Д-р Благовест Върбаков за Tribune.bg: При „Петрохан-Околчица“ вече говорим за механизъм, а не за версии

След брифинга на вещите лица – за религиозната свобода, деструктивната зависимост и отговорността на експертното мнение

• Несъгласието с едно експертно мнение е допустимо; превръщането му в основание за наказателноправни внушения е съвсем друг въпрос.
• Не всяка малка или нерегистрирана религиозна общност е заплаха – рискът започва при зависимост, контрол, насилие и деструкция.
  
• Случаят „Петрохан-Околчица“ показва как пасивната деструкция в една затворена общност може при определени условия да премине в активна.
• След експертизите версията за външна намеса вече не може да бъде поставяна на една плоскост с установеното от разследващите.

След оповестяването на новите експертизи по случая „Петрохан-Околчица“ разговаряме с д-р Благовест Върбаков за характера на затворените религиозни общности, границата между религиозна свобода и деструктивно поведение, ролята на държавните институции и сигнала, подаден срещу него заради негови публични коментари по случая.

Д-р Благовест Върбаков е доктор по богословие и магистър по национална сигурност. Преподавател е в Академията на МВР, където е титуляр на учебната дисциплина „Религиозна радикализация“. Научните и експертните му интереси са насочени към историята и сравнителното изучаване на религиите, свободата на вероизповеданието, религиозния плурализъм и превенцията на религиозния екстремизъм. В тези области участва в международни научни и експертни формати, включително с анализи и становища по въпроси, в които религията се пресича с правото и обществената сигурност.

Интервю на Екатерина Анева

Д-р Върбаков, срещу Вас беше подаден сигнал заради Ваши изказвания по случая „Петрохан-Околчица“, който Вие сам оповестихте публично. На какво според Вас се дължи той?

Не бих искал да превръщам този разговор в режим на обяснение или самоотбрана по повод на сигнала. В него се настоява за тежки правни квалификации заради оценки и изводи, които съм правил в няколко интервюта като специалист в областта, която преподавам и изследвам. Някой може да не е съгласен с мен – това е негово право. Но експертът не е длъжен да променя научната си оценка според това коя публична версия се възприема по-благосклонно.

При това случаят придоби значение, което отдавна надхвърли обичайното криминално събитие. По него ми беше поискано експертно становище и в международни организации и експертни формати, в които съм познат с работата си в областта на историята на религиите и свободата на вероизповеданието. Причината е разбираема – българското общество досега практически не се е сблъсквало с толкова драматична проявна форма на поведението на малка, силно затворена общност, завършила с подобен летален резултат.

Още преди оповестяването на комплексната експертиза определих структурата като секвестирана религиозна общност от източен тип с първоначална проявна форма на пасивна деструкция. Това е аналитична, а не наказателноправна квалификация. Секвестирането означава постепенно затваряне на общността спрямо външната среда, изграждане на собствена вътрешна йерархия, контрол върху информацията и нарастваща зависимост от авторитета на лидера. Пасивната деструкция може дълго да не приема формата на непосредствено физическо насилие, а да се проявява чрез изолация, психологическа зависимост и ограничаване на индивидуалната автономия.

Обикновено подобен процес не започва с насилие. Той може да започне с постепенно ограничаване на контактите с външния свят, абсолютизиране на авторитета на водача, контрол върху информацията и превръщане на несъгласието вътре в общността в морално, духовно или групово провинение. Именно затова пасивната деструкция често остава трудно разпознаваема отвън. В редица съществени направления оповестените впоследствие експертни заключения се пресичат именно с подобна характеристика.

Защо въпреки това избягвате широко употребяваното определение „секта“?

Защото в съвременния публичен език думата „секта“ е натоварена с толкова силна негативна конотация, че нейното произнасяне често предхожда анализа и практически се превръща в присъда. Исторически понятието „секта“ е свързано преди всичко със „следване“, „направление“, „школа“, а в класическата социология на религията с него се обозначават и малки общности, които се обособяват спрямо по-голяма религиозна традиция. Популярното му свързване с латинското „секаре“ – „отсичам, отделям“ – е по-късно етимологично смесване.

В публичното говорене обаче „секта“ отдавна не се възприема като неутрално научно понятие. То носи предварително внушение за опасност, манипулация, фанатизъм и дори престъпност. Именно затова съвременното религиознание предпочита по-неутралното понятие „нови религиозни движения“. То позволява първо да се опише произходът, учението, структурата, ритуалът и социалното поведение на общността и едва след това да се направи оценка дали в нея се наблюдават деструктивни процеси.

