Д-р Благовест Върбаков: Вярата не ни отдалечава от света, а ни учи как да живеем отговорно в него

Между два празника на Успението разговаряме за надеждата, духовната устойчивост на народа и отговорността на Църквата и държавата към човека

• Богородица приема света в своята саможертва, а св. Йоан се отдалечава от него, за да му послужи по-дълбоко.
• Детската агресия не възниква във вакуум. Тя се формира в среда – семейна, училищна, приятелска, медийна и дигитална.
• Държавата трябва да бъде неутрална, без да бъде безразлична, и силна, без да преминава към неоправдана намеса.
• „Българската православна църква не е филиал нито на Руската православна църква, нито на Вселенската патриаршия.“
• Църковните конфликти не се лекуват чрез светски агитки, а чрез каноничен ред, личен разговор, пастирска отговорност и стремеж към запазване на единството.
• Вярата не се доказва чрез висок тон, а чрез отговорността, която поемаме към човека до нас.

Само два дни след Успение Богородично и в навечерието на Успението на св. Йоан Рилски Чудотворец разговаряме с д-р Благовест Върбаков за духовната връзка между двата празника, за вярата на съвременния българин и за мястото на Църквата в общество, изправено пред нарастваща агресия, политическо противопоставяне и загуба на доверие в институциите. Разговорът преминава и към религиозната радикализация, новите религиозни движения, правото на свобода на вероизповеданието, отношенията между Църквата и държавата и актуалните предизвикателства пред Българската православна църква.

Д-р Върбаков е доктор по богословие и магистър по национална сигурност. Преподавател е в Академията на МВР, където е титуляр на учебната дисциплина „Религиозна радикализация“. Научните и професионалните му интереси са насочени към отношенията между държавата и вероизповеданията, правото на свобода на религията, религиозния плурализъм, междурелигиозния диалог и превенцията на религиозния екстремизъм.

Като международен експерт по правото на вероизповедание той участва в научни и експертни форуми, посветени на защитата на основните права, религиозните свободи и статута на религиозните общности. Неговото експертно мнение е търсено при общественозначими казуси, в които се пресичат религиозната свобода, държавната политика, националната сигурност и защитата на обществения ред.

Наскоро излезе и научната му монография „Свобода на вероизповеданието, държавност и обществена устойчивост – концепция“ (София, 2026 г.), в която представя своя авторска концепция за по-устойчиво, демократично и институционално отговорно развитие на държавното отношение към религиозните общности и институции.

Здравейте, д-р Върбаков! Разговаряме само два дни след Успение Богородично и в навечерието на Успението на св. Йоан Рилски. Съществува ли по-дълбока духовна връзка между тези два толкова почитани от православните българи празника?

Здравейте! Календарната близост между двата празника създава изключително силна духовна рамка. На 15 август Църквата възпоменава Успението на Пресвета Богородица, а на 18 август – Успението на преподобния Йоан Рилски Чудотворец, когото почитаме като небесен покровител на българския народ. И в двата случая думата „успение“ насочва към една от най-дълбоките истини на християнската вяра – че след Христовото възкресение смъртта вече не е окончателно унищожение на човешката личност, а преминаване към друг начин на съществуване. Затова тези празници не са посветени единствено на раздялата със земния живот. Те разкриват надеждата, че човекът е създаден не за небитие, а за вечен живот и общение с Бога.

