Има ляво, има дясно. И е важно дали си ляв или десен

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

Всеки път през последните години, когато на хоризонта излезе нов политически проект, неминуемо се подхваща един лайтмотив – „няма ляво, няма дясно“ – до степен, която е достигнала баналност. Очертаното идеологическо разделение се заменя с общи приказки, на преден план се излъчва една често несъществуваща форма на почтеност, а разговорът за политики се превръща в спонтанно хвърляне на идеи без реална оценка върху съществуващите обстоятелствата.

Целта на самото лансиране на идеята, че няма ляво и няма дясно е изцяло прагматична – да се натрупа максимално количество електорален дивидент без да се влиза в идеологически конфликт и самото натрупване да се осъществи върху платформа с предимно популистки предложения.

Само през календарната 2021 г. видяхме общо четири политически проекта, които пряко или косвено отстояват тезата за липса на разделение на идеологическа основа. Това са „Има такъв народ“ на Слави Трифонов, коалицията „Демократична България“, „Изправи се, БГ! Ние идваме!“ и от съвсем скоро „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев. Практически под този лозунг преминаха и двете предизборни кампании за парламентарни избори през тази година. Част от гореизброените политически сили така и не заеха позиция по основни разделителни линии, независимо от различните залитания в посока ляво и дясно. Техните послания бяха общи – възстановяване на парламентарната република, съдебна реформа, прозрачно управление, спиране на течовете в бюджета – и максимално неангажиращи от идеологическа гледна точка.

Но идеологията неминуемо беше там. Така например в икономически план „Има такъв народ“ лансираха много по-десни стопански мерки отколкото „Демократична България“, където съставна част е поне някога и поне на думи дясната „Демократи за силна България“. На фона на редица от предложенията на „Има такъв народ“ ДБ стояха откровено в левия спектър. Ребрандира се умело и бившият активен борец против фашизма и капитализма Мая Манолова, яростен адепт на правителствата на Тройната коалиция и Пламен Орешарски. Тя също се опита да избяга от своята лява същност, за да се обяви за някакъв нов борец за прозрачност и почтеност.

Тезата „няма ляво, няма дясно“ е основна и за „Да, България“, понастоящем основна структурна единица на „Демократична България“. Самата партия така започна своя политически живот. Приблизително по същия начин, по който го започват Кирил Петков и Асен Василев. Вероятно и с мъдрото съдействие на определени „съветническо-спомагателни кръгове“, които, съдейки по навигираните от тях политически проекти, действат по онзи старинен принцип, формулиран от Талейран – „те нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили“. И сега отново виждаме това на практика, въплътено в думите на Кирил Петков при представянето на проекта им с Асен Василев: „Не е важно дали си ляв или десен, важно е да си почтен“.

Тези думи ме върнаха доста назад в историята към една историческа личност, от която вероятно тръгва този идейно стерилизиран култ към някаква често имагинерна форма на почтеност. Един от най-видните дейци на Френската революция, ръководител на якобинците, де факто диктатор по време на управлението на Комитета за обществено спасение Максимилиан Робеспиер. Той бива наричан „Неподкупния“. Най-честите думи в неговата реторика, издържана в най-високия стил на Жан-Жак Русо, са „добродетел“, „неподкупност“, „разум“, „граждани“, „благо на обществото“, „вярност“, „обща воля“. Но какъв е финалът от присъствието на Робеспиер в управлението на Франция по времето на революцията? Това, че то остава известно като „Царството на терора“. С десетки хиляди официални жертви. Защо се случва това? Каква е причината за толкова ярък контраст между направени заявки за принципност, последователност и честност и реалното тяхното приложение на практика?

Отговорът може да се обобщи много кратко – липсата на идеология е липса на лице. Това е липса на ясен морален компас, позициониран спрямо различните морални абсолюти. Липсата на ясния морален компас създава тежък проблем с определянето на ценностите и тяхното подреждане в йерархия. Оттам се формира и невъзможността за трайна, последователна и предвидима политика, която да се базира на някакъв вътрешен ценностен мир. А когато става въпрос за ясно подредени и определени ценности, те, каквото и да твърдят екзотичните политически анализатори, винаги принадлежат към една или друга част на традиционното, общо и неизбежно политическо разделение на ляво и дясно. И, разбира се, как би могло да се говори за провеждане на дългосрочна политика, ако тя не е изградена на ценностен консенсус, и съответно позиционирана.

Практическото значение на това разделение се отразява по следния начин: би ли гласувал ляв политик за намаляване на данъците за големите корпорации? Би ли подкрепил десен политик законодателство в подкрепа на еднополовите бракове? Би ли дал подкрепа ляв политик за законодателство, което ограничава дейността на профсъюзите? Би ли гласувал десен политик за мерки, които са насочени против традиционното вероизповедание, в подкрепа на увеличаване на данъчната тежест, против правото на самозащита?

В тези неизчерпателно изброени въпроси се състои есенцията защо разделението между ляво и дясно е съществено и преди всичко определящо за „лицето“ на политик, партия, платформа, коалиция. Ясното позициониране означава ясен ангажимент за защита на определен консенсус, преди всичко ценностен. От изпълнението на този ясен ангажимент зависи и прякото доверие, което се гласува на всеки един цикъл от избори.

Каква е алтернативата? Тя се състои в косвеното признание, че отказващите да се позиционират в ляво или дясно политически, отказват също така да заемат позиции по основни политически, икономически и обществени въпроси и отказват да заемат позиция по общия ценностен консенсус в страната. И докато това им дава поле за политическо маневриране – например отказът за се заеме позиция за Истанбулската конвенция, оправдан с някаква неясна визия за правосъдна реформа – то в дългосрочен план не предвещава успех.

В държавите със стара традиция в областта на партийната демокрация, особено във Великобритания и САЩ, идеологията е била определяща във всеки един момент от историята на големите партии, независимо от нейното развитие. Визията, която са представяли нейните лидери на избирателите, е давала основите не само за следващите четири години, а за следващите няколко поколения. Републиканската партия на Айзенхауер отстоява един ценностен консенсус до идването на Рейгън, чието влияние е водещо до появата на Доналд Тръмп на политическа сцена. Излишно е да се споменава за влиянието на Чърчил, Тачър или пък на Клемент Атли във Великобритания.

Доверието в партии се отчита през подкрепа от избирателите на избори. На предстоящите избори на 14 ноември ще бъде отчетено „свършеното“ за едно полугодие от т.нар. „партии на протеста“, бягащи от всякакъв намек за идеологическо разделение. Какъв е резултатът от това, извън скандалите, взаимните обвинения, парламентарния хаос и невъзможността да се състави правителство два поредни пъти? Никакъв.

Няма как да се създаде трайна конструкция между несвойствени части. А защо те са несвойствени? Именно заради липсата на идеология и ясно позициониране по основните разделителни линии на лявото и дясно. И независимо от декларираните общи приоритети от типа на „ще правим съдебна реформа“, няма как да бъде компенсирана трайната, значима и често пъти необратима идеологическа липса. Защото в момента, в който някоя от тях заяви ясни идеологически позиции по определени въпроси, тя ще загуби доверие. Но танцът по неидеологическата линия няма как да е дългосрочен, а още по-малко вечен. И неговото спиране е една стъпка напред към по-ясна и предвидима политическа система, близка до онова, което наричаме „двуполюсен политически модел“. С едни идеологически разделения.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.