Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
English

Новини, анализи, мнения - Tribune.bg

Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Добрата и лошата новина за Русия

Мнения

Добрата и лошата новина за Русия

д-р Мартин Табаков, коментар специално за Tribune.bg

Предстоящата среща между Джо Байдън и Владимир Путин е подходящ повод ролята и значението на Русия в международните процеси да бъде преосмислена. Последното е редно да се направи, вземайки се предвид нейните недостатъци и предимства от актуално естество.

Представата за Русия, чисто и просто, трябва да бъде рефрешната.

Руската Федерация днес е по-силна от бледия призрак, изпаднал в клопката на хаоса и разпада от 90-те години на миналия век, но така и не успява да си възвърне статута на световна сила, какъвто тя притежаваше в периода на Съветския съюза. В този смисъл, Москва е разкъсвана между глобалното си минало и регионалното си бъдеще.

Това се дължи на причини от различен характер.

Основната такава, която лимитира реабилитацията на Руската Федерация, са може би пречките пред развитието на човешкия капитал в страната. Добре известно е, че потенциалът на индивида се реализира в най-голяма степен, когато биват посрещнати две условия: свободна среда и справедливо заплащане. За целта обаче е полезно наличието на демократична политическа система, развитието на каквато стандартно не е приоритет за руските властите. А когато системата не насърчава, а възпрепятства талантите на човека, от това страда не само той, не само общото благо, но и БВП-то на страната.

Явно обаче е, че руските стратези по традиция са приели, че са готови да жертват част от жизнения стандарт на населението си, ограничавайки приложението на свободата, срещу което да минимализират потенциалните рискове пред държавата (като този тя да се разпадне, било под външен търговски или политически натиск, било под вътрешен такъв поради икономическите дефицити и дисбаланси в самата държава). В Русия свободата е преди всички философски конструкт или литературна невроза, а не компонент за обществено достояние; руската свобода може да „живее” само под корицата на книгата или под похлупака на ковчега.   

Но ако икономическият растеж е възможен и без демокрацията и нейните аксесоари като свободата (Япония след Втората Световна война, днешните Китай и Виетнам), то пречка за БВП е корупцията. Именно корупцията е другата основна причина, поради която Русия е възпрепятствана да бъде световна сила. И тук не става дума за някакви съображения от естетически или пропаганден характер, извадени от услужлив американски тинк-танк, а за тъкмо прагматични такива: корупцията е сред основните цитирани причини, поради които Русия не е атрактивна дестинация за преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ), въпреки че природно-ресурсното ѝ богатото е изключително подходящо за такива. Специфично за източниците на ПЧИ в Русия е това, че те често идват от държави с офшорни зони или такива, в които са налице големи руски диаспори (т.напр. за 2019-та година почти 31% от ПЧИ в Русия са дошли от Кипър, а други 6.2% - от Обединеното Кралство).   

Ентусиазмът за инвестиране в Русия обаче отслабва дори и от Китай, който обикновено вижда в корупцията възможности, а не рискове (руско-китайската симбиоза, състояща за от природни ресурси и оръжие срещу пари, е един от предикатите на международните отношения днес). Но през последните години ПЧИ от Пекин към Москва намаляват (според някои оценки с над 2 пъти), въпреки че Китай продължава да бъде източник за инвестиции и заеми за основните енергийни проекти на Москва в Азия (тези на Арктика в Ямал; тръбата „Силата на Сибир”, плюс евентуалното й продължение към Китай).

От години насам Китай, Бразилия и Индия пък изпреварват Русия като реципиенти на ПЧИ в БРИКС (покрай пандемията от Ковид – 19 Пекин задмина и Вашингтон през 2020-та година по този критерий). Разбира се, климатът за инвестиране в Руската Федерация се усложнява допълнително от налаганите систематично санкции от Запада.   

Наред с тези неудобства, руската икономика продължава да бъде такава на XX-ти век, изключително зависима от износна на природни ресурси (по традиция между 1/3 и 1/2 от приходите в бюджета на Руската Федерация идват от продажбата на петрол, природен газ и паралелни продукти). А колкото повече метали като медта и лития започнат да заместват въглеводородите като източник за отопление и движение в организацията на бъдещите икономики, толкова повече затруднения ще среща руската такава. Но все още е рано за този разговор.

Русия винаги е мислела (и продължава да го прави) рисковете за себе си като идващи отвън – от инвазиите на Наполеон и Хитлер в миналото, през разширяването на НАТО на изток последните десетилетия до т.нар. „цветни революции” днес (като най-емблематичен пример за които руските власти сочат събитията в Украйна през 2013 - 2014-та година; за най-пресен пък - идването на власт в Армения на Никол Пашинян през 2018-та година). Затова и разполагането на американски системи за противовъздушна отбрана в Полша и Румъния провокират остро неодобрение в Москва, а събитията в Украйна от април тази година показват, че Руската Федерация е готова да действа не реактивно, а превантивно, когато става дума за държави, които тя асоциира с националната си сигурност.

