Петър Петров пред Tribune.bg: Университетът не може да бъде отдел „Човешки ресурси“ на бизнеса

Днес МОН представи Рейтинговата система за 2026 г., чрез която се оценяват 51 университета в България. Оценката е на базата на редица показатели като учебен процес, научна дейност, приложение на дипломата, престиж и ниво на безработица

Разговаряме с д-р Петър Петров, доктор по социални науки, чийто професионален път преминава през различни нива на академичния живот, с опит в студентското представителство, академичното управление и управлението на образователни структури

Г-н Петров, Вие сте млад човек, който е приел като своя мисия развитието на качественото висше образование. Може да Ви прозвучи клиширано, но като че ли днес висшето образование е по-скоро модерна самоцел, отколкото осъзнат избор. На какво се дължи това?

Днес от университетите се очаква да произвеждат кадри за конкретни сектори, конкретни професии и дори конкретни технологии. Бизнесът казва: “Няма кадри.“ Държавата казва: “Университетите трябва да ги създадат.“

И университетът се оказва поставен в ролята на огромен национален отдел „Човешки ресурси“. Само че университетът не може да знае какви специалисти ще са необходими на всяка една компания след пет, десет или двадесет години. Не може да промени учебна програма всеки път, когато една компания промени технологията си.

08 октомври 2026, 14:14

Къде е най-престижно да учите в България: 51 университета получиха своята оценка за 2026 г.

Тогава Вие как бихте формулирали, каква трябва да е основната задача на университетското образование?

Не може да създаде отделна специалност за всяка конкретна длъжност. И не трябва да го прави! Защото университетът не трябва да произвежда служители за конкретния работодател. Той трябва да създава образовани хора, които са способни да се адаптират, да мислят, да създават и да поемат отговорност.

Казвате, че висшето образование не трябва да бъде отдел „Човешки ресурси“ на бизнеса, но какъв тогава трябва да е подходът на държавата?

Това е огромната разлика между образование и професионално обучение. Ако бизнесът има нужда от конкретни умения – нека инвестира в тях.  Тук идва и отговорността на частния сектор.

Ако една компания има специфична технология, специфичен производствен процес или специфична потребност от специалисти, тя не може постоянно да очаква държавата да поеме разхода за тяхното обучение. Частната инициатива трябва да участва в подготовката на кадрите, от които има нужда. Много компании вече го правят. Инвестират в обучение. Плащат курсове. Създават стажантски програми. Финансират квалификация.

И често поставят условие: ако служителят напусне след полученото обучение, той възстановява направената инвестиция при предварително договорени условия. Това не е нещо екзотично. Това е икономическа логика… И същият принцип трябва да започне да се прилага и при държавната инвестиция във висше образование. Кой плаща за образованието на бъдещия висшист?

Вие реално повдигате друг доста интересен въпрос – инвестицията на държавата във висшето образование. Бизнесът непрекъснато говори за глад на квалифицирани кадри. При 51 университета, как си обяснявате това?

Тук стигаме до един неудобен въпрос. Когато един студент учи по държавна поръчка, обществото инвестира в него. Плащат се преподаватели. Поддържат се университети. Изграждат се лаборатории и библиотеки. Осигурява се студентска инфраструктура. Държавата предоставя субсидия. Това не са „безплатни“ пари. Това са парите на обществото!

А след като завърши, човекът може да избере да замине за друга държава и да реализира знанията и уменията, в които българският данъкоплатец е инвестирал. Разбира се, никой не може и не трябва да бъде лишаван от правото да избира къде да живее и работи. Но държавата има право да защити публичната инвестиция. Затова е необходим нов модел.

Държавната поръчка трябва да бъде и обществен договор. Ако държавата финансира изцяло или частично обучението на един човек, между държавата и студента трябва да съществува ясен обществен договор. Не договор, който ограничава свободата му. А договор, който определя какво се случва с публичната инвестиция, ако човекът незабавно избере да реализира професионалните си умения извън страната. Възможни са различни механизми – определен период на работа в България, частично или пълно възстановяване на публичната инвестиция при определени условия, стимули за оставане, данъчни облекчения и други. Тук не става въпрос за наказание. Става въпрос за отговорност.

05 октомври 2026, 16:01

Петър Петров за Tribune.bg: Висшето образование не е фабрика за кадри!

Т.е. Вие застъпвате една доста непопулярна, но напълно релевантна към реалността тема – висшето образование да е обвързано с ангажимент на студента за професионална реализация в държавата.

Ако една частна компания може да инвестира 10 000 € в обучението на свой служител и да договори условията, при които тази инвестиция се възстановява, защо държавата да не може да защити инвестицията на обществото?

Разбира се, подобен модел трябва да бъде много внимателно конструиран, с ясни правила, разумни срокове и изключения при обективни обстоятелства. Но принципът е важен: публичното финансиране трябва да създава обществена стойност, а не просто индивидуална възможност за миграция на човешки капитал.

Стигаме до най-съществения въпрос - какво всъщност трябва да очакваме от университета?

Трябва да спрем да измерваме успеха на висшето образование само с това колко негови завършили са намерили работа шест месеца след дипломирането. Университетът трябва да създава хора, които могат да бъдат лекари, инженери, учители, юристи, учени, предприемачи, държавници, изследователи и лидери. Хора, които разбират не само професията си, но и обществото, в което живеят. Защото една държава не се нуждае само от добри работници. Тя се нуждае от хора, които да я управляват, развиват и променят. И ако сведем висшето образование единствено до това да произвежда кадри за текущите нужди на бизнеса, рискуваме да превърнем университета в поредната производствена линия. А университетът не е производствена линия. Той е мястото, където едно общество създава своето бъдеще.

Каква трябва да е според Вас основната мисия на висшето образование, на университетите?

Трябва да върнем висшето образование към неговата първоначална и най-важна мисия – да създава интелектуалния и моралния лидерски потенциал на нацията. А когато икономиката има нужда от конкретни кадри и конкретни умения, държавата и бизнесът трябва да бъдат партньори.

Как бихте разпределили отговорностите на тези партньори, както наричате държавата, университетите, бизнесът и студентите – нека не пропускаме и тях, те не са фигуранти, а главни действащи лица в процеса?

Държавата – чрез стратегическо и устойчиво финансиране.

Университетът – чрез качествено образование и наука.

Бизнесът – чрез реална инвестиция в хората, от които има нужда.

И студентът – чрез лична отговорност към собственото си развитие и към обществото, което е инвестирало в него. Защото образованието не е разход. То е инвестиция. Но всяка инвестиция има смисъл само когато обществото получава възвръщаемост от нея. А най-голямата възвръщаемост от образованието не е броят на работните места. Тя е качеството на хората, които утре ще управляват, създават и носят отговорност за България.