080 години от успението на св. Йоан Рилски. Самата покана показва, че отношенията между БПЦ и Вселенската патриаршия не могат коректно да бъдат описвани единствено чрез езика на противопоставянето.

Интервюто излиза в навечерието на Успението на св. Йоан Рилски. Придава ли това допълнителна символика на очакваното посещение на Вселенския патриарх в Рилската света обител през октомври?

Безспорно. Св. Йоан Рилски е небесният покровител на българския народ и една от личностите, които най-пълно въплъщават духовната самобитност на нашата Църква. Той не е заемал висока църковна длъжност, не е разполагал със светска власт и не е търсил обществено влияние, но нравственият му авторитет преминава през вековете. Владетели са търсили неговото благословение, а народът е виждал в него застъпник и духовна опора. Това е силно напомняне, че истинският авторитет не произтича единствено от заеманото положение, а от доверието, което личността изгражда чрез своя живот и служение.

Посещението на Вселенския патриарх Вартоломей в Рилската света обител би било израз едновременно на уважение към Българската православна църква, към духовната история на народа ни и към нейния небесен покровител. То би могло да има и по-широко послание – че различията между Поместните църкви не трябва да разрушават братското общение. Българската църква трябва да защитава своето канонично достойнство, автокефалност и единство, като същевременно поддържа братски отношения с всички Поместни църкви, които са в евхаристийно и канонично общение според т.нар. „диптих“. Геополитическият контекст е реален и не бива да бъде отричан, но не може да бъде единственият ключ, с който тълкуваме живота на Църквата.

Ще Ви задам един провокативен въпрос: възможно ли е бъдещият събор на БПЦ да обсъди и решенията на състоялия се през 2016 г. събор на остров Крит?

Нека отново подчертая, че свикването на Църковен събор на БПЦ през идната 2027 г. не е официално оповестено с решение на Светия Синод. Следователно всяко предварително определяне на темите, които биха могли да бъдат включени в неговия дневен ред, засега има спекулативен характер. Сред възможните въпроси, които се обсъждат в публичното пространство, е и отношението на БПЦ към решенията на Светия и Велик събор на Православната църква, проведен на остров Крит през 2016 г., но няма основание да се твърди, че тази тема действително ще бъде поставена за разглеждане. Тогава Българската православна църква поиска провеждането на Събора да бъде отложено и впоследствие отказа да участва в него. В работата му не взеха участие също Антиохийската, Грузинската и Руската православна църква. Поради отсъствието на четири поместни църкви БПЦ не прие форума като действително всеправославен, а впоследствие Светият Синод изрази съществени резерви и към част от приетите документи.

Неучастието на БПЦ и на още три поместни православни църкви обаче не означава, че въпросите, поставени за разглеждане на Крит, са изгубили своята актуалност. Те засягат отношенията на Православната църква с останалия християнски свят, нейната мисия в съвременното общество, поста, брака и начина, по който се осъществява православната съборност. Един бъдещ Църковен събор би могъл да предостави възможност позицията на БПЦ по тези въпроси да бъде обсъдена по-задълбочено и представена с ясни богословски и канонични аргументи. Това не следва да се разбира нито като автоматично приемане, нито като цялостно отхвърляне на приетите на Крит документи. Зрелият съборен подход изисква всеки от тях да бъде разгледан според действителното му съдържание, а не според това кой църковен център го подкрепя.

През последните седмици напрежение породи и случаят с архимандрит Никанор – игумен на Църногорския манастир край с. Гигинци. Виждате ли в развитието на този вътрешноцърковен конфликт опасност от нов разкол?

Трябва да бъдем изключително внимателни, защото става дума за вътрешноцърковен спор, по който компетентните църковни органи следва да се произнесат. Не бих си позволил чрез медийно интервю да предрешавам тяхната преценка или да раздавам присъди. Критиката сама по себе си не е разкол. За разкол в каноничния смисъл се говори при трайно нарушаване на църковното единство, отказ от канонично подчинение и изграждане на паралелна църковна структура или общност. Затова употребата на тази дума не трябва да бъде прибързана или превръщана в средство за публично заклеймяване.

