Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
English Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Първо – да си заградим двора

Мнения

Първо – да си заградим двора

Първо – да си заградим двора - Tribune.bg

Димитър Петров, коментар за Tribune.bg

Искането на Русия НАТО да се върне към конфигурацията от 1997 г. (конкретно за България това означава изтегляне на съюзническите сили и военна техника) предизвика бурни обществени реакции. Президентът Румен Радев заяви, че „страната ни не приема ултимативни искания от когото и да било“, а премиерът Кирил Петков – че „Вашингтонският договор не предвижда втора категория страни-членки“. Публичният дебат обаче се люшка между „да не разваляме излишно отношенията си с Русия“ и „да поискаме допълнителни гаранции от НАТО заради заплахата от Русия“. Някак си в това фило-фобско противопоставяне българоцентричният глас сякаш е заглушен.

Първо, нека да се опитаме да отговорим на най-важния въпрос в сегашната, несъмнено изострена геополитическа обстановка: застрашена ли е реално България от евентуална руска агресия?

Отговорът е: не, защото България е член на НАТО. В над 70-годината история на Алианса, негов член никога не е бил атакуван от трета страна. За същия период има един военен сблъсък между две държави членки – турско-гръцкият за Северен Кипър.

Съотношението на силите между НАТО и Русия (в жива сила и техника) е в полза на първите и руската страна едва ли би започнала директна военна конфронтация. Досега Москва разчиташе на принципа „каквото мине“ (пред международната общност) – кратки, остри инвазии в Грузия и Украйна плюс намеса в гражданската война в Сирия, без обаче да прекрачва други „по-сериозни“ граници.

Последващ въпрос: щеше ли България да е заплашена от руска военна агресия, ако не беше член на НАТО?

И тук отговорът е: напълно възможно, без това да е много сигурно. Представете си България в „буферната зона“ между Русия и НАТО, в която Москва спокойно може да си навлиза, без да последва реципрочна реакция (най-много някакви икономически санкции, както след анексията на Крим).

А за какво ѝ е на Русия да атакува България? Ами, за същото, заради което навлезе в Грузия и Украйна. Формално, за да „защити рускоезичното население“ (у нас тази роля биха изиграли собствениците на имоти по Черноморието), на практика – да затвърди военно-стратегическото си присъствие тук и там. А, да не забравяме, че още от преди гражданската война, Русия беше разположила военна база и на територията на Сирия.

Естествено, всяка подобна намеса крие и рискове за агресора. В Грузия, антируските настроения накараха Москва да се изтегли веднага, след като помогна на отцепниците в Южна Осетия, макар че грузинската армия вече беше попиляна. Просто няма никакъв смисъл да дразниш допълнително едно население, което и без това не те обича много. Дори в Чечения, която е в рамките на Руската федерация, присъствието на Москва е сведено до фикция и в републиката действат споразумели се с Кремъл местни елементи.

Докато в Източна Украйна (повтарям, Източна, в западната половина нещата стоят съвсем другояче) Русия може да разчита на симпатиите на рускоезичното население. Да не забравяме, че когато Киевския Майдан постигна целта си, вълненията в Донецк и Луганск бяха започнати от местни рускоговорящи украински граждани. По този критерий обаче и за България нещата не стоят добре – именно русофилските настроения на част от българите биха „изкушили“ Кремъл да направи някоя глупост. Разбира се, в една паралелна Вселена, в нашата сме си в НАТО.

Руският ултиматум обаче показва наяве един друг проблем – притеснителното състояние на Българската армия. Години, даже десетилетия наред отбраната ни бе тотално неглижирана, именно с малоумния мотив „НАТО ще ни пази“ (а ние не сме ли част от този съюз)? Първо бе натискът да „съкратим“ част от въоръжението си, уж с аргумента, че било несъвместимо с НАТО-вските стандарти. Паралелно вървеше и съкращаването на числения състав, а за нова техника обикновено не се намираха средства.

Разполагането на съюзнически части е въпрос много повече военен, отколкото политически. Дали, колко и какви сили ще се настанят на наша територия (като временни или постоянни контингенти) се решава на съвместни заседания на съюзническото командване. Или поне би трябвало да е така. Но сравненията между сегашния ни принос към НАТО и едновремешния ни към Организацията на Варшавския договор не са в полза на настоящето.

До 1989 година всички български граници без северната бяха външни за ОВД. И въпреки това те бяха охранявани от българските войски, без съюзническа помощ. В България нямаше „договорни“ (разбирай, съветски) войски, не защото България е отказала на СССР, а защото е било преценено, че в мирно време няма нужда от такава дислокация. Сега имаме уникалния шанс да сме заобиколени предимно от съюзници, а външни граници за НАТО са само източната (Черно море) и част от западната (Сърбия). И не можем сами да ги овардим…

Българските „атлантици“ веднага поискаха съюзническа помощ. И видно е, тя ще бъде получена – Испания и Нидерландия реагираха, изпращайки изтребители на България (също така, испанска фрегата вече се насочи към Черно море). Бъдете сигурни, че ако тук стане много напечено и войниците на Чичо Сам ще доприпкат бързо-бързо – така, както съветските солдати щяха да долетят, ако „Студената война“ се беше „разгорещила“ на южната ни граница.

Въпросът не е в това. Ако бяхме подменяли „съкратената“ военна техника с нова, ако бяхме въвели поне начално военно обучение за наборниците след отмяната на задължителната военна служба през 2008-а година и ако спазвахме ангажиментите си от Уелс за поне 2% от БВП за отбрана, руският ултиматум можеше да не се отнася до България. Но „който не храни своята армия, храни чужда“ (в случая съюзническа)…

Как ще се развие ситуацията между НАТО и Русия, сравнително слабо зависи от България. Но страната ни може да използва случая да изтъкне своята тежест като флангова държава. И да поиска от съюзниците нещо повече. Например, да ѝ бъде подарена военна техника, еквивалентна на „нарязаната“ в недалечното минало (еквивалентна като количество, не като дата на производство).

България има крещяща нужда от обновяване на въоръжените сили. Има нужда и от привеждане на населението в по-висока степен на бойна готовност (тоест, малко по-висока от почти никаква), но ако бъде облекчена финансово за първото, може да се концентрира върху второто. И не, това не е пожелателно мислене. Сърбия получава като подарък военна техника от Русия (извън това, което закупува от едно или друго място) - четири хеликоптера Ми-35М, шест изтребителя МиГ-29, три транспортни хеликоптера Ми-17В-5, зенитно-ракетни и оръдейни системи Панцир-С1, 30 танка 72МС и 30 бронетранспортьора БРДМ-2МС, между 2018 и 2020 година. А какво подариха САЩ на България? Грантове и стипендии, ама не основно за „Уест Пойнт“. А не е като да нямат традиции да модернизират въоръжените сили на ключови съюзници – Израел, Турция, Египет преди „Арабската пролет“…

Така че, вместо да се дърляме „за и против членството в НАТО“ и „за и против Русия“, да започнем да си ограждаме двора.

 ***

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „Св. Климент Охридски“ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.

Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на „Един завет“ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.  


Топ новини

виж още