В същото време обаче реалните рискове пред страната и причините, поради които тя има регионално, а не световно значение, се намират не в геополитическоро ѝ съседство, а в самата нея: корупцията, която винаги ще храни по-добре бюрокрацията, отколкото семействата, и от която преките чуждестранни инвестиции бягат. Ограниченията пред човешкия капитал и отказът от развиване на икономика от XXI-ви век също. Последните две правят руския човек заложник не на своите таланти, а на непотизма. При това тук дори не толкова дефицитът на свобода, колкото този на справедливост подкопава възможностите на руснака да облагородява себе си и обществото си със своя труд.    

На този фон обаче Руската Федерация продължава да има сериозен военно-промишлен комплекс и собствени природни ресурси (липсата на такива е структурен проблем за геополитическите амбиции на Китай). Русия разполага и с идеология, която често, бивайки смесена с пропаганда, успява да ѝ спечелва острови на симпатия зад това, което Москва възприема като вражески линии. Русия води прагматична икономическа дипломация, която ѝ спомогна да си възвърне позиции в Близкия Изток и цяла Африка, както и успява да се възползва от някои по-мудни движения на външната политика на ЕС (като ситуацията в Украйна).    

Въпреки това обаче не Русия, а Китай ще бъде големият геополитически конкурент на САЩ през настоящето столетие. Въпреки че Пекин няма някои от аргументите на Москва (военно-промишлен комплекс като руския, нефт и газ, годна за експорт пропаганда) и споделя някои от дефицитите на Москва (липсата на демокрация и апаратният произвол срещу обществото), то Китай има сериозни аргументи в своя полза: това са системният икономически растеж и средната работна заплата.

По отношение на първото, китайската икономика е най-бързо растящата от 4-ри десетилетия насам. Годишният икономически растеж от между 6 и 7% през последните няколко години на Пекин е направо скромен спрямо този от около 10% в периода от 1980-та до 2005-та година. А по отношение на второто, средната работна заплата в Поднебесната империя се е увеличила между 14 и 15 пъти от 2000-та до 2020-та години (от 83 долара на 1225 долара; за сравнение, в края на декември месец миналата година средната заплата в Руската Федерация е около 667 долара). Разказът за икономическия растеж и средната работна заплата в Китай е такъв за това как не само Китай като държава, но и китайците започват да имат пари.

Една от тектоничните промени, които касаят не просто Китай и Азия, но изобщо провокират промяна в подпочвените води на международните отношения, е тази, че в последните две десетилетия средната класа в Китай е нараснала от 3% на малко над 50% от населението на страната (макар повечето от този процент, 34.6%, да са в долните нива, а 16.1% от него да са в горните етажи на амплитудата на средната класа). Според данните на сайта за статистика Statista пък ако през 2002-ра година 80 млн. китайци са отговаряли на критериите на средната класа, то през 2020-та година те вече са 700 млн. Когато за две десетилетия над 600 млн. граждани на една държава започнат да могат да харчат от 10 до 50 долара на ден, това няма как да не доведе до промени, които касаят не само страната на въпросните хора, но и международната констелация изобщо.

Добавете към последното и това, че от 2017-та година насам китайската икономика е най-голямата според паритета на покупателната способност (ППС, за 2020-та година БВП на Пекин е 18,5% от световния, а този на Вашингтон – 16%). Отново според ППС военният бюджет на САЩ е на стойност 778 млрд долара, този на Китай – 604 млрд, а на Русия – 200 млрд; за сравнение, в номинални стойности американският военен бюджет е 778 млрд долара, китайският - 252 млрд, а руският - 61/62 млрд.). 

Въпреки че има още много какво да се желае от средната класа на Китай, страната става все по-платежоспособна. Не е случайно това, че най-амбициозният геополитически проект – този на Новия път на коприната – е иницииран именно от Пекин. Във въпросната държава продължава да няма политическа свобода, но започва да се появяват наченките на икономическата справедливост (при все, че е изключително цинично да се говори за такава, на фона на принудителния труд, който, въпреки отричането на китайските власти, съществува в страната). Тази евентуална икономическа справедливост в Китай и платежоспособността на държавата спрямо другите страни е ключовата разлика с Руската Федерация, поради която именно Пекин, а не Москва ще бъде основният конкурент на Вашингтон в непосредствения хоризонт.

Подобна равносметка едва ли ще се приеме еднозначно в Русия.  Добрата новина за Кремъл е, че светът няма да еднополярен (и като такъв, доминиран от САЩ). Лошата е, че в задаващият се биполярен свят Русия няма да е едната от двете световни сили. Като утеха за Москва може да послужи това, че в този биполярен свят Руската Федерация има всички аргументи да бъде най-влиятелната регионална сила. Като жест спрямо Москва международните отношения през XXI-ви век могат да бъдат определени най-много като свят на две плюс едно, чийто сбор не прави три (САЩ и Китай, плюс Русия).

***

д-р Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.   

 


Топ новини

виж още

Актуална тема

Мрежата

виж още