Съществува и друга, особено дълбока връзка между двата празника. Пресвета Богородица казва своето свободно „да“ на Бога, докато св. Йоан Рилски Чудотворец произнася решителното си „не“ пред съблазните и суетата на света. Тези два отговора не си противоречат, а разкриват два различни начина на пълно себеотдаване на Божията воля. Божията майка се отдава на Бога заради света, приемайки да стане Майка на въплътения Божи Син и така да послужи на човешкото спасение. Рилският пустинник се отрича от света – не от човека и не от Божието творение, а от страстите, преходната слава и властта на земната суета, – за да превърне целия си живот в молитва, нравствено свидетелство и духовно служение на същия този свят. Следователно нейното „да“ и неговото „не“ извират от една и съща духовна свобода: Богородица приема света в своята саможертва, а св. Йоан се отдалечава от него, за да му послужи по-дълбоко. И двамата ни показват, че смирението не е безволие или бягство от отговорността, а особена духовна сила. Неслучайно българският народ е съхранил толкова дълбока почит и към Божията майка, и към св. Йоан Рилски. В тях той е откривал утеха в страданието, закрила в изпитанията и нравствена опора в периодите, когато държавността е била отслабена или дори изгубена.

Храмовете и манастирите отново събраха множество хора на Успение Богородично. Свидетелства ли това за действително завръщане на българина към вярата, или религиозността ни продължава да се проявява предимно около големите празници?

Многолюдието в храмовете на голям празник безспорно е радостно явление, но само по себе си не е достатъчно, за да направим категоричен извод за трайно завръщане към вярата. Религиозността има различни степени и начини на проявление. За едни хора посещението на храма е част от осъзнат и постоянен духовен живот, а за други – връщане към семейната памет, традицията или необходимостта да потърсят утеха в труден момент. Не бих омаловажил нито една от тези подбуди, защото понякога именно една запалена свещ, кратка молитва или среща с добър духовник поставят началото на много по-дълбок духовен път.

Същевременно трябва да признаем, че религиозността на немалка част от българското общество остава предимно празнична и обредна. Хората влизат в храма на Рождество Христово, Възкресение Христово или Успение Богородично, но невинаги познават същинското съдържание на отбелязваното събитие. Това не трябва да бъде повод за високомерно отношение от страна на по-църковните християни. По-скоро поставя въпроса дали самата Църква успява да обясни вярата разбираемо и да посрещне човека, който прекрачва нейния праг, без предварително да го съди колко често го прави. Именно тук се откроява разликата между религиозност и църковност. Религиозността може да бъде лично усещане за свещеното, почит към традицията или обръщане към Бога в момент на изпитание. Църковността предполага по-трайно участие в богослужебния и тайнствения живот на Църквата, познаване на вярата и осъзната принадлежност към конкретна общност. Двете не бива да бъдат противопоставяни, защото религиозността може да бъде път към църковността, но не трябва и автоматично да ги отъждествяваме.

Какво всъщност възпомена Църквата на 15 август и защо нарича смъртта на Божията майка „успение“?

Успение Богородично е празник на надеждата, макар на пръв поглед да възпоменава смъртта на Божията майка. Самата дума „успение“ означава заспиване. Църквата я употребява, за да покаже, че след Христовото възкресение смъртта вече не е последната и окончателна дума за човека. В центъра на празника стои личността на Пресвета Богородица – онази млада жена от Назарет, която със свободното си съгласие става участник в тайната на човешкото спасение. Тя не е пасивен образ в евангелската история. Нейното смирение не е примиренчество или обезличаване, а съзнателно доверяване на Божията воля и поемане на отговорността, която произтича от това призвание.

Не бива да забравяме, че земният ѝ живот не е бил лишен от страдание. Тя приема благовестието за раждането на Спасителя, но скоро след това преживява несигурността на бягството в Египет, тревогата за своя Син и накрая Неговата кръстна смърт. Стои под Кръста и вижда страданието на Онзи, Когото е родила. Затова нейният образ е толкова близък до майчината болка и изобщо до всеки човек, който преминава през загуба, страх или изпитание. В богослужебната традиция на Църквата Божията майка не е изоставена в гроба, а е приета в небесната слава на своя Син. Празникът започва от действителността на смъртта, но не завършва с отчаяние. Тъкмо затова Успението е едновременно тъжен и радостен празник – тъжен поради раздялата и радостен поради надеждата за вечен живот.