Самото възникване на малка религиозна общност, отделянето ѝ от друга традиция или нетрадиционното ѝ вероучение не представляват сами по себе си риск за националната сигурност. Това е част от демократичния принцип на религиозния плурализъм и от свободата на вероизповедание, защитена както от основните международни актове за правата на човека, така и от българската Конституция и законодателство. Проблемът започва не при различието, а когато се появят принуда, крайна зависимост, злоупотреба с авторитет, насилие или посегателство срещу основни права.

А ако подобна общност не е регистрирана по Закона за вероизповеданията?

Това само по себе си не я прави незаконна. Българският законодател не изисква всяка религиозна общност задължително да придобие статут на юридическо лице. Конституционният съд също последователно е отстоявал разбирането, че свободата на религиозно сдружаване не може да бъде поставена в зависимост от подобно предварително разрешение.

Регистрацията има друго предназначение – чрез нея общността придобива юридическа правосубектност, може да притежава имущество, да участва в гражданския оборот, да има формализирано представителство и да се ползва от онези законови възможности, които държавата предоставя на регистрираните вероизповедания. Следователно липсата на регистрация не може автоматично да бъде превръщана нито в доказателство за незаконност, нито още по-малко за религиозен екстремизъм.

След трагедията се чуха критики и към МВР и ДАНС. Трябвало ли е институциите да разпознаят по-рано подобен процес?

Много лесно е след една трагедия да се посочи определена институция и със задна дата да се постави въпросът защо не е разпознала или предотвратила навреме даден процес. Когато обаче става дума за религиозна радикализация и екстремизъм, особено в работата на структури като ДАНС и МВР, материята е изключително сложна и многопластова. Подготовката на специалист в тази област не може да се изчерпи само с познания по богословие. Необходими са сравнително религиознание, история и социология на религиите, подготовка в областта на националната сигурност и правото, а в немалко случаи и задълбочено разбиране на психологията и вътрешната динамика на затворените групи. Това е интердисциплинарна експертиза, която се изгражда с години последователна подготовка, наблюдение и изследователски опит.

Тук е необходимо да се направи и още едно важно разграничение. Религиозната радикализация, религиозният екстремизъм и деструктивното поведение не са синоними. Радикализацията е процес и сама по себе си не означава задължително престъпно или насилствено поведение. Човек или общност могат да възприемат все по-крайни религиозни убеждения, без непременно да преминат към насилие. Екстремизмът вече предполага значително по-висока степен на противопоставяне на утвърдения обществен и правен ред, докато деструкцията се разпознава най-вече по конкретните последици за личността, групата или околните. Ако смесваме механично тези понятия, лесно можем да превърнем всяка необичайна религиозност в подозрение за заплаха.

Именно затова в България специалистите, способни едновременно да разчитат религиозната доктрина, процесите на радикализация и техните правни и сигурностни измерения, действително не са много. Не бих сочил с пръст нито МВР, нито ДАНС. По-важният въпрос е как този експертен капацитет постепенно да бъде развиван.

Случаят идва и непосредствено преди началото на поредния ми лекционен курс по „Религиозна радикализация“ в Академията на МВР. От учебна и изследователска гледна точка той е изключително показателен, защото позволява практически да се онагледи какво означават пасивната и активната деструкция на една религиозна общност и как при определени предпоставки едната може да премине в другата. Разбира се, при академичния анализ трябва винаги ясно да се отделят установеният факт, работната експертна хипотеза и медийната интерпретация.

Как оценявате брифинга и представянето на комплексната експертиза от Росен Йорданов?

За мен най-съществено остава съдържанието. Става дума за комплексна съдебно-психологична, психиатрична, сексологична и теологична експертиза. Огласеното за вътрешната йерархия, различните степени на информираност, силното влияние на лидера и липсата на установени данни за външна намеса съществено променя публичната картина на случая.

Що се отнася до поведението на Росен Йорданов – експертът трябва в максимална степен да запази самообладание. В този смисъл изпускането на нервите и прекалено острият тон на моменти не са професионален модел, който бих препоръчал. От друга страна, в залата имаше видимо изострено напрежение, постоянно апострофиране и силни емоции, което позволява човешки да се разбере защо реакцията му на моменти беше толкова остра. Това обаче не отменя принципа, че именно в подобни моменти експертът трябва да се стреми към максимално спокойствие.

Аз самият през цялото време съм се стремял изказванията и експертните ми оценки по този случай да бъдат балансирани и лишени от лично пристрастие. Не изпитвам удовлетворение от това, че част от по-ранните ми анализи намират опора в експертизите – говорим за шест загубени човешки живота. Но след оповестеното не виждам и основание да се отказвам от същностната част на своите научни оценки.

Един от вещите лица е проф. Иван Желев, когото Вие познавате от години. Какво е мястото на теолога в подобна експертиза?

