Маришките ТЕЦ-ове спасиха България по време на енергийната криза, време е държавата да върне услугата

Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg 

В последните дни на 48-то Народно събрание депутатите успяха да постигнат може би безпрецедентно съгласие на фона на продължаващата вече две години политическа криза по един стратегически за нашата страна въпрос – бъдещето на въглищните електроцентрали с особен акцент върху бъдещето на Маришкия басейн, който е енергийният гръбнак на българската енергийна система. Със 187 гласа „за“ парламентът задължи Министерския съвет да промени Националния план за възстановяване и устойчивост в частта му за енергетиката в преследване на тази основна цел. Което има много дълбоки политически, социални и икономически отражения, започвайки от ключовата роля на Маришките ТЕЦ-ове за работата на компесаторния механизъм по време на енергийната криза, през пряката заетост на около 30 000 души и косвената на може би още толкова, до чисто политическия аргумент за глобалната енергийна нестабилност след началото на войната в Украйна, което обърна редица държави към развиване и деконсервиране на собствените си ресурси и енергийни мощности.

Привържениците на затварянето на въглищните електроцентрали обосновават своите аргументи чрез необходимостта от по-чиста енергетика в контекста на борбата с глобалното затопляне, намаляването на въглеродните емисии и създаването на по-екологично чиста и устойчива среда. В европейски контекст до съвсем скоро те имаха аргументация в лицето на все по-интегриращата се енергийна система на Западна и Централна Европа, където зависимостта от вътрешни европейски енергийни ресурси не се определяше като недостатък. В една интегрирана енергийна система излишъците и дефицитите се покриват взаимно. Енергийната криза, започнала след военното нахлуване на режима на Владимир Путин в Украйна, обаче показа редица дефицити на тази система и, както беше вече посочено, разгроми редица илюзии за така наречения „зелен преход“ и доведе до много по-прагматичен подход към енергийните пазари – много показателна в това отношение беше една статия във „Форбс“ със заглавие „Железният закон на електричеството удари отново – Германия отново отваря пет топлоелектрически централи на лигнитни въглища“. Чийто пример беше последван и в редица други европейски държави като Чехия и Полша например.

Извън този аргумент, излизащ от непосредствените глобални политически промени, съществува и друг, който е свързан с пряката народопсихология на хората. В Западна Европа и в Северна Америка, както и в България, има множество примери за ефектите от така наречената „деиндустриализация“ на региони, които са били енергийни и промишлени сърца на своите общности. Този процес абсолютно навсякъде е съпътстван с много висока безработица, срив на доходите, срив на услугите, инвестициите и потреблението, увеличена бедност, миграция, увеличена престъпност и увеличени зависимости, а понятието за „бивш индустриален регион“ много често се превръща в нарицателно за „призрачен град“. Както беше посочено в Маришкия басейн са ангажирани десетки хиляди хора като работна ръка, а редица други бизнеси като започнем от производството на дрехи и храни и стигнем до развлекателната индустрия (кина, театри, ресторанти, барове) зависят от непрекъснатия, стабилен и значим за региона доход, който идва от добива и изгарянето на въглища. И затварянето на Маришките ТЕЦ-ове няма да засегне само пряко работещите в централите и мините. Той ще засегне всички сектори на регионално ниво и ще доведе до онези последствия, каквито са виждани в Западна Европа и Северна Америка от деиндустриализацията. Които ще бъдат още по-тежки, ако политическото представителство продължи да дава обещания за затваряне на въглищните електроцентрали без да предложи реална, изпълнима и еквивалентна по благосъстояние алтернатива на местните общности.

Решението на Народното събрание показа, че политиците усещат този обществен импулс и настроения и ги обедини около идеята за запазване на Маришкия басейн като гаранция за автономността и силата на българската енергетика и икономика, което е добра стъпка на първо време. Дори „Продължаваме промяната“, които имат водеща вина в необходимостта от преработване на Плана за възстановяване и устойчивост, подписвайки споразумение с Европейската комисия за намаляване на въглеродните емисии от въглищната енергетика с 40 процента спрямо 2019 г. без такова изобщо да е залегнало в който и да е било европейски документи, се съгласиха, че в обстановката на война и енергийна криза, трябва да се намери механизъм този ангажимент да бъде отложен във времето. Но в същото време в дългосрочен план целта за отказването от въглищата и за въглеродна неутралност в Европа остава, което при отпадане на форсмажорните обстоятелства на енергийна криза и война, отново ще повдигне въпроса за възможните алтернативи на въглищата.