Прави ми впечатление, че в интервютата си по богословски и църковни теми съзнателно избягвате клишираните фрази. Казвали сте, че клишетата често изместват фокуса от същността на празника. Защо това е толкова важно за Вас?

Защото клишето създава илюзията, че сме казали нещо значимо, а всъщност често ни освобождава от необходимостта действително да осмислим казаното. Около големите християнски празници обикновено повтаряме думи като „смирение“, „доброта“, „вяра“, „надежда“ и „любов“. Това са фундаментални понятия, но когато ги употребяваме механично, без да разкрием тяхното съдържание, те започват да звучат почти декоративно. Ако например говорим само за необходимостта да бъдем „по-добри“, но пропуснем Голготската жертва, човешкото предателство, страданието на Христос и Божията любов, постепенно превръщаме християнството в общ нравствен призив. А то не е само система от правила за добро поведение, а вяра в конкретни спасителни събития, в които сам Бог влиза в човешката история.

Същото се отнася и до Успение Богородично. Лесно е да го наречем „светъл празник на майчинството и надеждата“, но ако не обясним защо Църквата нарича смъртта „успение“, какво е мястото на Божията майка в историята на спасението и по какъв начин празникът отговаря на човешкия страх от смъртта, ще останем само на повърхността. Не съм привърженик и на другата крайност – прекалено усложнения богословски език, разбираем единствено за тесен кръг специалисти. Богословието трябва да съхранява научната си точност, но същевременно да бъде способно да говори на човека. Ако не достига до неговата тревога, болка, надежда и търсене на смисъл, то рискува да остане затворено в университетската аудитория или специализираната литература.

Защо почитта към света Богородица е толкова силна сред православните християни и особено сред българския народ?

Православният човек вижда в нея не само Божията майка, но и най-близката застъпница за човека пред Бога. Християните не я обожествяват – това трябва ясно да бъде подчертано, защото понякога поради непознаване на православното учение се правят неверни внушения. Поклонението принадлежи единствено на Бога. На света Богородица отдаваме особена почит като на онази, която е родила по плът Господ Иисус Христос. Тази почит винаги е свързана с Него. Божията майка не отклонява вярващия от Спасителя, а го насочва към Него. Неслучайно в православната иконография тя най-често държи Младенеца Христос и сочи към Него.

В българската религиозна традиция нейният образ е неразривно свързан с майчинството, закрилата, милосърдието и утехата. Неслучайно толкова много храмове и манастири у нас са посветени на Успение Богородично. В продължение на векове хората са заставали пред нейните икони не за да получат абстрактен богословски отговор, а за да потърсят подкрепа в болестта, бедността, семейната скръб и житейската несигурност. Тази почит показва и нещо съществено за православната духовност: човекът не се спасява изолирано, затворен в собственото си индивидуално преживяване. Вярата се живее в общност, памет, молитва и съпричастност към страданието на другия.

Посланието на Успение Богородично е за надежда и човешка близост, но обществото ни продължава да бъде разтърсвано от тежки прояви на агресия. Защо насилието започна да изглежда почти всекидневно?

Агресията рядко се появява внезапно. Тя се натрупва и обикновено има своя продължителна предистория. Преди физическото насилие често е налице обезценяване на другия чрез езика, публичното унижение, омразата в социалните мрежи, политическото противопоставяне и разделянето на хората на „наши“ и „чужди“. Когато човекът отсреща престане да бъде възприеман като личност и се превърне в етикет, насилието вече е направило първата си крачка. След това идват словесната агресия, общественото оправдаване на жестокостта и накрая физическото посегателство. Виждаме този процес и в начина, по който се коментират тежките престъпления – с настояване за незабавно възмездие, с предварително произнасяне на присъди и понякога с призиви за саморазправа.

