Дали министър Демерджиев прозря, че закриването на спецправосъдието бе грешка

„Никога нашата граница не е била охранявана по-добре“ - това шокиращо твърдение повтаря от седмица служебният вътрешен министър Иван Демерджиев. МВР успявало да се справи, изградени били десетки КПП-та, правело се всичко необходимо трафиканти и нелегално преминаващи през страната да бъдат залавяни, за да няма вторична миграция на Запад, опитва да обоснове думите си Демерджиев. „Това не е мой личен приоритет и проблем, а национален, всяка институция в рамките на пълномощията си е длъжна да помогне“, добавя министърът.

Има ли разминаване между реалността и твърденията на МВР-министъра Демерджиев?

На първо място, няма как думите му да не шокират на фона скорошния, още парещ, отказ България да бъде приета в Шенген заради несправяне с мигрантската вълна. А също и на фона на стотиците и дори хиляди мигранти от Азия, Близкия Изток и Северна Африка, влезли нелегално в страната, включително през последните дни и седмици. Ако думите на Демерджиев са истина, то значи въпросните мигранти са минали през най-добре охраняваната някога българска граница?! На кое да вярваме и българите, и европейците – да вярваме ли, че на границата сме „топ“, макар че по думите на служебния министър за 10 години не била изградена необходимата инфраструктура на 110 км от българо-турската граница, а 2000 гранични полицаи били освободени от работа и „България се е оказала разграден двор“.  

Никой не упреква Демерджиев за днешното състояние на граничната бразда с Турция, нито за състоянието на МВР. Нито пък смята, че някой може да реши проблемите без бюджет, без редовен кабинет и действащ парламент. Слава Богу, този път министърът не отвори дума за героизма на загиналите полицаи в противодействието на мигрантската вълна. За тези, които си отидоха без време най-вече, защото не бяха добре направлявани, обучени и оборудвани. Добре е да хвалиш подчинените си, действа стимулиращо. Още по-добре е да решаваш проблемите им, да гледаш напред, а не да оправдаваш несвършеното, прехвърляйки вини и отговорности на опонентите си. И да признаеш, че от реформа се нуждае не само съдебната система, но и МВР, и службите, и държавата.

Правилно е прозрението на Демерджиев, че решението на мигрантския натиск не е по силите единствено на вътрешното министерство и че в него трябва да се включат всички институции, които имат отношение към проблема. Дано е узрял за това, въпреки че от май 2021 г. като член в четвърти служебен кабинет на президента Румен Радев (служебен зам.-министър, министър на правосъдието и втори път министър на вътрешните работи), се е изявявал по-скоро като разединител на МВР с прокуратурата – с институцията, с която по закон работи като скачен съд. Нима той не бе сред поддръжниците на закриването на специализираното правосъдие?

Как сега Демерджиев вижда участието на другите институции в противодействието на нашенската, но и на международната организирана престъпност? Всяка институция ли трябва поотделно да допринесе нещо или всички да работят съвместно - всяка в рамките на своите компетенции. Дали Демерджиев е прозрял и това, че т.нар. голям успех на „Промяната“ - закриването на спецпрокуратурата, бе грешка? Особено що се отнася до противодействието на организираната престъпност, в т.ч. транснационалната (каквато впрочем е и нелегалният трафик на мигранти). Подобен трафик обичайно се организира от един-двама лидери и се осъществява от престъпни групи и мрежи на територията на всяка транзитна държава. Организацията е сложна, „гастрольорите“ в този бизнес са изключение и бързо биват разкривани.

Спецпрокуратурата не работеше сама срещу организираната престъпност, а съвместно и екипно с органите на МВР, с ДАНС, с други служби и държавни органи. Успехите бяха общи. За това време опитни служители разказват, че в работата им срещу организираната престъпност всяко следствено действие не само се съгласува, но се планира и извършва съвместно. Основната роля и отговорност на прокуратурата в този процес е контрол на законността при събиране на доказателства, така че да са годни за представяне в съда. Известно е, че спецпрокурори и разследващи полицаи работеха в тясно сътрудничество и взаимодействие с почти всички национални съдебни и полицейски органи на партньорски държави, на съседите ни, с международни институции като Евроджъст, Европол и др. 