Същевременно всеки клирик е поел конкретни канонични задължения. Свободата на изразяване не заличава отговорността, произтичаща от духовното служение. Публичната критика към църковното ръководство, особено когато е изразена с крайни политически определения и лични квалификации, неизбежно поражда съблазън и задълбочава разделението. От другата страна, всяко църковно производство трябва да бъде ясно, справедливо и проведено при спазване на установения ред. Църковният авторитет се защитава не само чрез дисциплина, но и чрез прозрачност, мотивираност и възможност засегнатият клирик да бъде изслушан. Каноничният ред и човешкото достойнство не са взаимно изключващи се ценности.

Историческият опит от разкола през 90-те години не прави ли подобни конфликти особено опасни?

Тежкият опит от онзи период трябва да ни е научил, че вътрешноцърковните проблеми не бива да бъдат използвани като инструмент в политическата борба. Тогава държавната власт се намеси по начин, който задълбочи разделението, а последиците се преодоляваха в продължение на години. Към настоящия момент не бих казал, че пред Българската православна църква вече стои реално оформен нов разкол. Има обаче напрежение, което не трябва да бъде подценявано или допълнително разпалвано.

Най-неразумното би било случаят да се превърне в битка между „русофили“ и „русофоби“ или между привърженици и противници на патриарх Даниил. Църковните конфликти не се лекуват чрез светски агитки, а чрез каноничен ред, личен разговор, пастирска отговорност и стремеж към запазване на единството. Разколът не започва непременно със създаването на паралелна структура. Преди това обикновено има продължително натрупване на недоверие, взаимни обвинения и отказ от разговор. Затова превенцията на разделението изисква едновременно вярност към каноничния ред и грижа към хората, които по една или друга причина се чувстват отчуждени от църковното управление.

Вие самият често коментирате политически процеси. Как разграничавате гражданската си позиция от тази на богослов и експерт?

Старая се ясно да посочвам от каква позиция говоря. Богословската компетентност не дава автоматично експертност по всеки политически въпрос. Същевременно политиката не може да бъде напълно отделена от нравствената оценка, защото решенията на властта засягат конкретни човешки съдби. За мен богословието, националната сигурност и правото не са несъвместими области. Те се пресичат при въпросите за човешкото достойнство, свободата, обществения ред и отговорността на институциите. Важно е обаче да не се смесват техните езици. Евангелското наставление не е правна норма, държавната принуда не е средство за налагане на вяра, а църковната санкция не може автоматично да бъде приравнена на държавно наказание.

Когато говоря като гражданин, мога да бъда критичен към определени политически решения. Когато анализирам отношенията между държавата и вероизповеданията, съм длъжен да се придържам към Конституцията, закона и международните стандарти за правата на човека. А когато говоря като богослов, трябва да помня, че християнското свидетелство не се състои в това да унижиш опонента си, а да кажеш истината, без да престанеш да виждаш в него човешка личност. Богословът има право на политическо мнение, но не трябва да използва авторитета на богословието, за да представя личните си политически предпочитания като Божия воля.

Отмина празникът на Успението на св. Богородица и идва Успението на св. Йоан Рилски. Ако трябва да обобщите посланието си към читателите на Tribune.bg, какво бихте им казали?

Бих им пожелал преди всичко здраве, мир и духовна трезвост. Големият църковен празник не приключва с края на богослужението и със затварянето на храмовите двери. Неговото действително продължение започва в делника – в начина, по който се отнасяме към своето семейство, колегите, непознатия и особено към човека, с когото не сме съгласни. Не трябва да позволяваме на шума на ежедневието, политическата ожесточеност и обществените страхове да отнемат способността ни да различаваме важното от преходното. Не бива да приемаме гръмката фраза за истина само защото е многократно повторена, нито да превръщаме различието автоматично във вражда. Вярата не се доказва чрез висок тон, а чрез отговорността, която поемаме към човека до нас.

Нека молитвеното застъпничество на Пресвета Богородица и на преподобния Йоан Рилски Чудотворец бъде над нашите семейства, над Българската православна църква, над държавните ни институции и над целия български народ. Нека имаме повече мъдрост да преодоляваме разделенията, без да прикриваме проблемите; да отстояваме истината, без да унижаваме човека; да пазим вярата си, без да я превръщаме в оръжие срещу другите; и да обичаме Църквата не само когато тя отговаря на личните ни очаквания, а като духовен дом, за чието единство всички носим отговорност. Това е трайното послание и на двата празника: последната дума за човека и за народа не принадлежи на смъртта, страха и разделението. Но надеждата, която вярата ни дава, трябва да бъде превърната в отговорност и начин на живот.