Не бих обяснил тази тенденция единствено с отслабването на религиозността. Би било твърде лесно да кажем, че хората са агресивни, защото не вярват достатъчно. И сред формално религиозните може да има нетърпимост, озлобление и склонност към насилие. Проблемът настъпва, когато вярата престане да преобразява личността и се използва само като белег за групова принадлежност, културна идентичност или средство за демонстриране на морално превъзходство. Отговорността е споделена между семейството, училището, религиозните общности, медиите, правоохранителните институции и политиците. Когато агресивният език се възнаграждава с публично внимание, а умереността се приема като слабост, обществото постепенно привиква към крайността. След това се удивляваме, когато натрупаната словесна жестокост прерасне в действие.

Може ли Църквата да има по-осезаема роля в преодоляването на тази агресия?

Не само може, но това е част от нейната мисия. Църквата обаче не трябва да се състезава с политическите партии, нито да се превръща в поредния участник във всекидневното противопоставяне. Нейната сила е в способността да назовава доброто и злото, без да обезличава човека; да изобличава греха, без да отнема надеждата за покаяние; да защитава жертвата, без да проповядва отмъщение. Християнството не оправдава пасивността пред злото. Прошката не отменя правосъдието, а милосърдието не обезсилва закона. Държавата е длъжна да разследва престъплението, да защити пострадалите и да приложи предвидената от закона санкция. Църквата има друга, макар и свързана с това мисия – да работи за нравственото възстановяване на човека, за преодоляване на омразата и за съхраняване на надеждата, че личността не се изчерпва дори с най-тежкия извършен от нея грях.

В правовата държава престъплението трябва да получи справедлив правен отговор, но обществото не бива да се превръща в тълпа, която търси зрелище и възмездие извън закона. Християнското настояване за милост не означава безнаказаност, а отказ правосъдието да се превърне в отмъщение. Църквата би могла да допринесе и чрез по-активно присъствие сред младите, семействата и уязвимите групи. Не е достатъчно да осъждаме агресията след поредния трагичен случай. Необходима е всекидневна работа за изграждане на култура на уважение към човешката личност, включваща не само проповед, но и социално служение и способност навреме да бъде разпознат човекът, изпаднал в изолация, отчаяние или нравствена дезориентация.

Особено тревожни са случаите, при които извършители на тежка агресия са деца или непълнолетни. Наскоро обществото отново беше разтърсено от жестоко престъпление, свързано с група непълнолетни. Как се стига до такава степен на обезценяване на човешкия живот?

Когато деца или непълнолетни участват в тежко насилие, обществото обикновено реагира с ужас и с напълно разбираемия въпрос: „Как е възможно това?“. Но този въпрос не трябва да бъде задаван само на децата. Той е отправен и към нас, възрастните, защото детската агресия не възниква във вакуум. Тя се формира в среда – семейна, училищна, приятелска, медийна и дигитална. Детето наблюдава начина, по който възрастните разрешават конфликтите си, възприема езика, с който публично унижаваме несъгласния, и много бързо разбира, че агресивното поведение често носи видимост, влияние и одобрение в определена група. Когато към това се прибавят липсата на достатъчен родителски контрол, ранното излагане на жестокост, стремежът към групово утвърждаване и отсъствието на навременна институционална реакция, агресията може постепенно да се превърне в начин за доказване на сила и принадлежност.

Не бих поставил всички непълнолетни под общ знаменател, нито бих предрешавал вината на конкретни лица, преди тя да бъде установена от съда. Наказателната отговорност е лична и трябва да бъде доказана поотделно за всеки обвиняем, включително с оглед на неговото психическо развитие и способността му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Нравственият и общественият анализ обаче не може да приключи с наказателното производство. Дори когато съдът установи индивидуалната вина, остава въпросът какво в средата е позволило подобно поведение да се формира, да остане незабелязано или да бъде насърчавано от групата. Ако се съсредоточим само върху строгостта на наказанието, но не изследваме причините, ще реагираме след трагедията, без да сме направили необходимото за предотвратяване на следващата.

