Главният прокурор – пазител на законността или политически играч?

Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg 

Преди около година по време на откриване на Общото събрание на следователите, които избираха свой представител за новия състав на Висшия съдебен съвет (който обаче така и не се конституира до ден днешен), главният прокурор Иван Гешев заяви, че прокуратурата и следствието са „последният страж на законността“. Година по-късно той най-вероятно все още стои зад тези свои думи, особено на фона на серията от събития, които доведоха до същинска война на институциите между главния прокурор, шефа на националното следствие, парламента, Висшия съдебен съвет, президента. Това образно месианистично виждане за ролята на прокуратурата от своя страна има дълга традиция в тази система. В едно становище от 2017 г. на Управителния съвет на Асоциацията на прокурорите в България то има дори по-цялостен вид – за прокуратурата като „независим блюстител на законността в държавата“. То не веднъж е било артикулирано както от редови представители на прокуратурата, така и от нейни ръководни органи. И сегашният главен прокурор не е прави изключение в тази реторика, употребявайки понятието за „законност“.

Като цяло „законността“ има своята незаобиколима роля за правната система, нейните принципи, философия и легитимност – по цялата верига от основанието на правото до най-малката позитивна норма. Винаги ще се помни онази история за пруския селянин, който бидейки обезправен от местния феодал, казва, че вярва в правото, защото „в Берлин има съд, който да го защити“. Появата на съда и прокуратурата е описана много точно от страна на Светослав Велчев, един от най-блестящите юристи на Третото българско царство, който в книгата си „Прокурорският надзор“ казва, че „в съзнанието на българското гражданство постепенно се затвърждаваше мисълта, че прокурорите и съдиите не ще оставят беззаконието ненаказано, а и съденето ще става не по усмотрение и произвол, а на точно основание на закона“. „Законността“ от своя страна представлява точно това „основание на закона“, една закономерност на държавно организираното общество. Законът е едно условие, предпоставка за правовостта, той трябва не само да е израз на нормативно битие, но и да въплъщава нейните принципи, дух и смисъл, защото фактът на едно правно правило още не определя неговата правност, както казва проф. Цеко Торбов.

Както вече беше посочено, представителите на прокуратурата има доста силна нотка на месианство, когато стане въпрос за законността и нейната защита. Това до една не малка степен идва от заложеното в Конституцията положение, че прокуратурата „следи за спазването на законността“ чрез серия от определени правомощия, а главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори – положение, което е може би най-видимото наследство от страна на тоталитарното право на комунистическия режим, което в много голяма степен пресъздава мястото и ролята на прокуратурата в конституционната уредба, както тя е заложена от тоталитарната конституция от 1971 г. в демократичната конституция от 1991 г. Казано по друг начин, „отците-основатели“, създали Конституцията от 1991 г., почти не променят една откровено авторитарна система, както тя е била възприета в България по модела „Вишински“ и челния съветски опит. Разбира се, възниква питането какво се случва, когато вертикална система, основана на принципите на единството и йерархичността, тоталитарен продукт на съветската школа, бъде вкарана в една демократична система, основа на принципите на правова държава, разделение на властите и съвременен конституционализъм? Отговорът е прост – рано или късно тази вертикална система става жертва на своята собствена философия, тя започва да създава скандали след скандали в рамките на държавното управление и в най-безопасния вариант се държи като слон в стъкларски магазин. В много по-опасния си вариант подобна система се превръща в активен политически играч, който започва да използва своите конституционни и законови правомощия в абсолютно противоречие с установените конституционни принципи и норми – нещо, което се случва както сега, така и не веднъж в близкото минало. Всичко това под маската на „законността“ и „защитата на обществения интерес“.

„Законността“ от своя страна също може да бъде формализирана и да бъде превърната в инструмент за постигане на политически цели – най-вече, когато нормата се откъсне от цялостната законова система, от нейните принципи и дух, започне да се прилага самоволно с цел да даде законосъобразна фасада на иначе опорочени действия, които имат т.нар. „ulterior motive” или „скрит мотив“. И тук даже мотивът не е дори скрит. В един момент, на фона на формиращото се конституционно мнозинство за промени в основния закон и предвид осъзнатата необходимост за провеждане на всеобхватна съдебна реформа, холистична по своята природа, месианската ни прокуратура получи „прозрение свише“, някаква форма на „вътрешен катарзис“ и започна откровено да се занимава с политически акции. Това се реализира, извън серията от пресконференции, заявления, обръщания и т.н., с каскада от искания за сваляне на имунитети на народни представители по досъдебни производства, които или до съвсем скоро са били прекратени, или са стоели „на трупчета“ без по тях да има движение, или по такива с много съмнителен характер. Всичко това остава впечатление, че „защитата на законността“ е заменена с политически акции, които са абсолютно неприсъщи на институцията на държавното обвинение в която и да е демократична държава.

Връщайки се обаче и на цитирания по-горе Светослав Велчев, който в периода между 1920 г. и 1932 г. е бил главен прокурор при Върховния касационен съд – в едни от най-буреносните години за Третата българска държава, в която се случват държавни преврати, въоръжени въстания, опити за граждански войни, политически убийства, най-големия терористичен атентат в историята на 20 век, какъвто е този в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. и още много други разтърсващи обществото събития (на фона на стопанска криза, тежки репарации след Първата световна война, опити за съветско проникване в страната и други), няма нито един политически скандал, който да е свързан с прокуратурата на Царство България. На фона на това за последния месец и половина прокуратурата и главния прокурор бяха намесени в повече политически скандали отколкото цяла една система и нейния най-висш ръководител за период от 12 години в много по-бурни години. Това ни казва нещо друго, а именно че проблемът произтича от самата системност, функция и уредба на прокуратурата, както тя е възприета в Конституцията и в законовата уредба. Защото тези събития не са характерни само за времето, когато Иван Гешев оглавява системата. Подобни събития могат да бъдат открити при всички главни прокурори през последните 30 години.

Трябва да се каже, че реформите не трябва да плашат никого. Те не трябва да се разглеждат като инструмент за политическо подчиняване, смяната на един човек с друг или с някаква подобна самоцелност. Техният смисъл е да решават системните въпроси и да направят системата на държавно управление по-добре и по-справедливо функционираща. Прокуратурата и нейният ръководител могат да бъдат пълноценни участници в този дебат, който повече от всичко трябва да се състои и да ангажира всички заинтересовани страни в нашето общество, а не да действат като политически играч, който да експлоатира своите конституционни и законови правомощия за постигане на несъвместими с функцията и смисъла на институцията политически резултати.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.