Край на партийния пир? Пет години бюджетен хаос и сметката, която политиците прехвърлиха на обикновените хора
Политическото лицемерие в България има свой верен спътник и това е дребнавият партиен егоизъм, който постави оцеляването на един или друг лидер над здравия разум на държавата. Всяка поредна предизборна кампания се превърна в търг с чужди пари, в който се раздаваха щедри обещания за сметка на бъдещето, а неудобните реформи се отлагаха с оправданието, че идват нови избори. Зад гръмките думи за грижа за народа и държавност се криеше циничната сметка какво ще донесе още някой процент на екрана и в урните, дори цената да бъде разпадането на институциите и изпразването на хазната. Така се роди политиката на празните жестове и пълните джобове за своите, в която отговорността винаги е чужда, а сметката остава за всички останали.
Ако някой ви каже, че държавният бюджет е суха счетоводна таблица, значи никога не е наблюдавал как българската политика го превърна в най-острото си оръжие за оцеляване и в най-удобното си алиби за бездействие. За последните пет години страната ни премина през единадесет правителства, от които четири редовни и седем служебни, а държавната хазна се оказа заложник на безкрайна изборна спирала, в която извънредното положение стана норма, а удължителният закон замени държавническата визия.
Хронологията на този фискален разпад е безмилостна. Всичко започна в края на 2021 година, когато политическата криза блокира навременното приемане на план-сметката за 2022 година и държавата влезе в новата година на удължителен режим, преди коалиционният кабинет на Кирил Петков с финансов министър Асен Василев да прокара редовен бюджет през февруари и да го актуализира през юни.
Същият сценарий се повтори, но в далеч по-тежка форма, през 2023 година. Тогава служебните кабинети на Гълъб Донев управляваха половин година с поредица от удължителни закони върху стария бюджет от 2022 година, докато през юли редовното правителство на Николай Денков не успя да приеме редовен бюджет с дефицит от три процента. Единственият проблясък на нормалност дойде в края на 2023 година, когато „сглобката“ прие навреме редовния Бюджет 2024. Този ред обаче се оказа кратък мираж. През 2025 година страната отново започна без редовна план-сметка под управлението на служебния кабинет на Димитър Главчев и едва в края на март кабинетът на Росен Желязков и финансовият министър Теменужка Петкова успяха да прокарат редовен закон. Апогеят на абсурда настъпи през 2026 година, когато хазната беше закърпена с удължителен закон още в края на 2025 година, а истинският редовен Бюджет 2026 беше гласуван от Петдесет и второто Народно събрание чак в края на юли, след като новото редовно правителство на Румен Радев пое властта. Така в рамките на пет бюджетни цикъла България преживя четири периода на удължителни закони и пет закъснели или извънредни редовни бюджета, докато разходите в хазната набъбнаха с десетки милиарди, а фискалната дисциплина се стопи под натиска на вечните предизборни обещания.
Днес, в средата на ноември 2026 година, пред нас лежи проектът за Бюджет 2027, изработен от кабинета на Румен Радев и вицепремиера и финансов министър Гълъб Донев. Властите го наричат „бюджет на вразумяването“ и „най-социалната план-сметка от години“, но зад политическите етикети прозира суровата математика на натрупаните през годините дефицити и откритата от Брюксел процедура по прекомерен дефицит срещу страната ни. Макрорамката за догодина стъпва върху очакван икономически растеж от два и половина процента и средногодишна инфлация от четири процента, при заложен дефицит на касова основа от три и половина процента от брутния вътрешен продукт, или близо пет милиарда евро.
За да се финансира тази дупка и да се рефинансират стари задължения, държавата си поставя таван за нов дълг от осем милиарда и шестстотин милиона евро, което ще изстреля общия държавен дълг до четиридесет и четири милиарда и триста милиона евро в края на 2027 година. В същото време разходната част остава подвластна на инерцията с минимална работна заплата от шестстотин и шестдесет евро, ръст на възнагражденията в администрацията с пет процента и със седем и половина процента за учителите, както и осъвременяване на пенсиите по швейцарското правило.
Истинската новина в този бюджет обаче не е в разходите, а в тихото сбогуване с десетилетната данъчна неприкосновеност. Изправено пред невъзможността да ореже раздутите разходи, правителството посяга към приходната част чрез серия от скрити и явни данъчни увеличения. Въвежда се еднократен данък върху свръхпечалбата за определени сектори, целева вноска за енергийните оператори, данък върху по-високите ваучери за храна, сериозен скок на максималния осигурителен доход до две хиляди и четиристотин евро и поетапно вдигане на данъчните оценки на имотите с тридесет процента още през първата година. Това е цената на петгодишното политическо безвремие, която бизнесът и работещите българи ще платят, за да се спаси социалният мир и да се закрепи фискалният резерв на санитарния минимум от два милиарда и шестстотин милиона евро.
Големият въпрос пред финансовата система и обществото днес е дали най-сетне ще влезем в новата година с редовен бюджет, или отново ще гледаме познатия сериал с удължителните закони. Парламентарната аритметика в Петдесет и второто Народно събрание подсказва, че този път редовен бюджет ще има. Проектът вече мина през ситото на ресорните комисии с гласовете на управляващото мнозинство около Прогресивна България, а политическата цена на поредния бюджетен провал би била непосилна за правителство, което тепърва трябва да доказва управленска стабилност след години на служебни кабинети.
Наличието на редовен бюджет от първи януари 2027 година обаче е само техническо облекчение, а не решение на проблема. Истинското изпитание тепърва предстои, защото бюджет, който лекува хроничния дефицит с нови данъци и нов дълг, без да пипне нереформираните държавни системи, не е бюджет на вразумяването, а просто отлагане на тежката диагноза за следващия политически сезон.
В крайна сметка отвъд политическите спорове и числата в сметките стои истинският смисъл на всяка власт, който днес е поставен на най-тежкото си изпитание. Хората в тази страна отдавна не живеят в спокоен свят, а в свят на бури, в който цените, геополитическите трусове и ежедневната несигурност притискат до стената най-уязвимите и онези, които вече бедстват, без да имат резерв за още един погрешен ход. Затова истинската мярка за зрялост сега не е нито в самодоволството, нито в поредната атака заради самата атака, а в готовността най-сетне да се запретнат ръкави и да се работи честно за държавата и за тихите, изморени от оцеляване хора. Държавата има нужда от трезва работа, почтеност и реална грижа там, където болката е най-голяма, защото хората не чакат нови лозунги, а сигурност, справедливост и държава, която най-после стои зад тях.
FaceBook Twitter Pinterest https://tribune.bg/bg/mneniq/kray-na-partiyniya-pir-pet-god/



