Мандатът на Румен Радев – пет провалени години

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

По време на президентската кампания през 2016 г. трудно можеше да се определи как точно би изглеждал един мандат на Румен Радев. Към онзи момент неговата същност се беше превърнала в голямата надежда на БСП и Корнелия Нинова за връщане във властта и за една дълго желана победа срещу ГЕРБ и Бойко Борисов. В този смисъл и Румен Радев като че ли нямаше собствена същност. Неговото политическо поведение се припокриваше изцяло с догмите на левица, с нейната реторика и с нейните политически цели.

Президентът Радев трябваше да павира пътя към оставката на правителството „Борисов-2“ и към министър-председател в лицето на Корнелия Нинова. И, наистина, победата в двата тура на президентските избори, особено на втория с разлика от 800 000 гласа, промениха политическата картина в страната, изпратиха партиите на нови парламентарни избори, които обаче не донесоха така желания ренесанс за социалистическата левица. Бойко Борисов спечели убедително парламентарните избори, а коалицията на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ изкара пълен управленски мандат, първият такъв от времето на Тройната коалиция.

Бихме могли само да гадаем какъв би бил мандатът на Радев, ако беше съвпаднал с пълен управленски мандат на БСП с премиер Корнелия Нинова. Дали неговото поведение ще се репликира по начина, по който той действаше спрямо правителството „Борисов-3“ и парламентарното мнозинство в 44-то Народно събрание? И все пак, Румен Радев имаше два възможни пътя, които да избере след съставянето на кабинета „Борисов-3“. Първият включваше политическо помирение и реално встъпване в ролята на държавен глава по начин, по който повелява действащата Конституция – като президент, който да олицетворява единството на нацията, да има обединителна и балансираща функция, да бъде истинска „неутрална власт“, по смисъла, който е заложен в институцията. Вторият беше продължаване на предизборната кампания, но вече не от „Позитано“ № 20, а от „Дондуков“ № 2, а именно – политически атаки, политизиране на конституционния инструментариум на президентството, създаване на конфликти и напрежение между отделните власти и институции с цел да бъде оправдана някаква самоналожена на себе си роля на „коректив“. Румен Радев избра втория път.

Периодът от пролетта на 2017 г. до края на 2019 г. не даде на президентa някаква значима обществена ситуация, в която той да прояви желаната си същност. Икономиката на страната се увеличаваше със значим темп, доходите растяха, нямаше нови мигрантски вълни, обществото беше упоено от спокоен, мирен и тих живот на това, което го очакваше през 2020-2021 г. През този период Румен Радев успешно успя да обезсмисли инструмента на президентското вето, налагайки рекорден брой вета с политическа мотивация с цел да създава някакво противоборство.

Те не изпълняваха смисъла и функцията на ветото, а именно да защитават някакъв обществен интерес чрез призоваване на депутатите отново да обмислят приетото от тях законодателство и при необходимост да го поправят. Тяхната функция беше изцяло политическа. Редовно станаха „обръщенията към нацията“. Румен Радев „милитаризира“ ефира на БНТ за своя политическа употреба, за да подлага правителството на редовни атаки. Сходно беше неговото отношение спрямо парламента.

В една парламентарна република президентът открито призоваваше парламентът да се разпусне и да отиде на предсрочни парламентарни избори. Не по-малко сложни бяха отношенията на Румен Радев със съдебната власт, започвайки от върнатата във ВСС номинация на Георги Чолаков за председател на ВАС, през конфликтите му със самия Висш съдебен съвет до същинската война с главния прокурор. Всяко едно изказване на президента през този период бе пропито с духа на дребнотемието, в което той търсеше основание, за да оправдае собственото си политическо битие. Не бяха пожалени дори посланическите назначения. Румен Радев не успя да намери нито една значима кауза, в която да изпълни своите конституционни задължения в техния смисъл. Той отказа да се превърне в президент.

Идването на коронавируса в България, разрушителността на пандемията във всички сфери на обществения живот, летните протести през 2020 г., социалното напрежение изцяло преобърнаха политическата ситуация в почти изпадналото в летаргия през последните години общество. Трудните времена принципно създават силни лидери, които са способни да преведат държавите си през морето на изпитания и да го доведат до спокойни брегове. Христоматиен пример за това са Уинстън Чърчил и Франклин Делано Рузвелт.

На фона на глобалната пандемия и произтичащите от нея проблеми, беше логично президентът да свика поне веднъж Консултативния съвет по национална сигурност, който за последен път заседава през януари 2020 г. с оглед ситуацията с Иран. КСНС не беше свикван година и половина, президентът открито се шегуваше с пандемията и дори артикулира тезата, че статистиката с болните се манипулира от действащото правителство. След юли 2020 г. президентът се позиционира за същинска окопна война срещу управляващата коалиция и Народното събрание. Единението беше заменено с тотална конфронтация и създаване на отровна обществена среда.

Ситуацията след изборите на 4 април 2021 г. показа, че ще е необходимо назначаването на служебно правителство, ще се върви към чести парламентарни избори в рамките на една година и че президентската институция трябва да изпълни с цел държавното управление. Отговорността за ръководството на държавата падна върху президента Радев. Но отново последва обратното. Назначеното служебно правителство отказа да ръководи, а предпочете наложената от президента линия – ревизия с цел търсене на основания за политически скандали и отслабване на президентските опоненти.

В 46-то Народно събрание по инициатива на президента служебното правителство прокара абсолютно политическа актуализация на бюджета, която цели да увеличи само шансовете за неговото преизбиране. Президентът оказваше недопустим от гледна точка на Конституцията натиск върху Народното събрание с поставяне на условия за приемане на конкретно законодателство. Липсата на лидерство беше заменена с изобилие от управленска слабост, непрекъснато оправдаване с други фактори и отправяне на обвинения.

В нашето общество и политическо пространство често се чуват гласове в подкрепа на президентска република като алтернатива на парламентарната форма на управление. Доколко обаче аргументите за такава промяна имат валидност, след последните пет години на президента Радев, човек, който изпразни от съдържание и смисъл президентската институция и политизира нейните конституционни правомощия за преследване на лични цели? Би ли могъл някой да посочи някакво значимо достижение на президентския мандат на Румен Радев?

Ако си представим хипотетично, че един пряко избран президент трябва да има повече правомощия и дори контрол над изпълнителната власт, то не се ли намираме сега в такава ситуация? Румен Радев има абсолютен контрол над изпълнителната власт и може във всеки един момент да смени който и да е служебен министър. С един, единствен указ. Дори и министър-председателя. И резултати от косвеното приложение на тази форма на управление няма. В този смисъл и президентският мандат на Румен Радев няма нищо значимо като наследство. Той не може да се впише в ролята на политически балансьор, каквато си беше избрал Георги Първанов. Не успя да се превърне в национален лидер, какъвто беше Петър Стоянов, особено в периода 1996-1997 г. Радев не успя да достигне до д-р Желю Желев. Той не успя да стане президент.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.