Особено опасна е груповата агресия. В групата личното чувство за отговорност може да отслабне, защото всеки възприема действията си като част от общо поведение и започва да вярва, че отговорността се разпределя между всички. Така граници, които отделният човек вероятно не би прекрачил сам, могат да бъдат преминати под натиска на групата, стремежа към одобрение или страха да не бъде отхвърлен. Затова превенцията трябва да започва много преди първото тежко посегателство – още при системния тормоз, унижението, жестокостта към по-слабия, речта на омразата и демонстративното незачитане на правилата. Това са сигнали, които семейството, училището и компетентните институции не бива да омаловажават като обикновена детска пакост.

В този контекст как оценявате идеята за въвеждането на учебния предмет „Добродетели и религии“? Може ли той да бъде част от отговора срещу детската агресия?

Подкрепям по принцип възстановяването на по-ясната възпитателна функция на българското училище и намирам за важно, че идеята за предмета „Добродетели и религии“ получава подкрепата както на Светия Синод, така и на държавното ръководство. По актуално заявеното намерение той може да бъде въведен най-рано през учебната 2027/2028 г., след необходимото обществено обсъждане и подготовката на учебни програми, преподаватели и учебни пособия. Именно тази предварителна работа е решаваща, защото един подобен предмет не трябва да бъде въвеждан прибързано или просто като административна реакция след поредния случай на детско насилие. Ако бъде добре замислен, той може да създаде пространство, в което децата системно да разговарят за човешкото достойнство, съвестта, отговорността, справедливостта, прошката, уважението към различния и последиците от собствените си постъпки.

Не трябва обаче да възлагаме на един учебен предмет непосилната задача сам да разреши проблема с агресията. Добродетелите не се усвояват само чрез дефиниции, учебник или един час седмично. Те се изграждат чрез личния пример на родителите и учителите, начина, по който училищната общност реагира на унижението и тормоза, и последователността, с която обществото защитава своите нравствени и правни граници. Ако в часа говорим за уважение, а извън него детето всекидневно вижда, че грубостта носи популярност, безнаказаност или политически успех, възпитателното послание ще бъде обезсилено. Затова предметът може да бъде важен елемент от една по-широка политика, но не и нейна единствена замяна.

Необходимо е също ясно да разграничим религиозното образование от принудителното налагане на вяра. Светското училище не е място за прозелитизъм и държавата няма право да определя в какво трябва да вярва детето. Това обаче не означава религията да бъде изключена от образованието или представяна като нещо чуждо на културата ни. Без основни познания за християнството трудно могат да бъдат разбрани българската история, литературата, изобразителното изкуство и нравствените понятия, върху които в значителна степен е изградена европейската цивилизация. Същевременно познаването на исляма и на останалите религиозни традиции е необходимо за преодоляване на предразсъдъците и за изграждане на уважение към религиозния плурализъм.

Затова виждам смисъл в подход, който съчетава възпитанието в общочовешки добродетели с достоверно познание за религиите и осигурява реална възможност за избор в съответствие с убежденията на родителите и децата. Конфесионалното обучение по православно християнство или ислям и неконфесионалното познание за религиите имат различни задачи и не трябва да бъдат смесвани. От особено значение ще бъдат и хората, които преподават. Необходими са не просто формално квалифицирани учители, а личности с педагогическа подготовка, религиозна грамотност и способност да разговарят с децата без назидателност, страх и противопоставяне. Ако тези условия бъдат изпълнени, „Добродетели и религии“ може да допринесе не само за религиозната грамотност, но и за изграждането на онази нравствена устойчивост, която започва със способността да разпознаем в другия човек, а не противник, етикет или предмет на унижение.

Вие сте богослов, но преподавате „Религиозна радикализация“ в Академията на МВР. Как се съчетават богословието и националната сигурност?

