Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Независимостта на България и Европа от Русия минава през собствен добив на природни ресурси

Мнения

Независимостта на България и Европа от Русия минава през собствен добив на природни ресурси

Независимостта на България и Европа от Русия минава през собствен добив на природни ресурси - Tribune.bg

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

В една от своите книги бившият държавен секретар на Съединените щати Мадлин Олбрайт посочва три аспекта, които според нея формират общото понятие за „глобализация“ – глобални пазари, глобални технологии и глобален тероризъм. Това триединство обединява в себе си аспекти на икономиката, сигурността, политиката и информационното общество. Ключовото в него остава думата „свързаност“ на глобално ниво. Казано по друг начин в един момент държавите стават зависими една от друга по всичко от линията на доставки за производството на най-елементарни продукти за бита до вземането на най-важни и съществени политически решения. И докато в едно мирно и сравнително спокойно време тази система е показала своята възможност да функционира и да генерира добавена икономическа стойност в огромни размери, то наличието на някакви препятствие по смисъла на война, глобална пандемия или природен или създаден от човека катаклизъм може да създаде много сериозни пречки пред икономиката и да изпрати световната икономика в тежка рецесия и дори депресия.

Последните две години доказаха именно това – че в силата на глобалната икономика се корени и нейната най-голяма слабост и че нарушаването на съществуващата взаимна свързаност може да повлияе на абсолютно всеки един стопански сектор, да увеличи рязко цените на енергоносителите и полезните изкопаеми, а оттам и цените на всеки един продукт от потребителската кошница, независимо дали той бива купен в Мадрид, София, Лондон или Сантяго. Руската инвазия в Украйна показа много голямата зависимост на редица западни държави не само от руския нефт и газ, но и от редица други полезни изкопаеми. Една от пета от урана, който се използва в американските атомни централи идва от Руската федерация. Френската ядрена компания „Orano“ използва хранилища в Сибир за превозване на хиляди тонове отработен уран от френските ядрени централи. Москва също се явява най-големия снабдител на компанията „Boeing“ с титан, необходим за производството на самолети, а самата компания обяви, че спира доставките от Русия на фона на продължаващата война срещу Украйна, без обаче да има подготвена алтернативна линия на доставки и разчитаща на своите наличности. Нападната от режима на Путин Украйна също така произвежда почти половината от световния полупроводник неон, нужен за лазерите, използвани за производство на чипове (чрез своите компании „Ингас“ и „Криоин“), което практически заплашва от световен недостиг на микрочипове (което би ударило много силни съответната индустрия в Китай).

Американският пример не е изолиран. Той може да бъде намерен на същия принцип в редица други държави, включително и в България. Но той отново, особено предвид текущите обстоятелства, повдига един изключително належащ въпрос – за необходимостта от адекватно експлоатиране на националните природни ресурси на една държава, които да ѝ осигурят поне частична независимост и икономическа стабилност на фона на един все по-чуплив глобален свят. В тази област България има един изключително болезнен опит, който обединява в себе си недостатъчно ефективна регулаторна рамка и усложнени процедури, провеждане на спорни местни референдуми и ерозия на обществено мнение по отношение на добивната индустрия чрез често пъти базиран на неистини политически натиск от определени групи, заявяващи че представляват „обществен интерес“. Променящите се времена обаче изискват различни решения.

Един от ключовите проблеми в областта на добивната индустрия у нас е посочен в доклада MINLEX („Проучване на правната рамка за добив на полезни изкопаеми и процедури за добиване на разрешителни за проучване и експлоатация в Европейския съюз“) на Европейската комисия, в рамките на който е направен преглед на цялата национална правна рамка на добивната индустрия в Европейския съюз. Правните процедури, свързани с добив на полезни изкопаеми, са разпръснати между различни институции, а регламентацията им се съдържа в различни законови и подзаконови актове, регулиращи различна по същество материя. Законодателството и регулацията не са консолидирани, което поражда неясноти и утежнява административните процедури. Този аспект се подценява както от избирателите, така и от лидерите на политическите сили, но е добре обяснен в трудовете на нобеловия лауреат Джеймс Бюканън в неговата книга „The Calculus of Consent“, в които той контрастира нормативното и пожелателно очакване институциите да си свършат работата спрямо националния интерес с реалната вероятност те да го направят, тъй като всяка институция и хората в нея имат собствен поглед и индивидуален интерес да се свърши, отложи или дори провали определена задача. Или казано по-просто, ако всевъзможни над 20 институции в България регулират добивната индустрия, повечето от които не я разбират изобщо, вероятността 1 чиновник-ръководител да се уплаши, да го домързи, да се стресне или да бъде незаинтересован от придвижването на стратегически ресурсен проект е огромна – и негативните последствия са за цялата държава, но не и за него.

Друг ключов проблем е ерозията на общественото мнение. Липсата на адекватна комуникация между държава, местна власт, инвеститор и местни общности, породена именно от утежнените административни процедури, създаде поле и предпоставки за ерозията на общественото мнение, появата на цели хибридни кампании срещу определена добивна инициатива, циркулиращи слухове и дори откровени конспиративни теории. Станахме свидетели на абсурдни ситуации, в които наплашени жители на малки населени места гласуват срещу отваряне, разработване или рекултивиране на стари мини, заради разпространена откровено фалшива информация. Видяхме и парализираните европейски институции, позволили на европейското общество да падне жертва на хибридни атаки срещу местния европейски добив на газ и петрол, които поставиха Стария континент не само в енергийна и ресурсна, но и екологична зависимост от непредвидими държави извън ЕС.

Тези гледки не са изключение за България – хибридни атаки срещу ресурсната и енергийна независимост на Европа се проведоха успешно из целия регион. В Румъния и Гърция бяха блокирани двете потенциално най-големи находища на мед в Европа, която е ключова суровина за аутомотив, аеро-космическата и енергийната индустрия. Испания в момента е залята от хибридни кампании срещу разработването на две находища за редкоземни метали като опит на Европа да се откъсне от почти стопроцентовата си зависимост от Китай. На този фон, успешно завършилото строителство на рудника за злато и мед в Крумовград изглежда почти чудодейно – след 17 години „ходене по мъките“ и при четворно по-висока от първоначално планираната концесионна такса, България успя да въведе в експлоатация съвременен ресурсен проект, който може да бъде посочен за добър пример и контра-аргумент на хибридните кампании.

Разбира се, въпросът до голяма степен има и своето политическо отражение. Руската инвазия в Украйна го показа, а санкциите срещу Руската федерация на западните държави, които към този момент все още само частично засягат търговията с полезни изкопаеми, повече от всякога обърнаха погледа на Европа от необходимостта да придобие по-голяма степен на ресурсна независимост. И определящ момент тук е възможността на всяка една национална държава, която членува в Европейския съюз, е да положи усилия за развитие на собствената си добивна индустрия. Дори евентуалното приключване на военните действия в Украйна и постигането на мир няма да е гаранция за нищо – в условията на нов свят, потопен в нова „студена война“, през зоните на сблъсък и границите ще продължи обстрела с хибридни атаки и кампании срещу икономическия аспект на националната сигурност. Единственият начин в този нов свят да бъде гарантирана сигурност за стопанския живот и стабилност на икономически процеси, които да не зависят от прищевките на авторитарни и диктаторски режими, е погледът да бъде обърнат към собствените възможности и ресурси.

* * *

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.


Топ новини виж още
Актуална тема
Анкети