Пет причини за оставка на правителството на Кирил Петков

Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg

Едва ли има правителство в новата или най-новата история на българската държава, което да е губило толкова стремително обществено доверие, както това се случва с правителството на Кирил Петков и подкрепящата го четворна коалиция в Народното събрание. Традиционно най-важните приоритети на едно управление и начина, по който то смята да ръководи държавата, се разбират в така наречените първи „сто дни“ на всеки кабинет. Тук обаче не се случи и това – правителството на Кирил Петков, афиширало някаква значима политическа промяна, нито успя да очертае някакъв значим приоритет в своята управленческа дейност, нито пък да даде някаква ясна и принципна визия за развитие на страната, която да не е доведена до абсурден компромис, роден чрез преговорите на многолика и откровено противоречаща си коалиция.

Всъщност, ако се направи един кратък разбор на ситуацията към днешна дата, в най-общ порядък могат да се изведат пет основни причини, които да обосноват подаването на оставка на правителството на Кирил Петков и провеждането на бързи предсрочни избори. Те обхващат както вътрешнополитическите кризи, така и външнополитическия план, който също не беше пропуснат и попадна под ударите на аматьорското „новаторство“ на управляващите. Но, по реда си…

На първо място – инфлацията. Управляващите не направиха нищо, което поне да намали галопиращата инфлацията в цените, отказаха да се занимават с главоломния ръст на цените на горивата и енергоносителите, отказаха да създават работещ компенсаторен механизъм за потребителите и бизнеса. И резултатите са налице, особено когато се погледне обикновената потребителска кошница. Статичността на доходите срещна ръста на цените на всички основни продукти, а оттам бяха ударени и едни от най-уязвимите социални слоеве в българското общество като пенсионерите. Широко анонсираната индексация на пенсиите просто не сработи, а хиляди пенсионери всеки месец осъмват с различни пенсии всеки месец. Това само по себе си е достатъчно да покаже провал в две от най-важните сфери на управлението – социална и икономическа.

Няма как да бъде пропуснато и здравеопазването, когато говорим за социални въпроси. Независимо от изместения обществен фокус пандемията от COVID-19 продължава. А с нея съществува и вероятността от възможна нова вълна. Историята на предишни световни пандемии показва възникването на спорадични, но често пъти много смъртоносни вълни от пандемични вируси в миналото. Правителството на Кирил Петков, отново независимо широко анонсираното новаторство в сферата на ваксинацията, завърши ваксинационната кампания в България с абсолютен провал. То не успя да достигне дори и наполовина на поставената цел от поне шестдесет процента ваксинационно покритие в страната и България просто беше принудена да подарява ваксини на други държави или да ги бракува. А цената на пандемията продължава да се плаща в смъртността. Разбира се, сто дни не означават провеждането на големи реформи в здравеопазването, но означават поне очертаването на визия за такива. Извън противоречащото си коалиционно споразумение Министерството на здравеопазването под ръководството на проф. Асена Сербезова не е анонсирало такива.

Идват и държавните финанси. В продължение на години правителствата на Бойко Борисов спазваха много висока фискална дисциплина чрез политика на ниски дефицити, бюджетни излишъци и нисък държавен дълг. Чрез евфемизмът „бюджет на растежа“ правителството на Кирил Петков сложи край на това и обяви (поне засега) държавен бюджет, който включва милиарди левове дефицит и милиарди левове дълг, който не е изолирано явление. По финансовата рамка дългове ще се теглят и през идните години, ако правителството на Кирил Петков остане на власт. А единственото „нововъведение“, което се появи, е така нареченият „бюджет на тримесечието“ – още при приемането на настоящия бюджет веднага започна да се говори за неговата актуализация едва след няколко месеца. Нещо, което не се беше случвало от дълги години насам, и което дава много лош знак явно за една вече отминала стабилност на държавните финанси на България. Финансовата дисциплина беше принесена в жертва на безразборно инфлационно харчене без ясна визия или цел.

Правителството на Кирил Петков се представи не по-малко катастрофално във външнополитически план. Войната в Украйна дори не успя да го събуди от неговата летаргия в първите дни, а вече бившият министър на „промяната“ и настоящ партиен строител Стефан Янев уверено използваше путинската реторика и я наричаше „военна операция“. Правителството на Кирил Петков, роб на външнополитическите тежнения на БСП и Корнелия Нинова, има пред себе си непреодолима преграда да заеме ясна евроатлантическа позиция и да поеме ясен ангажимент за помощ към украинската държава. Всяко едно правилно външнополитическо решение в тази посока, което може да бъде взето, е обречено да бъде компромис със социалистическата партия и реално изолира България на международната сцена от нейните съюзници. А такава държава няма как да бъде разглеждана като надежден партньор, независимо от въодушевените приумици на Кирил Петков по темата. Дори не бих искал, говорейки за външна политика, да повдигам темата за ветото и Република Северна Македония, където правителството на Кирил Петков просто очаква сгоден момент, за да го свали и да абдикира от българските национални интереси.

За финал, разбира се, идва задълбочаващата се политическа криза, генералното творчество на управлението, неговата собствена безсмислена и абсурдна конструкция. Правителството на Кирил Петков и управляващото мнозинство така и не успя да изведе България от политическа криза, в която държавата се намираше през 2021 г. Нещо повече, то я задълбочи, предпочитайки да замени разговорите, сътрудничеството и търсенето на национален консенсус с показни и незаконни арести спрямо политическата му опозиция. А и не само – за пореден път е много важно да се подчертае, че това управление има една безпринципна, абсурдна и несъвместима с принципите или здрави разум конструкция и поради своята собствена природа то не може да произведе нито едно правилно решение, което да не е било обезсмислено по пътя към неговото компромисно достигане. Първите няколко месеца на правителството го доказаха, а задълбочаващите се кризи раждат нови предизвикателства, с които настоящото държавно управление просто не може да се справи от една страна поради собствената си аматьорщина, а от друга поради самата си конструкция и механизъм за вземане на решения. Следователно едва ли може да се посочи друг възможен изход освен подаването на оставка.

* * *

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.