Те се срещат при човека и неговата свобода. За да бъде разбрана религиозната радикализация, не е достатъчно да се познават само механизмите на сигурността. Трябва да се разбира религиозното съзнание – как се формира личната вяра, как възниква религиозната общност, как авторитетът се институционализира и при какви обстоятелства религиозният език може да бъде използван за оправдаване на принуда или насилие. Също толкова важно е да се прави разграничение между дълбоката религиозна убеденост и екстремизма. Силната вяра сама по себе си не прави човека радикал, нито консервативното богословско разбиране автоматично означава склонност към насилие. Радикализацията придобива опасни измерения там, където се отрича достойнството на другия, собствената религиозна истина се превръща в основание за принуда, а светът се разделя на абсолютни приятели и врагове.

Материята, която преподавам, е изключително деликатна, защото засяга не просто академични понятия, а личната вяра на човека, неговото възпитание, семейна среда и участие в религиозния живот на определено вероизповедание. Една необмислена преподавателска формулировка може да бъде разбрана като оценка не само на дадена доктрина, но и на самата личност на студента. Затова подхождам към аудиторията с особена отговорност. Между мен и студентите ми през годините се създаде силна емоционална близост, която разбирам като взаимно доверие. В аудиторията трябва да има среда, в която студентът може да зададе труден въпрос, да изрази съмнение или да говори за религиозната си принадлежност, без да се страхува, че ще бъде осмян или поставен под подозрение. Не целя да направя православния студент по-малко православен, мюсюлманина – по-малко мюсюлманин, или невярващия – формално религиозен. Моята задача е да ги науча да разбират религиозните процеси, да различават вярата от нейната идеологическа злоупотреба и да прилагат закона без предразсъдък.

По случая „Петрохан-Околчица“ вече сте давали интервюта, в които съзнателно избягвате широко употребяваното определение „секта“. Защо не приемате този термин?

В предишните си интервюта се стремях да разгледам общността чисто теоретично и обективно, доколкото това е възможно при развиващо се разследване и при наличие на множество противоречащи си сведения в публичното пространство. Съзнателно избягвах понятието „секта“ не защото отричам възможността дадена религиозна или квазирелигиозна общност да развие опасни характеристики, а защото думата е силно натоварена с отрицателна обществена конотация. В масовото съзнание тя почти автоматично означава опасна, престъпна, манипулативна или разрушителна организация. Когато бъде употребена, преди да са изяснени действителните убеждения, структурата, целите и практиките на общността, тя престава да бъде аналитична категория и се превръща в предварително произнесена присъда.

Самото понятие има своя история в социологията и религиознанието и първоначално невинаги е използвано с крайно отрицателното съдържание, което му придаваме днес. В съвременната публична реч обаче то до голяма степен е загубило своята описателна неутралност. Поради това предпочитам да говоря за ново религиозно движение, а когато конкретните белези го позволяват – за религиозна общност от затворен тип. Последното определение може да обозначава общност с ограничен достъп, силно изразена вътрешна йерархия, централно място на лидера и постепенно отслабване на връзките с външната социална среда. Наличието на някои от тези белези обаче не доказва автоматично престъпление, психическа принуда или злоупотреба. Това трябва да бъде установено чрез доказателства и компетентна експертиза.

В случая беше споменаван и будизмът. Може ли конкретна трагедия да бъде обяснявана чрез религиозното учение, към което определени лица твърдят, че принадлежат?

Необходимо е ясно да разграничаваме религиозното или духовното учение от начина, по който конкретен лидер или затворена група го интерпретира и прилага. Наличието на будистка литература, употребата на отделни понятия или личният интерес към тази религиозно-философска традиция не означават, че действията на конкретни лица произтичат от същността на будизма. Квалифицирането на едно ново религиозно движение трябва да се основава не върху неговата необичайност, малобройност или непопулярност, а върху обективно установими характеристики: начина на упражняване на авторитета, отношението към личната свобода, възможността членовете свободно да напуснат общността, наличието на психологическа или материална зависимост, отношението към семейството и външния свят и евентуалното насърчаване на незаконно или насилствено поведение.

