Правилното подреждане по важност не ни е национална черта

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Вчера по едно време реших, че зъл хибриден хакер-чеченец е хакнал любимия ни фейсбук – в продължение на часове всяка втора, та дори две от всеки три публикации представляваше една и съща снимка – централното стълбище на Министерския съвет, по което Лена Бориславова и Кирил Петков се качват, увесили носове, но пък нежно сплели пръстите на ръцете си. Раменете им се докосват, вървят в крак. Но пък не ще да е било хакерска атака, рекох си, защото при всяко появяване на снимката тя беше съпроводена от различен коментар, като някои от коментарите сякаш участваха в конкурс по остроумие: „Мрежата ври: Петков и Лена си тръгнаха като двойка от МС“; „В тези малки жестове се крие истинското приятелство, което не се нуждае от парапет, за да изпъкне“; „Линда: Ако няма безглутенови торти, ръцете са като парапет“; „Въпреки уловения кадър: Лена Бориславова отрича да е хващала Петков за ръката“ и тям подобни. Веднага се появиха експерти по автентичността и в крайна сметка подозренията се насочиха към злия гений Кошлуков, протегнал за пореден път възлести криви пръсти да обслужи задкулисието.

Вярно ли е или не е вярно, колаж ли е или не е колаж, фотошоп ли е или не – това няма никакво, ама никакво значение. Нас ни занимава реакцията на обществеността независимо от автентичността на сюжета. Какво от това, че се водят за ръчичка? Това означава единствено, че вероятно са гаджета. Е, и? Ама той е женен и изневерява на жена си! А колко мъже не го правят? Да, ама той е премиер! Еми хубаво, премиер е, някой да е очаквал от министър-председателя обет за целомъдрие? Хората толкова по-неморални неща вършат и то масово, че изобщо не ме интересува дали Кирил Петков изневерява на жена си и с кого. И мисля, че това е нормалното отношение към въпроса – отношение на лека досада – а останалото е клюкарщина и нездрава жажда за сензации. Ах, ма воля ви се, той кръшка! Който не е кръшкал нека пръв хвърли камък. Да не говорим колко е отвратително публично да разнищваме греховете на другите и при това да го правим с некрофилска наслада. Кой печели от това? Обществото ли става по-морално или правдата тържествува? Не, единствено лешоядите шумолят с тромавите си блудни криле.

Лошото е, че бичувайки хората (заслужено или незаслужено) за глупости, пропускаме истинските теми. За правителството на Кирил Петков и изобщо за управлението на ПППП може да се говори до захлас и то да се кажат много по-скандални неща от случайно попаднали в обектива флиртове. Достатъчно е само да напомним архикорупционната схема „Джемкорп“, връщането на посредниците при купуването на руски газ, тегленето на разточителни заеми (три пъти по половин милиард с опция до 7.3 милиарда по данни от специализираните медии), пълния провал на шумно обявената война на корупцията, политическите метли в институциите (хора бяха уволнявани часове преди официалното сдаване на властта, без на тяхно място да се назначат други – ей така, от злоба) и още много други примери. Какво са на този фон две нежно сплетени ръце!

Ами международното положение, дето уж е виновно за всичко? Докато се занимаваме с невинни флиртове, слепи за всичко останало, за малко да пропуснем напрежението между Съединените щати и Китай във връзка с демонстративното (някой по-остър от мен разказвач би казала дори – наглото) посещение на Нанси Пелоси в Тайван. Китай вдигна военната авиация, а щатите примъкнаха по-близичко самолетоносача „Роналд Рейгън“ с целия му прилежащ военен флот. Такова напрежение между Съединените щати и Китай поставя в съвсем различна светлина цялото „международно положение“, включително (а може би най-вече) военната интрига в Украйна, все едно как ще я наричат медиите. Професионалните политически анализатори-международници твърдят, че Китай с голям интерес следи случващото се в Украйна с намерението един ден да приложи челния опит и в Тайван. И вероятно ще го приложи, защото засега това, което вижда, е как „свободният свят“ отговаря на руската агресия с листовки до своите граждани да не се къпят. Стане ли тая работа в Тайван, светът вече няма да е същият, но ние се вълнуваме кой с кого изневерявал на жена си!

