Гневът на индивидите

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Добре е да се знае защо се случват нещата, които се случват. Мнозина ще посочат най-различни събития и обстоятелства за причина на случващото се, но те не са истинска причина, а само следствие, което служи за причина на друго следствие.

Прието е да се мисли, че индивидуализмът е нещо много хубаво. Всички сме индивидуалисти, защото го свързваме със свобода, интелект и честна конкуренция. Но дали индивидуализмът е извор на добрини? Напоследък често се питам откъде е цялата тази грозота, която се изля върху нас като гъста и питателна помия, и ставам все по-убеден, че една от главните причини е нашият специфичен индивидуализъм. И тази грозота не е последните седмици. Просто сега стана особено крещяща, постави рекорд, надмина себе си. Може би защото комуникационните канали са по-съвършени и по-достъпни от всякога.

Индивидуализмът е голям проблем на общуването. Една от причините за нашия изроден национален индивидуализъм, е историческото убеждение, че държавата е враг – от времената, когато не е била наша, и от комунизма, когато е тоталитарна, репресивна и наистина враждебна. За българите през половината от славната им история държавата е поробител и изедник. Тя е толкова силна, че обезсмисля идеята за някаква организирана съпротива, поради което всеки избира да се спасява поединично, често с цената на благополучието и дори на живота на ближния, който в други случаи би бил негов естествен съюзник. Това е надстройката на българския индивидуализъм, а базата, както в цяла Европа, тръгва от ренесансовия хуманизъм.

За Ренесанса също мислим, че е нещо безспорно добро, но именно на него дължим някои от най-тежките си екзистенциални проблеми. Смешно е, но една от причините за ренесансовия хуманизъм е чумата, която отнася половината население и превръща в особена ценност всеки индивидуален човешки живот. Друга причина за Ренесанса е падането на Константинопол (двукратно) и изтичането на тамошна интелигенция и библиотеки на запад. Но това е отделен въпрос. Така или иначе някъде по онова време личността добива важно значение, но скоро, поради лошотията на този свят, се превръща от личност в индивид с цялата възможна самота и подозрителност по отношение на другите индивиди. В крайна сметка индивидуализмът е криво разбран хуманизъм.

Индивидуализмът е крайност, която поставя необходимостта срещу нея да се появи друга крайност, също толкова уродлива. Антиподът на индивидуализма е колективизмът. А неговата най-рафинирана форма е болшевишкият колективизъм, изкуствено извикан да обори и замести индивидуализма на буржоазното общество, довел вече до разочарованието на алиенацията. Според болшевишкия колективизъм личността или индивидът, защото той не прави разлика между двете, е бурмичка във величествена машина с историческа мисия. Мисията на машината е толкова велика, че значението на отделната бурмичка става абсолютно пренебрежимо.

Така хората започват да мислят по болшевишки, независимо че често заклеймяват на теория болшевизма и се представят за нещо не само различно, но даже и противоположно. Болшевишкото мислене е познато още от каменната ера и в общи линии се изразява с максимата: който не е с нас е против нас. Преведено на езика на днешния ден това означава от една страна, че който по някаква причина не одобрява Румен Радев и войнството му, непременно е гербаджия (пардон – гербераст) и е на хранилка при мафията. От друга страна, който пък не одобрява Бойко Борисов и управлението му, е антиевропеец и путинист. Шири се къде съзнателното, къде подсъзнателно убеждение, че ако гласуваш за някого на избори, то непременно го харесваш. А е толкова близо до ума, че понякога се налага да избираш между неща, нито едно от които не харесваш. Ако замръкнеш в дъждовна нощ в градче с два отвратителни хотела, на улицата ли ще останеш да спиш или ще избереш с омерзение някой от тях? Защо не се разбира това, толкова ли е трудно? Толкова ли са глупави хората, толкова ли са двуизмерни? Разбира се, че не са, но това са правилата на колективизма-индивидуализма (по модела на марксизма-ленинизма). Не се учудвайте. В масовия случай колективизмът и индивидуализмът са двете страни на едно и също нещо, колкото и парадоксално да звучи, защото уж са противоположни крайности. И това нещо е отпадането от съборността – естествената форма за съвместно съществуване и общение на личности.

Бягството от съборността става по два пътя. Единият води до индивидуализма, а другият – до колективизма. Това донякъде отговаря на делението на идеологиите на капиталистически и социалистически, съответно десни и леви – двата пътя на човешката мисъл след големите революции. Но ако си представим политическия спектър разположен не върху права, а върху окръжност, ще видим, че в крайна сметка противоположностите му се събират. И наистина, разликата между ултралявото и ултрадясното понякога е трудно забележима. Те са се срещнали от долната страна на окръжността. Какво вижда в огледалото човек с нож в дясната ръка? Вижда човек с нож в лявата ръка. Затова си позволяваме да кажем, че индивидуализмът и колективизмът са двете страни на едно и също нещо. Сложните диалектични взаимоотношения между индивидуализма и колективизма личат добре в униформите. Когато един възпитаник на престижен оксфордски колеж носи вратовръзката със съответните цветове, той казва две неща: аз съм еднакъв на другите с такива вратовръзки, което ме прави различен от вас. Униформата приобщава (колективизъм) и отличава (индивидуализъм).

И затова хората, попаднали в схемата на индивидуализма-колективизма, са двуизмерни и разсъждават като зли деца. Затова се разделят на враждуващи лагери и си крещят „гербераст“, „путинист“ и „кой не скача е ченге“. Но всъщност става дума за една хомогенна и монолитна маса от фрустрирани самотници, търсещи илюзия за общност (а оттам и за безпрекословна правота) в общи заклинания. Но колкото по-общи са заклинанията, толкова те са по-плоски и по-евтини. Хубавото е, че всеки обвинява другия че е комунист, което означава, че все още комунизмът се приема за нещо лошо, позорно и срамно:

– Румен Радев е комунист!
– Нъцки! Бойко Борисов е по-голям комунист!

Средният път (ах, колко даоистки прозвуча!) между индивидуализма и колективизма е съборността. Тя вече прави разлика между индивид и личност. Докато индивидът е органична част от някакво цяло, то личността е самото цяло в неговата пълнота. Както всяко парченце от холограмата съдържа цялото изображение, така и личността съдържа цялото. Когато цялото е Църквата, всички кръстени са едно в Христос, един организъм, едно тяло, на което Христос е глава. В Христос всички казват: „Отче наш...“. В Светия Дух обаче всеки е уникална индивидуалност и казва: „Господи и Владико на моя живот...“. Тази антропология, която съдържа истината за човека, му позволява да действа в общност, без да губи индивидуалността си.

Простете, ако накрая ви припомням общоизвестни истини или пък казах нещо, което може би не сте искали да чуете, защото по принцип такива работи ви дразнят, но е добре да се знае и тази гледна точка. Иначе животът ни ще мине в „А!“ и „У!“, в „който не е с нас е против нас“ в гневни лозунги и линчуване на инакомислещи в името на свободата и толерантността. Ще мине в „пролетарии от всички страни, съединявайте се, за да се мразите“. Освен това мисля, че Картаген – с целия му пунически колективизъм – трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.