Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
English

Новини, анализи, мнения - Tribune.bg

Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Добре ли е да се завърнат патриотите?

Мнения

Добре ли е да се завърнат патриотите?

Снимка:

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Преди не много време като нежен воал през медийното пространство в един и същи ден преминаха две новини: Жан Виденов се връща в политиката с нов комунистически проект и патриотите се обединяват отново. Заради народната амнезия не само Виденов, ами Луканов и Тодор Живков щяха да се върнат в политиката, стига да бяха живи.

НОВИ ЛИЦА: Жан Виденов ще прави партия, обяви БСП за безнадеждна

Въпрос на време, въпрос на дистанция. Въпрос на тотална липса на исторически инстинкти. Що се отнася до патриотите, там нещата са по-различни.

Един от неизброимите пороци на ужасяващото и (слава Богу!) краткотрайно 45-о Народно събрание беше отсъствието на патриотична формация или коалиция в него. Защо отсъствието на патриоти от парламентарния живот навява чувство на недовършеност? Защото патриотичните политически субекти внасят идеологическа свежест в перфидната атмосфера на политическия живот. Съвременните партии отдавна не са изразители на интересите на определени социални прослойки, нито пък са идейни кръжоци от съмишленици. Съвременните партии са корпорации с предмет на дейност „упражняване на власт“, които играят по едни и същи правила, приели са една и съща система за своя жизнена среда и на едно не много дълбоко равнище на практика са еднакви. Всички са за либерална демокрация, за многопартийна парламентарна система с разделение на властите. Оттук нататък се съревновават единствено как избирателят да бъде убеден, че един кандидат ще се справи по-добре от друг при изпълнението на една и съща задача – икономически растеж, социална справедливост, благоденствие и сигурност. Всички (с изключение може би само на В. Сидеров и Копейкин) поне на думи изповядват евроатлантическа лоялност. Истински дебат Европа/Евразия не се е състоял, може би защото няма единно мнение по въпроса що е то „Евразия“ поне в историческо и културно отношение – едни си мислят, че е Русия с още няколко държави, чиито имена завършват на „-стан“, други все още провиждат Византия от Босфора на изток, в богатата Анатолия и Плодородния полумесец, нищо че от векове там са мюсюлманите. Говорим за нас, простите граждани, нали? Специалистите са нещо друго.

Най-сетне всички „модерни“ политици, въпреки мимолетните си проблясъци на патриотично лицемерие преди последните европейски избори, когато това беше актуално, са космополити и вярват в „глобалното село“, а оттам и в социалната държава, нищо че двете комай нямат нищо общо. Всички вярват в глобалните ценности, сред които най-блестящи са толерантността към всевъзможни естествени и изкуствени малцинства и мултикултурализмът.

Иначе казано, еднаквите по същество партии пак ни връщат в добрата стара притча за автобуса: автобусът е един, един е и маршрутът (от точка А до точка В, тоест от мрачното национално минало към светлото глобално бъдеще) и остава само да видим кой е по-добър шофьор, кой няма да открадне нафтата или да заспи на волана, пиян и нашмъркан.

В това формално съревнование еднаквите партии неизбежно прибягват до компромати, клевети, очерняне, хулене и разгаряне на взаимна непоносимост до такава степен, че след изборите не могат да се гледат, не могат да си говорят или поне от приличие не могат за известно време, необходимо на народната амнезия да изтрие всеки спомен. После, както се казва: „интереса клати феса“.

Патриотите пò не са така. Те изповядват консервативното убеждение, че по-малките общности са по-адекватни от по-големите; че най-адекватната общност е семейството, а най-голямата адекватна общност е нацията заради народната душа, езика и културата, които я карат да наподобява голямо семейство. Оттам нататък конструкции като „цивилизация“ или „човечество“ по нищо не приличат на семейство. Нацията е базова общност в съвременния свят заради чувството на идентичност – автентичното чувство за идентичност, а не инженерно-политическото, каквото е при изкуствено създадените в последните времена нации.