„Добре, де – ще кажете, – научѝ ни, мъдри старче, кое е най-важното, кое след кое да поставяме, та да не се излагаме с дребни махленски пикантерии!“. „Ще ви науча, чеда мои – отговарям благо, гладейки бяла брада, – ще ви науча да не се излагате!“.

Ето как според мен е добре да подреждаме по важност новините, които пристигат при нас. Най-напред е вътрешната политика, защото нейните сектори отразяват и структурата на обществото, такава, каквато я приемаме за важна – образование, култура, финанси, икономика, социални политики (между другото, ето една чудесна разлика между левия и десния човек – левият: социалните дейности са нещо, което ме засяга лично, трябва да получавам; десният: социалните дейности засягат други хора, за които се грижа, трябва да давам. От тази гледна точка Евангелието е твърде дясно, въпреки ширещото се обратно мнение – ако имаш две ризи, дай едната на ближния, а не ако нямаш нито една риза, иди да си вземеш от ближния).

Към вътрешната политика спадат и проблемите на властта, управлението, коалициите, корупцията. Коалиционният проблем е особено остър, както наблюдаваме през последните месеци, но не стана такъв изведнъж. Генезисът на неговата абсурдност лежи още в разбиването на двуполюсния модел. Двуполюсният модел е хубав, защото има два големи политически субекта, колкото са в крайна сметка и страните във всяка една интрига – добро-зло, ляво-дясно, социалистическо-капиталистическо, либерално-консервативно, богобоязливо-безбожно и т.н. Англосаксонският свят е разбрал, че двама големи политически играчи са достатъчни, за да олицетворят и проведат битката. А всеки амбициозен политик си избира един от двата и гради кариерата си вътре в него според способностите си. При нас е точно обратното – всеки политик, а дори и не политик, просто стига името му да се е разчуло по някакъв повод, веднага учредява своя партийка. Някои такива успяват да влязат в Парламента и тогава започва гнусотата на коалирането по сметка. За да бъде едно общество нормално в политическо отношение, се нуждае от една нормална левица и една нормална десница. Толкоз.

Международното положение също е важно и трябва да бъде класирано далеч преди публичния коцкарлък. Ние сме държава от такава величина, че на моменти ми се струва невъзможно да водим своя изцяло независима политика. Винаги сме в нечия сфера, винаги при нас световните събития отекват драматично и водят до нелогични на пръв поглед движения – когато щуката плесне с опашка в средата на водоема, поповите лъжички в топлите плитчини се премятат през глава. Затова за нас „международното положение“ трябва да е важно – защото то обяснява и много от нещата, случващи се в задния ни двор.

Сетне по важност идва да сложим външната политика. Как се позиционира страната ни след всичко изредено по-горе? Това е важен въпрос, защото отговорът може да дойде от две твърде различни страни – 1) позиционираме се по убеждения, дори когато това не е в наш битов интерес и дори може да ни донесе страдания, ако застанем на губещата страна (например да отстояваме православието си в Османската империя, за разлика, да речем, от населението в Босна и Албания); 2) позиционираме се по сметка, за да подтичваме след победителите и да се чувстваме и самите ние такива. И двете са се случвали.

Но докато парапетите и ръкостисканиците са ни най-важни, такива като Кирил Петков спокойно могат да се възползват от това. Ако един такъв като Кирил Петков е достатъчно хитър, той нарочно ще се снима от време на време как се натиска с такава като Лена Бориславова и будното, критичното, безпощадното, морално безкомпромисното обществено мнение ще забрави всичко останало. Просто защото е свикнало да степенува нещата по достъпност и пикантност. Затова и всеки грандиозен по размаха си, но труден за разбиране и медийна интерпретация скандал ще остане незабелязан, за да се пеняви масовият гражданин за яхти, апартаменти, тоалетни, шкафчета и парапети. Това е като оня юноша, дето блъснал и размазал колата на баща си, бащата дълго и мълчаливо се ровил из смачканите ламарини и когато под едната седалка намерил опаковка от презерватив, пребил сина си. Хвала на таквиз отци! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

* * *

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.