За държавата водещият въпрос не трябва да бъде дали дадено убеждение изглежда странно или неприемливо за мнозинството, а дали в рамките на общността се нарушават законът, човешкото достойнство и основните права. В демократичното общество непопулярното убеждение също е защитено. Защитата престава там, където започват принудата, насилието и посегателството върху правата на други лица. Еднакво неприемливи са две крайности: държавата да остане безучастна при основателни данни за насилие, психологическа зависимост, незаконно въоръжаване или въвличане на деца, но и всяка затворена или нетрадиционна религиозна общност да бъде предварително обявена за престъпна само защото не се вписва в познатия модел на религиозен живот.

Случаят бързо се превърна и в политическа тема. Не показва ли това колко лесно религиозността може да бъде използвана за политически цели?

Именно това е един от важните изводи. Още преди да бъдат установени всички факти, религиозната квалификация беше употребена в политическия спор. Вместо да се изчака отговорът на въпроса какво действително се е случило, започнаха обвинения кой е допуснал съществуването на общността, кой е контактувал с нея и коя политическа сила носи отговорност за дейността ѝ. Така човешката трагедия рискува да бъде изместена от поредното партийно противопоставяне. Религиозният елемент е удобен инструмент, защото определения като „секта“ пораждат страх и силна емоционална реакция, а страхът лесно се превръща в политически ресурс.

Политизирането пречи и на компетентната експертиза. Когато политическата присъда вече е произнесена, от експерта се очаква само да я потвърди. Но задачата на науката не е да обслужва предварително създадена обществена версия, а да изследва фактите и да направи необходимите разграничения, дори когато те не удовлетворяват очакванията на едната или другата страна. Експертът не трябва да бъде нито защитник по подразбиране на всяка религиозна общност, нито неин обвинител. Неговата задача е да внесе яснота и да предложи решение, което едновременно защитава човешката свобода и обществения интерес.

А в международен план конфликтите в Близкия изток не доказват ли още по-категорично колко лесно религиозното убеждение може да бъде политизирано?

В Близкия изток взаимодействието между религия и политика е изключително сложно. Там религиозната идентичност е преплетена с историческа памет, етническа принадлежност, териториални спорове, държавни интереси, колониално наследство и продължителни геополитически конфликти. Ако обясним насилието единствено с религията, ще направим сериозна аналитична грешка. Но би било също толкова неправилно да отречем, че религиозният език може да бъде използван за мобилизация, легитимиране на политически решения и превръщане на конкретния противник в абсолютен враг.

Политизирането на религията настъпва, когато вярата престане да бъде път към духовно преобразяване и се превърне в идеология на властта. Тогава свещените текстове се четат избирателно, сложните конфликти се представят като космическа битка между добро и зло, а политическият компромис започва да изглежда като предателство към Бога. Когато една политическа кауза бъде обявена за пряко изражение на Божията воля, опонентът вече не е човек с различна позиция, а враг на вярата. Именно това е една от най-опасните форми на радикализация, защото придава абсолютна стойност на политическите цели и може да превърне насилието в привидно свещен дълг.

Наскоро излезе научната Ви монография „Свобода на вероизповеданието, държавност и обществена устойчивост“. Какво Ви подтикна да разработите тази проблематика?

Монографията обобщава дългогодишните ми научни, преподавателски и експертни занимания с отношенията между държавата и вероизповеданията. Тя произтича от убеждението ми, че свободата на вероизповеданието не е периферен въпрос, който засяга единствено религиозните общности. Начинът, по който държавата се отнася към вярата и религиозното различие, е показател за зрелостта на демокрацията, качеството на институциите и способността на обществото да съхранява вътрешната си устойчивост. В книгата представям своя авторска концепция за това как държавното отношение към религиозните общности и институции може да се развива по-устойчиво, демократично и институционално отговорно. Не предлагам механично разширяване на държавната намеса, а изграждане на предвидима политика, основана върху закона, професионалната експертиза и постоянния институционален диалог.