Тази тенденция си пролича и на проведената дискусионна кръгла маса на тема „Въглищата и зеленият преход – новите реалности и предизвикателства за България“ в Стара Загора, както и че независимо от обстоятелствата хоризонтът за затваряне на въглищните електроцентрали остава в обозримо бъдеще. Най-много обсъжданата година е 2035 г. с желанието на синдикалните организации да удължат този период до 2038 г. като всичко в този времеви диапазон остава отворено – всичко зависи от преговорната позиция на България и нейните аргументи в тази посока. Предвид това съществува един конкретен времеви диапазон, с който държавата разполага, за да намери заместващи технологии – и да не позволи енергийното сърце на България да се деиндустриализира. На този етап обаче нито една от заместващите технологии не може да оправдае многомилиардните необходими инвестиции по чисто пазарен път. От една страна България не разполага с достатъчно биомаса и отпадъци, за да захрани мощности, които са еквивалентни на тези в Маришкия басейн. Държавата все още няма сигурни и независимо от Русия източници на природен газ, които да дадат възможността за изграждането на газови мощности. Технически невъзможна е и генерацията от чист зелен водород без смесване на преобладаващ природен газ. Разглеждането на варианти за улавяне и съхранение на въглеродните емисии пък зависят от проучването и създаването на подземно депо, което би било държавна собственост, и също изисква значими инвестиции.

Много съществено е да се подчертае, че към настоящия момент в контекста на енергийната криза, Маришкият басейн по чисто пазарен път, дори при високите цени на въглеродните емисии, осигури милиарди левове приходи. С тези приходи беше компенсиран българският бизнес за високите цени на електроенергията и нашата икономика остана една от най-леко засегнатите от икономическите последици от войната в Украйна. Енергийноинтензивните предприятия в областта на металургията, машиностроенето, рудодобива и фармацевтиката продължиха да работят с подкрепата на компенсаторния механизъм за цените на електроенергията и достигнаха нови рекорди на износ, осигурявайки устойчива заетост и перспектива за нови инвестиции в тази буреносни времена. Независимо от политическата криза и хаотичните действия на редица политически субекти по отношение на управлението на държавата, включително решения в последния момент, управлението на приходите от Маришкия басейн и осигуряването на компенсации за бизнеса продължи устойчиво насред безпрецедентните политически обстоятелства. Прогнозите към настоящия момент показват, че цените на електроенергията ще останат много високи и през цялата 2023 г. – според проучване на Световната банка цените на електроенергията през текущата година ще са с над 75 процента по-високи от средните такива за последните пет години, дори и ако все пак се стигне до някакво относително намаляване. Преди няколко дни Кипър например направиха крачка в тази посока като удължиха субсидирането на разходите на бизнеса за електроенергия. Германската програма за подкрепата на индустрията и домакинствата по отношение на цените на електроенергията влезе е разчертана времево до април 2024 г. В нашия национален контекст е нужно програмата за компенсации на цените на електроенергията да продължи до успокояването на пазарните цени, което означава компенсаторният механизъм да продължи през цялата текуща година. Решението за това продължаване зависи от Народното събрание и следва да бъде взето след изборите на 2 април 2023 г., а един от най-солидните ни инструменти в тази посока за Маришките ТЕЦ-ове.

Старазагорският енергиен център на България свърши една изключителна работа и преведе нашата икономика през най-тежките етапи до този момент на енергийната криза. Сега е време държавата да върне тази услуга и да се стъпи на политически консенсус за неговото спасяване – от преговорите с Европейската комисия за отлагане на ангажимент за намаляване на въглеродните емисии до цялостна и финансово подкрепена стратегия на държавата, която да осигури регулаторна и инвестиционна подкрепа за запазване на тези три гигавата генериращи мощности, не позволявайки деиндустриализация на региона, срив в заетостта, бум на бедността, икономически упадък и всички тези последствия, които биха се случи, ако държавата не намери стратегия и път за решаването на тези въпроси.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.