Изгуби ли БСП монопола си над лявото?

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

За първи път от 130 години БСП не е лидер на българското ляво. Забележителната дата по традиция бе отбелязана със събор на Бузлуджа. Една от най-ревностните медии в ляволибералния сегмент излезе със заглавие: „Бузлуджа почервеня – хиляди другари отбелязаха 130 години социалистическо движение“. И после разказа (всъщност преразказа БТА) как БСП водачите на листи се качили на сцената и изпълнили „Една българска роза“, под чиито звуци Корнелия Нинова слязла сред народа, за да раздаде червени рози; как доц. д-р Искра Баева (онази, дето, както помните, е кръстена на вестника на Ленин) очертала задачите на „БСП и лявата общност у нас“ да изградят един „по-човечен свят“; как Корнелия Нинова гордо отбелязала за партията си „130 години борби, ставане и падане, грешки и възходи“, фукайки се по този начин и с атентата в „Св. Неделя“, и с терористичните екзекуции на „черните ангели“, и с т.нар. „народен съд“ и със съсипването на Българската църква и преследванията на свещеници още от първите часове след 9.IX.1944, и с довеждането до фалит на държавното стопанство.

Гледах снимките от Историческа поляна, където по традиция се правят съборите, гледах лицата на хората и си мислех какво ли е в главите им. Как си представят социалистическата идея? Дали с термините на „научния“ комунизъм? Едва ли си представят социализма като триадата на Хегел с теза, антитеза и синтеза; едва ли като диалектическо единство и борба на противоположностите, като принадена стойност, като пари-стока-пари, като исторически материализъм и политическа икономия. Едва ли.

Те без съмнение са се качили на планината по някакви романтични причини. Едно е човек да подкрепя някоя партия, да гласува за нея, съвсем друго е да участва в активните ѝ мероприятия. Второто е романтика. Вероятно си мислят, че са деца на порива към справедливост, към един по-добър и „по-човечен“ свят, но в мислите си прекарват този порив през идеята за равенство, а механичното равенство е може би най-несправедливото нещо, изобретявано от човека. Хората са равни единствено по отговорността за избора и делата си. По всичко останало са различни. И не, не са равни пред закона. Просто законът е еднакъв за всички, а това не е същото. Правилно употребеното неравенство е източник на справедливост.

Водени от илюзията за механично равенство, романтиците от Бузлуджа мразят богатите (нищо че любимите им лидери са сред техните челни редици) и се чудят няма ли някакъв чалъм хем да ги изтребят, хем да ги пратят на лагер, хем обаче богатите да продължат да плащат огромни данъци и да пълнят хазната, която после пролетариатът да преразпределя.

Същевременно романтиците, развели червените си рози, се зъбят на прогнилия Запад, изповядват, че всяко зло идва оттам, без да си дават сметка че техният любим комунизъм, в който се кълнат с фанатичен порив, е възможно най-западното влияние, което се е случвало на света. Да, това зло със сигурност идва от запад. Русия – мистичната родина на техните сърца – стигна до залпа на „Аврора“ в резултат от един дълъг процес на озападняване и протестантизиране, започнал още при Иван Грозни и добил класическите си измерения век по-късно при Петър I. Един от архитектите на панславизма е не някой друг, а големият савойски консерватор Жозеф дьо Местр – западняк до мозъка на костите си, наумил да създаде руско-славянски консерватизъм, за да го противопостави на прогнилия от революциите западен либерализъм.

Всичко това, което кипи и бушува в главите на червените романтици на Историческа поляна под Бузлуджа, можем да наречем „лявата идея“, заради която те продължават да следват БСП през планини и долини. БСП обаче днес се намира в качествено ново състояние, в качествено нова среда (нали знаете: количествените натрупвания водят до качествени изменения според диалектическия материализъм), в която БСП вече не е олицетворението на лявото, каквото винаги е била през последните десетилетия, дори когато по същността си се е показвала като дясноконсервативна формация. Столетницата олицетворяваше лявото в опозиция и на СДС, и по-късно на НДСВ, и на ГЕРБ през последните години. Но днес вече не е така. Днес се извършва нещо като лява революция, която БСП за първи път не успя да оглави. „Промяната започна от нас и наш дълг е да я завършим“ – проплака Нинова от Бузлуджа. Как започна „промяната“, с какво? С избирането на Румен Радев за президент? Ако е така, „промяната“ наистина започна от БСП, но новите левичари бързо ѝ отнеха факела. Болезнено е. Да си отгледаш президент, а той после да ти обърне гръб, опиянен от обожанието на новите си следовници – т. нар. „партии на промяната“. Но така е логично, така е исторически правилно, защото „промяната“, която напира към властта, е отчайващо социалистическа, по-социалистическа даже и от БСП. В момента тях не ги интересува нищо друго, освен революционната саморазправа (те „с терористи не преговарят“) и „без милост, без пощада да сринат старий, гнилий строй“, както се пее в „Интернационалът“, изпълнен за пръв път в България през 1897 г. в с. Драганово, Великотърновско. Витязите на „промяната“ вероятно се държат така заради популизма, който днес е на мода в целия цивилизован свят и умните политически партии гледат да се придържат към него. Иначе много им дреме за лявата идея...

Страхувам се да не стане така, че на 11 юли да избираме между няколко вида социализъм – класически, модерен и постмодернистичен. Лявото периодично се връща. Нещо повече: лявото е на власт през повечето време напоследък, но неизменно се проваля и търси нови форми, в които да се завърне. Последната е културният марксизъм, настояващ да го наричат либерализъм, макар да няма нищо общо с истинския либерализъм. Но всеки опит на лявото да се завърне, дори и първоначално да е успешен поради злото, пропило света, е обречен, защото лявото се гради на лъжа и на безбожие. И не знам кой от тези два гряха е по-тежък – лъжата или безбожието. Опитите на лявото да се завърнат се провалят дори и след поколения, но после пак се подновяват и така до абсолютния край на времето. „Отче мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша, обаче не както аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39). Освен това мисля, че Картаген, който се пада от лявата страна на Нашето море (Mare nostrum), ако гледаме откъм Константинопол, трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.