Познавам проф. Иван Желев повече от двадесет години. Той беше мой преподавател в Богословския факултет на Софийския университет по Нов Завет и е утвърден новозаветен библеист. Познавам добре и работата му по проблематиката на новите религиозни движения. Още като директор на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет той беше сред инициаторите за създаването на Центъра за проучване на нови религиозни движения, а аз самият дълги години съм бил част от тази експертна група. Центърът работи в международна научна среда, организира научни форуми и системно изследва именно нови религиозни движения, техните учения, структура и възможните прояви на деструктивно поведение.

Участието на теолог в подобна експертиза следователно не е декоративно. Когато една затворена общност използва понятия като „лама“ и „гуру“, изгражда сакрализирана йерархия и съчетава елементи от различни религиозни традиции, този религиозен език трябва да бъде професионално разчетен. В международните изследвания по сектология се среща и много по-директна терминология – „сектантско поведение“, „култова зависимост“, „гуруизъм“, „деструктивна общност“. Аз като религиовед предпочитам по-неутрални понятия, защото те оставят повече пространство за анализ, преди да бъде направена оценката.

На брифинга прозвуча и терминът „ламаизъм“. Как го разбирате и къде в този контекст се появява шаманизмът?

„Ламаизъм“ е по-старо название за тибетския будизъм, което днес академичната литература използва значително по-предпазливо. Тибетската и по-широката хималайска религиозна среда обаче исторически са много сложни. В тях присъстват будистки тантрически традиции, по-стари местни вярвания, Бон и практики, които антрополозите определят като шамански. Това не означава, че всички те са едно и също, но между тях през вековете съществуват взаимодействия и взаимни влияния.

И точно тук сексуалността не бива да бъде разглеждана като маловажен или напълно страничен детайл. Антропологическите изследвания на редица шамански култури показват отчетливо присъствие на еротична и полова символика – символични бракове на шамана със свръхестествено същество, ритуализирани отношения между човека и духа, мотиви на плодородието, промени или преобръщане на половите роли, а в определени традиции и съвсем ясно изразен ритуален еротизъм. Разбира се, не може това да бъде генерализирано за целия шаманизъм, който включва огромно многообразие от културни прояви.

В тази връзка е интересен и Жорж Батай. Той не е теренен антрополог на шаманизма в тесния смисъл, но неговите изследвания върху еротизма, сакралното, жертвата и трансгресията оказват сериозно влияние върху антропологичното и религиоведското мислене. За Батай еротизмът не е просто сексуален акт, а преживяване, което може да прекрачва границата между профанно и сакрално, между забрана и нейното ритуално преодоляване. Именно тази перспектива е полезна и когато религиоведът анализира явленията на ритуалния и шаманския еротизъм.

Тук обаче трябва да направя една много важна уговорка. Наличието на сексуални практики само по себе си не доказва нито шаманизъм, нито тантрическа религиозност. Религиоведът трябва да търси система от взаимно свързани белези – използвана терминология, ритуал, символика, образ на водача, религиозно учение и най-вече начина, по който самата общност обяснява и легитимира тези действия.

Това е важно и за конкретния случай само дотолкова, доколкото експертизата установява определени религиозни представи и сексуални практики вътре в самата общност. Ако водачът е възприеман като „лама“ или гуру, ако около него е изграден сакрализиран авторитет и едновременно с това сексуалността има особено място във вътрешния живот на групата, религиоведът не трябва предварително да разделя тези обстоятелства в напълно несвързани категории. Трябва да се изследва дали сексуалността е получила религиозна, идеологическа или ритуална легитимация вътре в самата общност.

Това, разбира се, по никакъв начин не означава, че сексуалното насилие е присъщо на тибетския будизъм или на шаманизма. Подобно заключение би било научно недопустимо. На пръв поглед тази подробност може да изглежда второстепенна, но всъщност тя допълва анализа на поведението на лидера, който в общността е възприеман с характеристики на „лама“ или гуру. При затворените групи именно сакрализирането на личността на водача понякога позволява негови собствени действия да бъдат представени пред последователите не като личен произвол, а като част от някакъв по-висш ред.

Казахте, че първоначално виждате пасивна деструкция. Как тя може да премине в активна?

Пасивната деструкция може да съществува продължително време. Групата се затваря, лидерът концентрира авторитет, информацията се контролира, външният свят все по-често се възприема като заплаха, а индивидуалните решения постепенно се подчиняват на вътрешната йерархия. Външно подобна общност може дори да не изглежда непосредствено опасна.

Преходът към активна деструкция настъпва, когато се появят вътрешни или външни фактори, които поставят под заплаха или самото съществуване на общността, или авторитета на нейния лидер. Това може да бъде напускане на членове, разкриване на компрометиращи обстоятелства, финансов срив, разследване, загуба на обществена подкрепа или опасност сакрализираният водач да загуби своята неприкосновеност. Тогава натрупваната дотогава пасивна деструкция може да се активизира и системата да реагира разрушително.