Обществената устойчивост не се постига чрез потискане на различията. Тъкмо обратното – тя зависи от способността на обществото да ги управлява в рамките на общия конституционен ред. Когато религиозните общности се чувстват несправедливо подозирани или административно пренебрегвани, се създават предпоставки за затваряне, отчуждение и загуба на доверие. Когато държавата не разполага с достатъчна компетентност и не реагира на реални рискове, тя допуска проблемите да се задълбочат. Затова поставям акцент върху ранната превенция, професионалната подготовка на държавните служители, взаимодействието между институциите и религиозните общности и ясното разграничаване между силната религиозна идентичност и действителната радикализация. Не всяко различие е заплаха и не всяка религиозна затвореност е екстремизъм, но всяка проява на принуда, насилие или посегателство върху човешкото достойнство изисква своевременна институционална реакция.

Самото заглавие на монографията свързва свобода, държавност и обществена устойчивост. Не влизат ли понякога тези понятия в противоречие?

Те не трябва да бъдат противопоставяни. Свободата на вероизповеданието не отслабва държавността, когато се упражнява в рамките на закона. Силната държавност не ограничава непременно свободата, когато се основава на правото, а не на административния произвол. Обществената устойчивост възниква именно от равновесието между тези две начала. В този смисъл монографията не е само теоретично изследване, а концепция за практически приложима държавна политика, при която Българската православна църква запазва своето историческо и традиционно място, останалите вероизповедания получават дължимото уважение и равна защита на свободата си, а държавата изпълнява своите функции компетентно, неутрално и последователно.

Държавата трябва да бъде неутрална, без да бъде безразлична, и силна, без да преминава към неоправдана намеса. Тя не може да предписва в какво да вярва човекът, да оценява богословската истинност на неговите убеждения или да го принуждава да се откаже от тях. Същевременно е длъжна да реагира, когато има конкретни данни за нарушение на закона, принуда, насилие или посегателство върху правата на други лица. Това е съществената граница между демократичната превенция и репресивното отношение към религиозното различие.

Вашето експертно мнение често е търсено при сложни казуси, свързани със статута на религиозни общности. Как подхождате към тях?

Вероятно значение има интердисциплинарният характер на професионалната ми подготовка. Религиозната общност не може да бъде разбрана само чрез административното ѝ досие или единствено чрез нейното богословско учение. Необходимо е едновременно да бъдат познавани религиозната доктрина, вътрешната структура на общността, приложимото право, обществената среда и възможните рискове за сигурността. Когато давам експертно мнение, се стремя първо да установя към коя област принадлежи конкретният проблем. Един въпрос може да бъде богословски, каноничен, правен, психологически или свързан със сигурността. Понякога той съдържа всички тези измерения, но те не трябва да бъдат смесвани. Богословската неприемливост на дадено учение не го прави автоматично незаконно, както и законната регистрация на една религиозна общност не означава, че всяко действие на представителите ѝ е предварително освободено от контрол.

Международната експертиза също е важна, защото свободата на вероизповеданието не се урежда единствено от националното законодателство. Тя е защитена от Европейската конвенция за правата на човека и от други международни актове. Практиката на Европейския съд по правата на човека изисква държавата да запазва неутралност и безпристрастност, но признава и задължението ѝ да защитава обществения ред и правата на останалите. Тъкмо намирането на този баланс е най-трудната, но и най-важната част от експертната работа.

Често говорите за религиозен плурализъм. Не влиза ли той в противоречие с традиционното място на Православната църква в България?

Не, ако правилно разбираме и двете понятия. Исто