Неволите на „управляващата опозиция“ в правителството на Кирил Петков

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

В едно вече отминало, а може би дори старинно от гледна точна на всички настоящи проблеми време (пандемия, война в Украйна, глобална инфлация и рекордни цени на енергоносителите), сред представители на отдавна покойния вече Реформаторски блок (да, някога имаше и такива управляващи), конкретно ДСБ по времето на Радан Кънев, се беше родил един безспорен прецедент в световната политическа история – явлението „управляваща опозиция“. Тогава ДСБ като част от Реформаторския блок обявиха, че уж напускат управлението на страната чрез няколко символни позиции, но в същото време останаха част от РБ, който пък беше част от парламентарното мнозинство, избрало кабинета „Борисов“-2. Още от тогава се появиха наченките на една доста особена политическа шизофрения, която днес явно се е принесла и в редиците на т.нар. „мнозинство на промяната“ през „Демократична България“.

Към настоящия момент „Демократична България“ отново повтаря странно и шизофренно политическо поведение от не толкова далечното минало на своя предшественик Реформаторския блок. Единствената разлика са условията и предпоставки за това. И причините, разбира се, свързани със серията от политически решения, довели до обединението на уж „старата градска десница“ с представителите на бившата тоталитарна партия БКП в нещо, което нарича себе си „правителство на промяната“. А конкретната причина този път за абсолютния принципен разнобой в управляващото мнозинство се превърна войната в Украйна и започнатото от президента Путин (към когото българските социалисти имат особен пиетет) нашествие на територията на съседната на Руската федерация държава. В управлението на България има диаметрално противоположни позиции във връзка с необходимостта от изобщо санкции срещу Русия, военна подкрепа за Украйна, анексирането на Крим (който „кръстникът“ на управляващата коалиция Румен Радев определя като руски) и други. И липсата на единна позиция се превръща във все по-голяма слабост на правителството на Кирил Петков – вероятно дори самият той предвид ограничения му речников запас по български език не би могъл да обясни каква точно е българската позиция. За останалото го е страх от гнева на Корнелия Нинова.

През изминалата седмица в София се проведе един много голям марш – мирно шествие в подкрепа на Украйна. В него участваха мнозина представители именно на „Демократична България“, които заявиха своята подкрепа за каузата на украинския народ, неговата отбрана срещу нашественика и правото му на справедливо бъдеще и суверенни решения. Но възникват серия от въпроси. Не са ли същите тези участници от „Демократична България“ депутати в Народното събрание, министри, заместник-министри, членове на политически кабинети? Украинският посланик Виталий Москаленко от над месец е заявил как България би могла да окаже военна помощ на Украйна. Необходим е договор между двете правителства, решение на Министерския съвет, внасянето на договора в Народното събрание и неговото ратифициране. Нещо, по което правителството на Кирил Петков не е направило абсолютно нищо. Нещо, по което всички управляващи от „Демократична България“ оглушително мълчат.

Какво спира представителите на „Демократична България“ във властта поне да инициират дискусия в Министерския съвет? Или да поискат действия от изпълнителната власт? Защо след като уж подкрепят Украйна, техният министър-председател Кирил Петков  няколко поредни пъти отказва военна помощ на Украйна? Включително и от Брюксел. Все пак говорим за управляващи – имат всички необходими инструменти за иницииране и вземане на решения. Но защо не го правят? Защо излизат на площадите сякаш сме пак в навечерието на летните протести от 2020 година? Сега отговорността и решенията са при тях. Механизмите също.

А решения за военна подкрепа за Украйна няма. Явно за никаква подкрепа няма от страна на правителството на Кирил Петков. Войната продължава вече повече от един месец. Министрите на управляващите влизат в реториката на Путин и говорят за „специална военна операция“. Обявяват се против санкциите срещу Русия (една част от тях, другата уж подкрепят). А „Демократична България“ се е разперила като розов пеликан по средата – между противоположностите, стояща като „управляваща опозиция“, викаща по площадите срещу собственото си управление, но нямаща волята нито да поиска правилните решения, нито ако толкова държи на тях – да напусне управлението и да премине в опозиция. Как се пее в една песен от началото на прехода? „Сладка е властта, особено парите…“. Явно се е усладила прекалено много „Демократична България“, след като фундаментални политически принципи се жертват за упражняването на доза злободневна власт.