Количество и качество

Става дума за човешкия потенциал на България и неговите количествени и качествени измерения. Двата най-сериозни проблема пред страната ни. Безспорно. Независимо кой какво ще тръгне да ви говори за необходимостта от реформи в други сфери.

Да започнем с демографската катастрофа. Вече излязоха предварителните резултати от миналогодишното преброяване, според които населението на България вместо предполагаемите малко под 7 милиона души, е… 6,5 милиона. Спадът в сравнение с 2011 година е в размер на 844 хил. човека, а за последните 33 години сме намалели с почти 30%. Разбира се, самият процес на преброяване беше в немалка степен компрометиран, но дори и реалните числа да не са точно такива, за демографския колапс се знае отдавна. В действителност, сегашният отрицателен прираст е резултат от процеси, започнали преди десетилетия. Възпроизводството на една популация е възможно само ако коефициентът на плодовитост е над 2 деца на жена в детеродна възраст, а по този показател България за последно е отговаряла на този критерий през вече далечната 1986 година. Като уверено е падал  и през десетилетията преди това (в средата на 40-те години стандартът е средно 3,1 деца на майка).

Ниската раждаемост (не само в България, а кажи-речи в цяла Европа) е хроничен недъг, за който са казани и изписани немалко неща. Моето кратко обяснение е следното: в днешно време децата масово се разглеждат като разход, докато в недалечното минало на по-високата раждаемост децата са се възприемали като инвестиция. Далеч не само в селските семейства, където повече деца означава повече работна ръка за стопанството (при това от сравнително ранна възраст) – в градовете също хората са имали повече деца в сравнение със сега, макар и не чак толкова, колкото на село. Тогавашното мислене е било свързано и със занаятите, които бащите предават на синовете си, както и със семейния бизнес. Но и в общия случай логиката е била следната: аз ще работя усилено, но в рамките само на моя живот едва ли ще натрупам кой знае какво богатство; ако имам повече деца, на които да дам добро образование и да възпитам в трудолюбие, един ден фамилното богатство ще се умножи в пъти (поне толкова пъти, колкото са децата ми). Доста по-различно от сегашното „ох, ама ако имаме второ дете, дали ще успеем да му осигурим същите блага, каквито осигуряваме на първото“…

Този начин на мислене няма как да се промени за година-две – нужно е да се сменят поколения, като междувременно се работи системно в тази посока (чрез образованието, Църквата, медиите, инфлуенсърите и т.н.). Но нищо не пречи на първо време да се въведат някои политики, които да накарат родителите да усетят, че държавата ги облекчава от част от „товара“ да отглеждат деца. Например:

-        замяна на детските надбавки с данъчни облекчения – до навършване на пълнолетие на първото дете родителите се освобождават от плащане на данък върху доходите; ако имат в един и същ момент две или повече деца под 18 години, за всяко дете получават допълнителна сума, равна на опростения данък; възможно е да се обмисли и по-крайна мярка, при която ставката на „плоския данък“ се диференцира в зависимост от възрастта и семейното положение (несемейни и бездетни хора над 25-годишна възраст плащат 50% данък върху доходите до създаване на семейство);

-        образователна реформа, при която учениците са целодневно ангажирани, а разходите им за храна, униформи, пособия, спорт и някои извънкласни дейности се поемат от бюджета за образование – възможно е ако частният сектор и браншовите организации започнат да финансират системата толкова, колкото и държавата;

-        оптимизиране на средното образование, при което на 16-годишна възраст учениците да са готови поне за минималните изисквания на трудовия пазар и да започнат да работят (дуално обучение); последните две години от гимназията да изучават само това, което им е нужно за университетската специалност плюс някои специални предмети като гражданско образование, например.

