Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
English

Новини, анализи, мнения - Tribune.bg

Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. На кого „принадлежи“ Конституцията?

Мнения

На кого „принадлежи“ Конституцията?

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

В далечния 17 септември 1787 г., докато напуска Залата на независимостта във Филаделфия, където се е провел Конституционният конвент, Бенджамин Франклин бива попитан от събралите се по стълбите американци „Какво управление ни дадохте? Монархия или република?“. „Република“, отговаря Франклин. И добавя: „Ако успеете да я опазите“. Конституционният конвент тъкмо е изготвил проекта на федералната конституция, която ще стане основата на американската държава. И е оставил завинаги в историята една връзка между републиката, представителното управление и конституционните основи на властта. В следващите столетия и самата представа за конституционализъм ще бъде изпълнена в своя смисъл и съдържание с категориите на разделението на властите, народния суверенитет, политическия плурализъм, основните права, независимото правосъдие и съдебния конституционен контрол. Те ще се превърнат в своеобразен стандарт за конституционно управление.

Но защо Франклин добавя и репликата „Ако успеете да я опазите“? По начало в световната история, поне до средата на XX век, републиканската и демократичната форма на управление са били по-скоро изключение от правилото отколкото правило – атинската демокрация, Римската република до 31 г. пр. Хр., италианските републики във Венеция, Генуа и Флоренция, швейцарските кантони след 1291 г., Обединените провинции в Нидерландия от 1648 г. до 1673 г., Англия по времето на Оливър Кромуел, както и френската република в различните ѝ превъплъщения. И докато между тези форми на управление има огромна разлика, то в един момент републиканската форма на управление започва в своята цялост да се обляга на наличието на демократична конституция, която от своя страна да притежава всички елементи на онзи горепосочен своеобразен стандарт.

Наличието на основен закон, който да гарантира справедлива, предвидима и организирана система на управление, целяща да избегне монопола на властта, неминуемо е попадала в конфликт с един много човешки стремеж именно за повече власт. „Всеки човек, който има власт, е склонен да злоупотребява с нея“, пише Монтескьо. И той не вярва нито в гражданската добродетел на властимащите, нито в тяхната непогрешимост. Точно затова съществува и конституцията – да създаде такава система на управление, която да гарантира основните права и собствеността на гражданите, и да направи злоупотребата с власт практически невъзможна. Към такава уредба се стремят и всички републикански конституции, включително и нашата.

Улисан в казуса със своето двойно гражданство, който стигна до Конституционния съд под формата на искане за установяване на частична противоконституционност на указа на президента Радев за назначаване на служебното правителство на Стефан Янев, Кирил Петков започна да излиза извън рамките на един обичаен политическо-правен спор и да подлага на атака самата Конституция. В едно от последните си интервюта той заяви, че Конституцията трябва да принадлежи на живите, а не на мъртвите и изиска Конституционният съд да даде ново тълкуване на основания закон. Което само по себе си породи един въпрос – на кого всъщност принадлежи Конституцията?

Отговорът на този въпрос е лесен – Конституцията не е кашон с чушки, за да „принадлежи“ на някого, да се партизира, политизира и да се служи като инструмент за противопоставяне. Самата философия на конституционното управление изключва това. И преди всичко основният закон е формулиран по такъв начин, че неговите основни институции и правни гаранции за права и разумно управление да не могат да използват за удовлетворяване на политически прищевки. Зад нашата Конституция стои дългогодишна практика на Конституционния съд, стоят конституционни изменения, когато това е било необходимо, за да се утвърди по-добър модел на управление. Всички те са били предмет на широк законодателен консенсус, а оттам и предмет на широк обществен консенсус.

Разбира се, конституционната уредба не е и няма как да е статична, тя се надгражда с времето и с практиката. За период от две столетия в конституцията на Съединените американски щати има общо 27 поправки, а практиката на Върховния съд е установила прецеденти с огромно значение като този по делото „Марбъри срещу Мадисън“. И отново – нейното своеобразно „израстване“ в нито един момент не е било превръщано в инструмент за задоволяване на някакъв личен политически интерес на конкретен политик или група от политици. Това е фундаменталният въпрос, който и Кирил Петков не може да разбере. Не Конституцията е там да бъде нагаждана спрямо неговите спонтанни настроения и разбирания, а той е там, за да я спазва в нейната цялост. Тя не е нито текст с добри намерения, нито някакъв пожелателен трактат по формата на държавно устройство и държавно управление. Тя е lex terrae, law of the land.

Ако се върнем към репликата на Бенджамин Франклин, с която започна тази статия – „Ако успеете да я опазите“ – и ако приемем конституцията като основа на републиканското устройство, то може да отчетем политическите стремежи за власт като една от най-голямата заплаха за съществуването на конституционния строй. И неговото опазване трябва да се случи именно срещу политическото домогване, което в своите властови стремежи е способно да ерозира самите основи на конституционализма. Зад колкото и напудрени фрази да бъде прикрито това. По този повод заявката, която дава Кирил Петков, представлява стремеж на принципите на конституционното управление да бъдат подчинени на политическата конюнктура и променени в техния смисъл. Което само по себе си е недопустимо.

Конституционализмът възниква като резултат от вековен опит в упражняването на държавната власт, в него са изкристализирани серия от принципи. Един от тези принципи е и върховенството на закона. Ако ти не можеш да се съобразиш с него в личните си действия като политическо лице и си потъпкал фундаментални норми в стремежа за власт, то и всяка една твоя дума, защитаваща този принцип, не може да бъде предмет на сериозна заявка. Действията ти ще са толкова невалидни, колкото невалиден е и аргумента за „собствеността“ на Конституцията, която не принадлежи нито на живите, нито на мъртвите, нито на Чък Норис. Тя защитава индивида, неговите права, неговата собственост и създава такава публична среда, в която той да може да упражнява своите законни права в техния пълен обем. Сред които права със сигурност не е правото да си министър с двойно гражданство.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.  


Топ новини

виж още

Актуална тема