Именно затова случаят „Петрохан-Околчица“ е толкова важен за изучаване. Не за да бъде създадена обществена подозрителност към всички нетрадиционни религиозни общности, а за да разберем при какви конкретни условия една затворена структура може да премине границата между свободно религиозно убеждение и деструктивна зависимост.

След всичко, което беше оповестено, какво според Вас все още остава недоказано?

Доста неща и това трябва честно да бъде казано. В публичната среда много лесно една силно вероятна експертна реконструкция се превръща в категорична присъда, още преди процесуално да са изяснени всички обстоятелства. Експертизите очертават определен механизъм, дават сериозна основа за редица изводи и вече позволяват някои от по-ранните публични версии да бъдат оценени много по-критично. Но това не означава, че всяка подробност от последните дни е окончателно доказан факт.

Продължават да съществуват ситуационни и фактически въпроси, които трябва да бъдат изяснени от разследването. И тук именно се вижда разликата между експертния анализ и сензацията. Научната и процесуалната коректност изискват да не превръщаме степента на вероятност в абсолютна сигурност. Когато доказателството позволява да кажем „най-вероятно“, експертът няма право да го замени с „безспорно“ само защото последното звучи по-впечатляващо.

За мен това е особено важно и като преподавател. Курсантите и студентите трябва да бъдат обучавани не просто да разпознават определени модели, а и да разбират границите на експертното познание. Понякога професионализмът се проявява не само в това какво можеш да кажеш, а и в това да знаеш какво все още не можеш да твърдиш категорично.

Променя ли брифингът отношението Ви към сигнала срещу Вас?

Не гледам на случилото се като на лична победа над когото и да било. Това би било неуместно. Но след представянето на експертизите трудно може да се поддържа тезата, че професионалните ми оценки са били произволни или лишени от научна основа. В редица съществени пунктове процесуалните експерти достигат до характеристики, които съм посочвал по-рано, при това с доста по-предпазлив език.

Не възнамерявам затова да влизам в режим на оправдания. Моите изказвания са експертни и са направени в област, която изследвам и преподавам. Това, че някой не е съгласен с тях, е негово право, но несъгласието не поражда задължение експертът да се съобрази с предпочитаната от някого версия.

Има обаче и един по-общ въпрос, който надхвърля моя конкретен случай. Сигналът е законен инструмент и всеки гражданин има право да сезира компетентните институции. Това право не бива да бъде поставяно под съмнение. Но би било опасно, ако самото подаване на сигнал започне да се използва като средство за дисциплиниране на научно или експертно мнение само защото това мнение е неудобно за някого.

Границата трябва да бъде ясна. Експертът носи отговорност за добросъвестността, професионалната аргументация и точността на своите думи. Той трябва да може да защити методологията и изводите си и, разбира се, да ги коригира, когато новите факти го налагат. Но не носи отговорност за това дали неговият научен извод удовлетворява всички страни в един обществен спор.

Ще продължа да говоря по тези въпроси така, както съм го правил и досега – с ясно разграничаване между установен факт, научна хипотеза и лична оценка. Експертът не е длъжен да бъде удобен. Длъжен е да бъде професионално отговорен.

Ако трябва да изведете един основен урок от случая „Петрохан-Околчица“, какъв би бил той?

Че една демократична държава трябва едновременно да умее да защитава религиозната свобода и да разпознава навреме онези процеси, при които свободното убеждение постепенно се превръща в зависимост, контрол и деструкция. Тези две задачи не си противоречат. Напротив – именно защитата на религиозния плурализъм изисква да правим ясна разлика между необичайната или непопулярна религиозност и поведението, което накърнява автономията, достойнството и правата на човека.

Случаят „Петрохан-Околчица“ показва и нещо друго – подобни процеси рядко започват с видимо насилие. Те могат дълго да се развиват като затваряне на общността, сакрализиране на водача, контрол върху информацията и постепенно подчиняване на личната воля. Затова превенцията не може да се свежда само до действията на службите след възникването на непосредствен риск. Необходима е експертиза, която съчетава религиознание, национална сигурност, право и познание за груповата динамика.

И най-сетне, този случай трябва да ни направи по-внимателни и в публичното говорене. Не всяка малка религиозна общност е „секта“, не всяка радикализация води до насилие и не всяко необичайно вярване е заплаха. Но когато се появят зависимост, злоупотреба с авторитет и деструктивни механизми, обществото и институциите трябва да умеят да ги разпознаят. Тъкмо в тази способност да различаваме, а не да заклеймяваме, се състои зрелият подход към религиозната свобода и сигурността.