Друга причина за силно редуцираното ни население е високата смъртност. И ако до преди 2 години тя се дължеше основно на факта, че сега умират огромните поколения на следвоенния „бейбибум“, то в момента имаме допълнителна смъртност (пряка и косвена) покрай ковид пандемията. За този период сме изгубили близо 60 хиляди души в повече, което е почти 1% от населението. Това е цяла отделна тема, сега само ще посоча удивлението си защо, при данните за смъртността през 2020 и 2021 година, и след като ковид ваксините доказано намаляват смъртността и тежкото протичане на болестта, ваксинационният процес продължава да буксува…

Наред с количеството на населението на България, повод за тревога създава и неговото „качество“. А именно – националният коефициент на интелигентност, чиито показания продължават да падат. Според най-новите изследвания на Р. Лин и Д. Бекер, цитирани от Светослав Стамов, средният IQ на България е 91, докато доскоро беше 93. А преди около три десетилетия, когато се гордеехме, че сме „втори по интелигентност в света, отстъпваме само на израелците“, беше 98. Разбира се, самото изследване поражда някои въпроси, като например защо се смята, че „медианният“ IQ в света е 100, а средният на почти всички нации е по-нисък. Отделно, изследването за България се базира най-вече на резултатите от тестовете PISA сред 15-годишните ученици в периода 2003-2019 година. Което сочи, че 91 е по-скоро средният IQ на завършилите средно образование през последните 15-ина години. А самият въпрос доби гласност след… техническа грешка, заради която на България бе поставен средният IQ на Бразилия, който е 83. Въпреки всичко, спадът е очевиден и без тези изследвания (друг е въпроса, че подобни тенденции се забелязват и в Западна Европа, които обаче не се отчитат в класациите).

Нашият среден IQ трябва да започне да се вдига. В противен случай това води до намаляване на човешкия потенциал, което пък чертае нерадостни перспективи за бъдещето – икономически, културни, социални… Нисък IQ означава ниска производителност на труда. Оттам следва намаляване на инвестиционния интерес. Следващата стъпка е неудовлетворително заплащане на труда. Което пък води до неудовлетвореност от живота като цяло. А това – до ирационални житейски избори (включително политически). И омагьосаният кръг се затваря.

Социалните мерки за насърчаване на раждаемостта, посочени по-горе в материала, могат да се надградят със стремеж тази раждаемост да е основно сред по-високо интелигентните слоеве на населението. Да се създаде статут на „златно семейство“, което да бъде обект на специални държавни грижи с цел създаване, отглеждане и възпитаване на три, четири или пет деца. За получаването на такъв статут двамата родители да бъдат ценявани по определени критерии – коефициент на интелигентност, придобити квалификации и умения (което е различно от завършено образование), финансова и инвестиционна грамотност, чисто съдебно минало, успешно издържан тест за семейни ценности и правилно ориентирано възпитание (да не са вегани, ЛГБТИ-активисти, „зелени алармисти“ или вярващи в конспиративни теории)  и наличие на досега реализирани легални доходи. Логично е да има и горна възрастова граница за жената – 35 години, ако още не е раждала, като границата се вдига с по две години за всяко до момента родено дете.

Освен общите семейни политики, посочени по-нагоре, „златните семейства“ получават месечна държавна помощ в размер между една и две средни заплати на дете (коефициентът е различен в зависимост дали става дума за първо или за пето дете). Една трета от сумата се дава в брой, една трета – във ваучери и една трета под формата на инвестиционен кредит, който родителите са задължени да управляват и респективно да умножават, докато съответното дете навърши пълнолетие и започне да се разпорежда с тези активи. Нещо като „детски влог“, само че не в банка, а в инвестиционен фонд, примерно.

Може да се очаква подобна политика да се окаже привлекателна и за чужденци, които отговарят на изискванията (в повечето държави от ЕС, поне според изчисленията на Лин и Бекер, средният IQ е по-висок от нашия). Възможна е миграция на цели семейства или на отделни хора, които да се женят за българи. Съществува потенциал за допълнителен демографски тласък, без обичайните страхове в последно време, тъй като „цедката“ на високия IQ (плюс другите изисквания) предполага, че ще става дума за расово и цивилизационно приемливи чужденци.

Политиката на „златното семейство“ би имала и социален ефект, отвъд прекия икономически за самите семейства. Коефициентът на интелигентност е функция не само на гените, а и на „фактора Х“, което ще рече, на социалната среда. „Златните семейства“ следва да формират свои общности, в които децата им да общуват едни с други, а за останалата част от нацията да бъдат промотирани като добри примери за подражание. Нещо като бъдеща аристокрация.

В заключение, по отношение на българското „количество“ и „качество“ трябва да се действа. Незабавно. С целенасочена държавна политика. Защото най-важното са хората. Не икономиката, не правосъдието, не екологията, а хората.

 

***

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „Св. Климент Охридски“ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.

Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на „Един завет“ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България