Обменът на информация бе важно средство за бързо разкриване на организирана престъпна дейност у нас и в други държави. По конкретни разследвания се сформираха съвместни екипи за разследване с участието на български прокурори и полицейски служители. Търсеха се организаторите на международните канали за трафик, които нерядко получаваха възмездие ако не в България, то в друга европейска държава. Нелепо е днес да се хвалим със задържането на треторазрядни трафиканти и залавянето на камари нелегални мигранти, докато организаторите на каналите бързо сменят разкритите участници в мрежите с други „свои служители“ и трафикът продължава. Нали желаещите да отидат на Запад са милиони, а печалбите - огромни.  

Факт е, че след закриването на спецправосъдието се наложи трайна тенденция на спад в разкриването на организирани престъпни групи за трафик на хора. Статистиката ясно показва това. Рязко са намалели образуваните досъдебни производства, както и осъдените за участие в тази престъпна дейност. Лошото е, че има изгледи тенденцията да продължи, заради липсата на взаимодействие на органите, призвани да се борят с незаконния трафик, а нерядко заради отказ дори за контакт между тях. Най-вече с прокуратурата, чиито правомощия са конституционно установени - да образува досъдебни производства, да ръководи разследванията, упражнявайки надзор за законност на следствените действия, да привлича към наказателна отговорност лицата, за които са събрани достатъчно доказателства от МВР и специалните служби, да защитава обвиненията пред съда на три инстанции.

Донякъде Демерджиев е прав, че в родното законодателство властва прекомерния либерализъм. Но дали така искат партиите на „промяната“, която все повече изглежда като подмяна? Привилегированото положение, в което често се намират престъпниците у нас, поражда и разбираемо гражданско недоволство. Често то е спонтанно, защото е емоционален отзвук от извършено тежко престъпление.  

Абсолютно несъстоятелно е обаче Демерджиев да напада прокуратурата за това, че сключвала споразумения за условни присъди с обвиняемите.

1. Това далеч не отговаря на истината. Често тези споразумения предвиждат и ефективни наказания, макар и занижени, както е предвидил българският законодател, не прокуратурата;

2. Споразуменията не се налагат от прокурор, а се одобряват от съда след обстойна проверка на всички материали по съответното дело и на предложеното споразумение. Практика, за която отново припомниха от държавното обвинение;

3. Не винаги споразуменията са факт, има не малко случаи, в които е налице отказ. Дали ще се сключи споразумение или не зависи от съда, който преценява тежестта на извършеното престъпление, нанесените вреди, доказателствата и др.  

Демерджиев, който доскоро бе действащ адвокат, много добре знае, че споразумението като правен институт отдавна се прилага в съдебната практика на различни държави, включително и у нас. Допустимо е за определени престъпления, основава се на доброволно признаване на вина, изисква одобрение от съда и има последици на осъдителна присъда, която влиза в сила незабавно. То дава възможност значително да се скъси времето от извършване на престъпно деяние до налагане на наказание. Пести усилия и обществени средства за водене на дългогодишен съдебен процес. И само по себе си не подхранва чувството у хората за липса на справедливост. Да си припомним случаите с групи телефонни измамници, които приеха условието на прокуратурата да изтърпят ефективни присъди, макар и по-леки, но и да върнат парите на пострадалите още преди сключване на споразумението.

Не е нужно министърът да хвали непременно вложените усилия на своите подчинени (заради его или в подкрепа на следвана от него политическа цел), а да организира работата им така, че да бъдат постигнати резултати. За да не изглежда ведомството като бегач, който напряга всички сили да постигане на рекорд, но се оказва, че тича на място. Демерджиев сам знае пътя за реализиране на националния приоритет – спирането на мигрантския натиск с общи усилия на институциите.

Просто е, познато е, друг начин няма. Няма и време за протакане. От това зависеше вчера, зависи и днес, европейското бъдеще на България. А то е  по-важно от бъдещето на една или друга политическа сила или на която и да е власт.