Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
English Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Плагиатството – диагноза на науката или на политиката?

Мнения

Плагиатството – диагноза на науката или на политиката?

Плагиатството – диагноза на науката или на политиката? - Tribune.bg

През изминалата седмица и след шестмесечна проверка завърши един казус, касаещ бивш служебен министър на икономиката от правителството на Румен Радев (явно някой е урочасал този пост – ту двойно гражданство на Кирил Петков, ти отнемане на докторска степен на Даниела Везиева и то само за една година). Докторската дисертация на бившият министър на икономиката Везиева се оказа изплагиатствана. Да, изплагиатствана. Не просто е извършено плагиатство, то е извършено в особено големи размери. Не просто е преписвано, преписвано е безобразно – един от членовете, които арбитрират в Комисията по академична етика към министъра на образованието и науката, посочва в своето становище че, „дисертационният труд съдържа преписани (плагиатствани) от други автори и източници 171 страници, т.е. 95%“. Което по най-проста математическа сметка показва, че автентични май остават само името на автора, заглавието, съдържанието. Отново същият арбитър посочва, че „е налице плагиатство в особено големи размери... което... шокира с мащаба и обхвата си“.

От политическа гледна точка това е втори такъв случай, отнасящ се до така нареченото „братство на почтените“, както го назова президентът Румен Радев, протестирало някога и поело властта през 2021 г. след оттеглянето на третия кабинет на Бойко Борисов. Не беше толкова отдавна времето, когато един човек, който почти се докосна до най-високите постове в държавата, също беше уличен в плагиатство. Става въпрос за позабравения вече Петър Илиев от „Има такъв народ“, чиято книга се оказа, че съдържа няколко десетки страници от книгата на друг конституционалист доцент Наталия Киселова. И фактически този случай сложи край на неговата политическа кариера. И сега – изплагиатствани 171 страници от 180-странична дисертация на поредния представител на „братството на почтените“, което по думите на президента Радев трябваше да отведе нашите страна и народ към светлото бъдеще без корупция и с астронавти, но засега ни е завело само при двуцифрената инфлация, исторически високите цени на горивата и международната политическа изолация.

Но връщайки се отново на казуса „Везиева“ и нейната докторска дисертация… Тук особен  интерес предизвиква нейният научен ръководител професор Венелин Терзиев, който като някакъв съвременен академичен стахановец твори и завоюва научни постижения. Професор Венелин Терзиев има четири доктората с 37 монографии, защитени за само някакви си четири години, още 1 252 научни публикации, професор е в четири различни университета в четири различни научни области, над двадесет пъти е бил член на научни жури и то в рамките на три години. Което само по себе си е някакъв рекорд, достоен за книгата на Гинес, тъй като стахановецът Терзиев в неговата писателска дейност успя буквално да размаже един от най-влиятелните юридически и философски умове на нашата епоха професор Джон Ролс, който има всичко на всичко 8 (осем) книги. В същото време успях да изброя всичко на всичко 35-36 научни труда на един от най-великите философи в историята Имануел Кант. И най-вече стахановецът успя да победи не кого да е, а именно и бившият „първи“ на държавата Тодор Живков с неговите 37 тома събрани съчинения (историята твърди, че той дори сам не си ги е чел).

Професор Терзиев е поредният проверяван от Комисията по академична етика към министъра на образованието и науката. Проверявани са и четиримата от неговите общо осем докторанта. Разбира се, проверката е нещо, което трябва да се осъществи по нормативен и установен ред в рамките на закона. И е изключително важно да има такъв работещ механизъм, който да гарантира, че научни трудове няма да бъдат създавани на чужд гръб и научни степени и титли няма да се придобиват чрез поведение, което само по себе си е пълното отрицание на моралните ценности на науката. Но тук идва точно тази дума – морал. Защото моралът преди всичко е лично възприятие, лично отношение към заобикалящата среда, личната ценностна йерархия. И това лично ценностно възприятие трябва да намира проявление в действията на човека, който преди всичко е решил да се занимава с наука. Той не трябва да бъде пример само за самия себе си, той трябва да бъде пример и за околните. Професорът от Харвард Майкъл Сандел, при когото слушах знамения курс „Справедливост“, е може би един от изключителните примери в това отношение, както за отношение към науката, така и за нейното разпространение и хвърляне на пламъка и стремежа към знанието към десетки хиляди студенти. Толкова силен и смислен се оказа неговия курс за справедливостта.

За съжаление понякога човек остава с чувството, че науката в България се е затворила в себе си като в някаква кула от слонова кост, че тя си е самодостатъчна, че тя се самовъзпроизвежда чрез собствените си прекалено често трудно разбираеми понятия (едно от нещата, които прави професор Сандел е да „преведе“ философията, дори изключително трудния Кант, на разбираем и достъпен език). И не само – чувството за едно овластено и до една степен феодализирано научно статукво, подобно на това, което ражда научни публикации като на поточна линия, създава огромно усещане за несправедливост особено сред млади хора, които искат да се занимават с наука и да дадат своя принос. Системата сякаш ги отблъсква, затворена в себе си, и често пъти губеща връзка с реалния свят и истинската проблематика. Но и тук, особено преди да говорим за система, уредба и закони, всичко отново опира до личния морал, ценности и ценностна нагласа – нещо, което Майкъл Сандел се опитва да каже на своите студенти по време на целия си философски курс.

Но проблемът понякога не е само научен. Всъщност – често. Ние научаваме за плагиатстките скандали не защото те са проблем на науката, а защото се превръщат в проблем на политиката и политическото битие. И най-вече, защото в тази политическа област, където ценностният дефицит е прекалено често срещано явление, се добавя още един проблем. Как един човек, който по силата на заеманата длъжност или към длъжността, към която се стреми, трябва да приема и прилага закони, може да прави това, след като самият той е извършил серия не само законови, но и морални нарушения – нарушил е нормативната уредба по отношение на дисертационните трудове, ограбил е чужд труд, представил го е за свой…

Моралът обаче, личният морал, пример, ако мога отново да повторя. Липсата на доверие в политическата система идва именно, защото може би едно количествено натрупване е довело до качествено изменение – и липсата на честност, прозрачност, безпристрастност, политика, базирана на ценности, заменени с нарушение и на закон, и на морал, са довели до траен спад в доверието на хората в една система. Без изобщо да говорим дали самата политическа система е добра или лоша като институционален механизъм. Говорим само за хората в нея. Може би самата институция като механизъм не е нещо лошо? Може би хората я правят такава? Ами, ако хората се сменят? Ако дойдат други? Различни ли ще са другите? Въпроси, въпроси и отново въпроси. За съжаление с неясен отговор.

В този смисъл един казус като плагиатстването не е проблем само на науката и нейната система. Той много бързо може да се превърне в политически проблем. И виждаме как нямаме само един или два такива случая през последните години. За съжаление обаче, докато научният проблем остава известен само на една много ограничена като количество сфера от хора, политическият проблем ражда една трайна и понякога дори необратима ерозия на доверието в институциите и действащите механизми. И, за да бъде променено това нещо, не е нужен просто един или два управленски мандата.

* * *

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.


Топ новини

виж още
Актуална тема