Правосъдната реформа на „промяната“ - от „да сложиме едни хора в прокуратурата“ до едно голямо нищо

Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg

Една от най-запомнящите се реплики на бившия премиер Кирил Петков в рамките на краткото му, но изключително тъжно управление, беше по темата за правосъдната реформа, конкретно за прокуратурата. Оказа се, че концепцията на „А отбора“ за промени в правосъдието, както го анонсира самият Кирил Петков, се свежда до думите „да сложимЕ едни хора в прокуратурата“. Отвъд това, заедно с незаконния арест на лидера на политическата опозиция Бойко Борисов, заедно с изцяло политическото закриване на специализираното наказателно правосъдие и заедно с реторическите подмятания на бившия правосъден министър Надежда Йорданова за оставка на главния прокурор Иван Гешев, управлението на „промяната“ не успя да покрие нито една от дадените заявки за реформи в правосъдната сфера. А те никак не бяха малко – „промяната“ трябваше да прекрои Висшия съдебен съвет, прокуратурата, съдилищата, следствието, да въведе електронно правосъдие, да промени Конституцията и така нататък.

Няма да е грешно да се каже, че правосъдната реформа на „промяната“ беше едно голямо нищо (съпътствано с редовното нарушаване на основния закон от тяхна страна, разбира се), което сякаш следваше съдбата на конституционната комисия на Христо Иванов, а именно – завърши също толкова безславно, както и започна. С нищо значимо не се отличи и седем месечният мандат на правосъдния министър Надежда Йорданова. Но пък може би в последните седмици управлението на „промяната“ се пораздвижи. Не от гледна точка да направи нещо смислено, а само да позанимава цялата държава с евентуалното трудоустрояване на бившия комунистически следовател Бойко Рашков (по съвместителство министър на вътрешните работи, печално известен в провала си да овладее мигрантския поток, но особено вещ в репресии срещу политическата опозиция). Рашковщината от последните седмици на управлението на Кирил Петков беше обилно подкрепена от един изключително нелеп и написан на коляно законопроект за изменение на антикорупционния закон.

Към това следва да се добавят и редица други аспекти – „промяната“ се провали в това да организира процедура по избор на главен съдебен инспектор и инспектори за ИВСС. Провали се и в това да започне процедура по избор на парламентарната квота за новия състав на Висшия съдебен съвет, който трябва да встъпи в длъжност през есента (което заплашва страната с нов конституционен прецедент). Провали се дори да попълни и състава на Конституционния съд с избор на двама съдии от страна на Народното събрание – и в момента КС взема своите решения в състав от десет вместо дванадесет съдии. А темата с правосъдната реформа продължава да бъде на дневен ред… Независимо от категоричния провал на нейните най-шумни политически трубадури.

Решението на най-значимите въпроси, които от години са на дневен ред, трябва да дойде рано или късно. Един такъв пример е отговорността на главния прокурор. Добре известното решение „Колеви срещу България“ е посочило липсата на възможност за независимо разследване на престъпление, което би могло да бъде извършено от главния прокурор. Посочва се, че самата структура на прокуратурата не може да осигури в необходима степен отчетността на главния прокурор заради нормативни препятствия, характерни за нашата правна система. Подобен въпрос не би могъл да се реши чрез законодателство ad hoc, без необходимия обществен, експертен и професионален дебат, който да бъде цялостен, холистичен – каква прокуратура искаме да имаме, какви функции да изпълнява тя, как да стане разделянето с модела „Вишински“, чийто черти още съществуват в уредбата ни, как се носи отговорност и от кого, как се осъществява кадровата политиката, чрез какъв орган, към коя власт принадлежи прокуратурата.

Но всичко това е част от един по-общ разговор за цялата съдебна система. Работата на парче не води до траен резултат. Тези въпроси трябва да бъдат решени, дори и ако това изисква Велико Народно събрание, тъй като според мен РКС № 3 от 2003 г. се явява непреодолима на този етап пречка пред цялостна конституционна реформа в съдебната власт, освен ако Конституционният съд не надгради своята практика в тази посока чрез ново решение. Но дори без да разглеждаме идеята за Велико Народно събрание, дори да се ограничим само до идеята за конституционни промени в сферата на правосъдието, направено от обикновеното Народно събрание, те пак изглеждат далечни на фона на съществуващото политическо разделение. Невъзможността на партиите на „промяната“ да постигнат консенсус между самите себе си по злободневни правосъдни въпроси, предварително минира възможността за по-широк диалог с други партии с цел постигане на конституционно мнозинство. Така че, ако в хода на предизборната кампания чуете Кирил Петков и Асен Василев да обещават правосъдна реформа – те със сигурност няма да ви казват истината. Просто защото нито имат капацитета, нито имат политическия хоризонт да изпълнят подобно обещание.

****

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа.

Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика.