Какво стана с машинното гласуване?

Изборите не са упражнение, което лесно може да се сравни с нещо друго. В тях има много труден баланс между тайна – тайната на вота и прозрачността в броенето. Този крехък баланс дава сигурността на обществото в изборите като независим, безпристрастен инструмент за решаване на управлението. В тази ситуация идеята, че този инструмент трябва да се технологизира винаги трябва да се разглежда внимателно, за да не наруши фината настройка между тайната и прозрачността. В своята същност, технологията винаги внася елемент на т. нар. черна кутия – върви процес, в който ние получаваме само резултат, без да знаем как.

 През първото десетилетие на 21 в. имаше сериозен тренд на бързо навлизане на технологиите в изборния процес. Много африкански управленци, някои от тях с повече от 3-4 мандата на власт, както и властите в Русия например, искаха да използват технологиите в изборите, за да убедят, както собствените си граждани, така и международната общност, че изборите при тях са демократични. Това, естествено, не се получи. Обикновено, ако не можеш да произведеш демократични избори с химикал и хартия, не можеш и с машина. Тя не е панацея и не може да реши всички проблеми в изборния процес. Затова организации като Бюрото за демократични институции и човешки права към Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (организация, която задава нормите в правенето на избори) предупреждаваше всяка държава, която искаше да внедри технология в изборите, много добре да прецени, какъв точно проблем иска да реши с нея. Тук България не се държа като страна от третия свят. Когато машинното гласуване беше предложено, някъде през 2012-3 г., това стана с ясната идея, че то трябва да реши един конкретен проблем. Това не бяха нито невалидните бюлетини, нито купуването на гласове, нито общото ниво на демократичност, а качеството на секционните протоколи, които вече бяха започнали рязко да се влошават.

Внедряването на технологии в изборите, обаче не е толкова просто и лесно. Много държави, сред които Нидерландия, Белгия, Норвегия, Германия, Финландия са опитвали различни по вид технологични промени в изборния процес, най-често машинно гласуване или гласуване през интернет и са се отказали. Някои като Нидерландия, Норвегия и Белгия, са инвестирали значителни публични средства, след което са прекратили проектите със съществена загуба. Какви са причините?

Основно илюзията, че недоверието в технологията може да се преодолее от само себе си и няма значение, че някои хора не вярват. Особено нидерландският случай е много показателен за съдбата на голяма част от опитите да се въведат технологии като машинно гласуване в Европа. След над 20 години употреба на устройства за гласуване, Нидерландия реши да се откаже от тях, след като групи от хакери успяха да докажат, че машините могат да нарушават някои от стандартите за честни избори. Основният извод, който България дори не поиска да разбере е, че доверието в машините няма да дойде само, нито с времето. То, какво всяко друго доверие, трябва да се спечели.

Прозрачността при такива технологични избори е особена. Вече няма как председателят на секционната комисия да покаже празната урна в началото на изборния ден или някой от комисията да изважда и показва една по една бюлетините от урната в края на деня. Всичко това трябваше да бъде заменено от много ясни правила и процедури, които на всичкото отгоре да бъдат разказани и обяснени, както на гражданите, така и на партийните активисти. Но не беше.

Българските машини бяха въвеждани бавно, но без ясен план. Накрая станаха основен метод за гласуване за една нощ. Това остави изборната администрация тотално неподготвена. 15 човека, членове на ЦИК, чиито опит беше единствено в правенето на избори с хартиени бюлетини, трябваше да правят машинни. Термини като изходен код, хеш код, параметризиране се появиха рязко, но те не казваха нищо почти на никого.

САЩ и няколко други държави имат положителен опит от използването на машинно гласуване. Той показва, че има няколко основи, на които трябва да стъпи доверието в машината като метод за гласуване.

Първата е истинска, публична проверка на т. нар. изходен код на софтуера за гласуване.  Това трябва да покаже, дали има дупки в сигурността, дали гласовете се сумират както са подадени и т.н. Това на практика никога не беше направено в България. Дори не беше направен опит да се обясни на партиите, гражданските организации и наблюдатели в изборите, че това е от ключово значение и че без него трудно можем да имаме сигурност в крайния резултат.

На следващо място са процедурите по подготовка на машините за изборите: кой, как, кога, и какво прави по машините за гласуване. В тях, основният отговорен Централната избирателна комисия, понеже нямаше хора с нужните познания, просто гледаше отстрани процеса, предложен от доставчика и се съгласяваше. Това й попречи както да обясни на обществото, така и да приложи нужния контрол.

 На трето място – броене на разписките от машините. Неслучайно, възможността машините да отпечатват тези разписки вече е стандарт и никой по света не би купил машина, която няма такава функция. В България, обаче, ако си спомняте, дали тези разписки да се броят се превърна в партиен скандал. И те никога не бяха преброени по начина, по който трябва, за да убедят граждани и партийни представители, че “машините не са пипани”.

Това са част от причините, машинното гласуване в България да е в това положение. Въпреки това, България не е в ситуацията, описана от Сталин – не е важно кой гласува, а кой брои. В България, все пак, на всички избори броят почти 100 000 души.