Присъствието на патриотите освежава политическия живот, защото с различната идеология, с различния мироглед внася алтернатива. За нашите условия патриотите са възможните консерватори. Вярно, специфични, малко народняшки, но все пак консерватори. С тях автобусите вече са два и не отиват на едно и също място.

Що е то „народняшки консерватор“? Мисля, че най-общо можем да разделим консерваторите на градски и селски. Градските са онези, които по традиция държат на домашното възпитание, спазват семейните ритуали, консумират относително стара култура от времената до постмодернизма и одобряват не толкова либералните практики в държавното управление. Уважават родителите си и най-важните неща са научили от бабите си – възрастни госпожи, които пък са научили от своите баби, че дори до магазина в махалата се ходи с тоалет и червило.

Селските консерватори са по-автентични, защото през XIX век националната ни държава се ражда с около 90% селско население. Техният идеен фундамент е православно-патриархален, за което може да им се каже само „браво!“. Скептични са към нововъведенията и са чужди на електронното звучене на модерния технологичен живот. Здраво стъпили на земята, те всекиго ще изгледат с присвити очи и ще рекат: „он ли че ми каже той на мене!“. И забележете: когато казваме „селски консерватори“, изобщо нямаме предвид хора, които живеят на село, идват от село или водят някакъв селски начин на живот в един или друг смисъл. Не. Просто избрахме да наречем така по-старото, по-масово и по-автентично течение в българския консерватизъм. Докато „градските“ консерватори може и да са по-склонни към универсалност на ценностите, към един своего рода глобализъм, то „селските“ консерватори са субект на патриотизма във всичките му проявления, включително хорà, носии и прочие кошмари за ляволибералния интелектуалитет.

Ако на следващите избори познатите патриотични формации (или поне част от тях) се явят в коалиция с КОД на Петър Москов, тогава за пръв път ще видим двата вида консерватори в обща структура. Тогава ще почувстват истинска интрига мнозина избиратели, които сега гледат с безразлични лица.

Но какво, аджеба, е патриотизъм?

Едва ли е бил особено добре познат през средновековието, защото той е народно чувство, а представата за народ по онова време не е съвсем изкристализирала. Държавите се дефинират от династии, а не от народи. Народите често преминават от държава в държава, без дори да забелязват това. Има някаква народна култура, но тя е различна от държавната. Единствената връзка между двете е Църквата.

Нещата се променят с възникването на нациите. Тогава народната душа се изявява като някакъв вид секуларна съборност, ражда се и националната държава с всички свои прелести и ужаси. Ражда се и патриотизмът, който е смесица от любов, принадлежност и дълг. Хубав е тъй както е хубаво всяко състояние, в което индивидът не поставя себе си на божествени висоти над всичко и всички, а има обект (в случая народ и отечество), заради който индивидът би забравил за миг личните си интереси. В този смисъл патриотичната идея е донякъде идеалистична и много прилича на християнската. Само че при патриотизма християнската визия за съборност е заместена от визията за народност, което не е болка за умиране. Неусетно Отечеството (държавата) застава редом до Църквата. А по късно ще видим даже как ще я измести, но секуларната държава е тема на друг огромен разговор.

Патриотизмът е онова нравствено състояние, което е годно да се яви като общ знаменател на групи хора, иначе твърде различни по своя мироглед, идеология и политическа принадлежност. Патриотизмът е по-дълбок и по-конкретен от т. нар. „национални ценности“, в чието име президентите би трябвало да се явяват обединители. Националните ценности са конструкции, които могат да се променят и преподреждат, докато патриотизмът е чувство. Когато Църквата е насилствено отстранена от умовете и сърцата на много хора, патриотизмът е този, който остава да я замести и да потуши донейде щетите. Той е онази неподвижна точка, върху която да спрем блуждаещия си поглед. Патриотизмът е най-конвертируемата идеология в крайно релативирания модерен свят. Затова мисля, че патриотизмът трябва по един или друг начин да бъде представен в българския политически живот. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.   


Топ новини

виж още

Актуална тема

Мрежата

виж още